Има нещо изключително грозно и дори ужасяващо в изоставените училища. Те са сякаш по-празни от други сгради, които също са изоставени, те са зловещо празни, може би защото някога в тях наистина е кипял живот и изведнъж, а дори и да не е изведнъж, този живот е секнал.
Изоставените училища, както се
казва „поради отпаднала необходимост“, са празни, но съхраняват спомени и от
това усещането за празнота и изоставеност е още по-осезателно. Сякаш тези
училища са скелети на някакъв мастодонт, оглозган скелет, който стърчи все още
помилван от гравитацията, но напълно лишен от съдържание, а празното
пространство в него е запълнено с усещането за присъствие, призрачното усещане
за нещо, което го е имало, но отдавна, или не чак толкова отдавна, вече го
няма…!
Едно такова училище ни представя
ситуационни схеми, от които наистина настръхваме и от студа, и от празнотата, а
и от звуците, защото тези сгради понякога все още ехтят от глъчката на
учениците в тях, онези, които са били ученици тук преди 10-15-20 и повече
години…!
Рухването на политическата
система от преди 10 ноември 1989 г., а и осезателното намаляване на
населението, съответно – и на децата, които стават ученици, доведе до
обезлюдяване не само на селата, на някои градове, но и на цели региони. Така
училища, обикновени и специализирани, които бяха изградени на различни места в
страната, наистина отпаднаха от необходимост и останаха да стърчат като спомени
за времената, когато населението ни е било близо 9 млн…!
„Тук важи закон един, северът да
бъде в дим…“, гласи надпис на стената в едно от тези училища. „Северът“…кой е
този север, изоставеният регион, един от най-бедните региони в Европа, или дори
може би и най-бедният…!? Защо в дим, какво дими, дими историята, дими или дори
гори паметта, защото самотата е превзела училището…!?
„Red or dead“ пък гласи друг графит…! „Червено или смърт“, но не става
ясно, дали това е политически лозунг, дали е футболна запалянковщина, дали е
заплаха, или е просто спортна злоба…! В допълнение на същото друг надпис гласи:
„Червена доминация…!“, но на какво и пред какво, за какво иде реч…! Това са
словесни остатъци, или отпадъци, от някакво отминало време, някакви разиграли
се сякаш в паралелна действителност, страсти, които не познават самите себе
си…!
От полуотворена врата злокобно ни
„гледа“ един Вапцаров с избодени очи, обезобразен, защото е Вапцаров, или
защото обезобразителят не е знаел, кой е този Вапцаров, или дори че въобще е
Вапцаров…!?
„Пойдешь ли ты в кино с нами?“,
пък пита на руски някакво прашасало образователно табло, захвърлено на дъното
на обгоряла класна стая, вероятно по емблематичния за онези години руски език…?
Къде да вървиш…, не е ясно, ясно е само, че тук, в това училище, всичко отдавна
наистина е отишло „на кино“…при това именно „с нами“ - заедно с нас…!
Едно „сърце“ – пластмасов макет,
разбира се /!!!.../, се търкаля в някогашен кабинет по биология, вероятно,
изтръгнатото с мръсни ръце „сърце“ на миналото – умъртвено насилствено от
кръвожадното настояще, което някога е било просто безобидно, някакво, все още,
уви, неопределено бъдеще…! Заявката обаче е била тази – убийство, символично
убийство като ритуал, за пречистване, или за прелистване на следваща страница,
в която тези сърца ги няма, пластмасовите сърца са неистински, но няма нови,
няма истински, няма дори и дървени…!
Сенките ни се влачат по
стълбището нагоре, към някакъв сензитивен втори етаж, където попадаме почти
концептуално! Вятър, самота и зловонна тишина, дори каналите в тоалетните не
ухаят, както сме свикнали…! Няма живот тук, спалните помещения само подсказват,
че това е било някога интернат, но кой, или кои са живели и са учили тук, не се
знае, тези хора са анонимни…! Местни жители са работили в кухнята на училището,
жени са подготвяли вкусни гозби за изоставени деца…! Днес тези деца ги няма, те
са пораснали, а нови деца така и няма, тоест има, но не са в България, те се
раждат почти българи, но извън България, родителите им, вероятно деца от същия
този дом, са емигрирали отдавна, за да потърсят истинските си сърца извън
студено-пресованите спомени на собственото си минало – в горещото пладне на
живия живот, някъде, навън, по света, далече, отвъд огромни океани и чужди
планини…!
Училищата от миналото…, те са
оглозганите скелети на историята на родното образование. Понякога то
демонстрираше, парадирайки с нещо, понякога прикриваше нещо, друг път пък
просто документираше само себе си.
Изоставените училища днес са
по-зловещи и от изоставените казарми, а нецензурните надписи, макар и написани
на обратно, наопаки, всъщност псуват реформите, които все стартират с фанфари,
а после бързо затихват, под пълната упойка на хроничното безразличие – сънят на
един народ, нездравият сън на един народ…!Така с приспивни песни и фалшиво
самоуспокояване преминават дните и годините на цяло едно поколение и то се
превръща в поредното „изгубено поколение“, за което някога считаха това на
Хемингуей - междувоенното поколение. И ако поколението на Хемингуей остави
шедьоври на класическата литература, то новото изгубено поколение, какво ще
остави след себе си, какво и най-вече, къде…!?
За teacher.bg
Няма коментари:
Публикуване на коментар