„…Шейсет на сто от
българите никога не са напускали страната и само седем на сто са били,
независимо по колко време и по какъв повод, в капиталистическа държава. Наши
работници и специалисти работят предимно в страни от Третия свят или в
Съветския съюз, където най-вече секат дърва в тайгата…“. Това
са данни от слово, произнесено от българския политик и общественик Петко Симеонов
на
конференцията "Свобода на духа", която се провежда в Париж, в края на месец
май 1989 г. Тези цифри всъщност
обобщават ситуацията в страната ни почти в края на комунистическия период,
когато населението ни беше обхванато от формалното и твърде политизирано „законодателство“
на тоталитарната държава, за която пътуванията в чужбина бяха заплаха на първо
място и едва след това – възможност за образование, работа, а недай Боже пък – живот…!
Българите пътуваха в годините на
комунизма, но пътуваха предимно вътре в страната и по-рядко извън нея – основно
в страните от социалистическия лагер. Пътуванията в така наречените
капиталистически страни бяха почти изключение – осъществяваха се предимно по
служебен път и при крайна нужда, когато наистина няма как да не се осъществи
едно такова пътуване. Не е случаен и фактът, че по Нова година българите тогава
си пожелаваха ЧНГ ПИЧ, което не означаваше популярният тогава поздрав – „Честита
Нова Година „пич“!“, а се „превеждаше“ като „Честита Нова Година – с Пожелание
за Излизане в Чужбина“…! Толкова рядко и толкова чрезвичайно се пътуваше извън
България, че дори и онези, които са пътували преди повече, с налагането на
комунистическата система сякаш постепенно свикват да не излизат от страната. Заради
това и пожеланията на Нова година са именно такива, това е нещо, което се
случва толкова рядко и е толкова трудоемко, че влиза в официалния пожелателен
списък…! Политиката на партията всъщност е такава, защото се цели ефектът на
капсулирането.
Колкото повече българи пътуват
извън страната, толкова повече могат да направят сравнение, дори и с други
социалистически държави, как се живее у нас и как се живее там, особено това
важи за така наречените капиталистически страни в онези години. Именно това е и
основната причина, поради която днес държави като Северна Корея, която е твърде
затворена, дори запечатана за околния свят, ограничава пътуванията на своите
граждани извън страната, за да не могат те да видят, да сравнят и да направян
анализ на тази основа. Това е отвратителна политическа демагогия, която е
повече от характерна за комунистическите държави от тоталитарен тип, сред които
някога беше и България…!
Българите наистина пътуваха, но
предимно, както е отбелязано и в словото на Петко Симеонов, в страните от така
наречения „Трети свят“ и разбира се в СССР, както и в останалите
социалистически страни. В „Третия свят“ българите отиваха да работят, защото
заплащането все пак беше в конвертируема валута, което им осигуряваше известна
независимост, поне финансова. В СССР също отиваха за да работят, но - и на
екскурзии, в които обилно и енергично се рекламираше именно евентуална бъдеща
трудова заетост там на българи, които бяха специалисти и където заплатата беше
в руски пари - рубли, но освен тях се изплащаха и едни други средства, наричани
кодово „задгранични“, които се превеждаха в България, на банкова сметка,
посочена от съответния български работник в СССР.
Така се компенсираше „неудобството“
да се работи в СССР, защото парите не бяха в конвертируема валута и ако бяха
като количество като в България, тогава никой нямаше да има интерес да заминава
на работа там…! Така се стимулираше „предпочитанието“ да се работи в СССР, а от
своя страна пък и партията така изпълняваше задължението си да осигурява
работна ръка за специалисти и обикновени работници, които да попълват
хроничните празнини на пазара на труда в СССР, особено в труднодостъпните и крайно
отдалечени северни райони и тези, които като цяло не са популярни на местния трудов
пазар.
Пътуванията в останалите
социалистически страни – държавите от социалистическия лагер, или от Съветския
блок, бяха много по-рядко с основание – „работа“, още по-рядко за образование,
а най-често – за екскурзии.
Екскурзиите пък се провеждаха
така, както в известен смисъл днес, до колкото ги има разбира се, се правят
екскурзии в Северна Корея. Маршрутите са предварително уредени, посещават се
предимно гробища, мемориални комплекси от силно политико-идеологически
характер, официални административни сгради, институции и учреждения, в
по-редки, но не чак толкова редки случаи – ферми, организации от типа ТКЗС –
трудово-кооперативни земеделски стопанства и АПК – аграрно-промишлени
комплекси, както и идеологически паметници и паметни местности.
Това са повече политически
турове, отколкото екскурзии, да не говорим, че хората нямат особено голям избор
и за да не скучаят трябва или да пътуват с групата, или пък да се ограничат с „почивка“
в хотела. Разбира се екскурзиите в някогашните социалистически страни не са чак
толкова строго регламентирани, както днес са те, ако въобще се състоят, в
северна Корея, например, но ограниченията бяха ясни, а с повечето групи,
особено в „рискови“ страни като Източна
Германия, или както тогава се наричаше – Германска Демократична Република
/ГДР/, пътуваха и представители на „тайните служби“, така наречените „ушета“,
които следяха за намерения и изказвания, противоречащи на комунистическата „законност“
и правоверната социалистическа „догматика“.
ВЕНЦИСЛАВ ЖЕКОВ
кореспондент на в-к „България“ в София
Няма коментари:
Публикуване на коментар