Вера
Костова, или както беше по-известна Vera Кostoff е българка, емигрантка в САЩ. Нейна
дъщеря беше съпруга на големия американски писател Сидни Шелдън, който почина
на 30 януари 2007 г. в Калифорния.
Историята
на Вера обаче е не по-малко интересна и тя беше описана няколко пъти във
вестник „България“ през годините. Сега обаче акцентът е поставен върху Вера, но
в България.
През
далечната и не чак толкова далечна 1992-ра г. тя пристигна на последното си
посещение в родината. Ето как беше посрещната една българска емигрантка в САЩ
на родна земя, което е показателно за това, как сънародниците ни се отнасяха
към своите близки и роднини, които са напуснали България и живеят далече, чак
зад океана:
Още
когато стана ясно, че Вера Костова ще идва в България, нейните близки – Петко
Векилов и Георги Иванов решиха да й организират разнообразие и приятно
прекарване у дома. Вера е живяла в къща в самия център на София, съвсем близо
до НДК, дори и днес постройката все още е запазена, но отдавна е очуждена и
заради това българката отсяда в дома на племенника си Петко Векилов, който вече
не е сред живите и в дома на своя приятел от много години – Георги Иванов,
който вече също не е между живите. В дома на Петко Вера остана известно време –
седмица, но бърза да посети Георги, където ще се запознае със семейството му и
най вече – ще може да се среща със своята юношеска любов – Буби. Буби е
счетоводител, той е любовта на живота на Вера. Само че и той е женен в София, а
и Вера е имала съпруг – Атанас, в Калифорния. Атанас е починал, но към 1992 г.
Буби все още е женен за съпругата си, която умира малко по-късно.
Вера
постига своята мечта в София. Тя спокойно може да се разхожда под ръка със своя
любим-Буби, заедно със семейството на Георги. Те посещават ЦУМ, по това време –
най-големият магазин в София, а и в България. Там Вера купува изкуствени цветя,
които в онези години са изключително скъпа стока, защото са новост и все още не
са така популярни.
След
това влюбената възрастна двойка и придружаващите ги сядат на едно улично
кафене, където се черпят с разхладителни напитки.- Все пак е август 1992 г.
Времето е топло, а семейството на Георги се е постарало на Вера да не й липсва
нищо в България. Тая е посрещната на летището с огромен букет от червени
градински рози – българско производство, захванати с лента с българския
трикольор и американското знаме, които тя прегръща и целува. На летището са
всички, които обичат Вера и които я познават в България. Георги обаче е
приятел, той е брат на най-добрата приятелка на Вера в САЩ – Цветанка.
И
така Вера е посрещната в София с най-отбраното от магазините. Цените са
либерализирани, банани вече може да се купят и през лятото, а не както в
годините на комунизма – само по Нова година. Семейството на Георги е осигурило
банани на масата, като смята, че това е най-хубавото ,с което може да посрещне
Вера. Не си дават сметка, че бананите всъщност са просто едни плодове и нищо
повече, но за тогавашните икономически условия у нас, да имаш банани на масата
е въпрос на чест и на благосъстояние.
Вера
проявява желание да се разходи из София с такси и се наема такова, с което тя
посещава Горна баня. Една от дестинациите е циганската махала в Божурище.
Таксито преминава през центъра на гетото, ромите с недоумение наблюдават
черната „Волга“, с която до неотдавна в България се возеха само големци от
комунистическата партия. Таксито преминава бавно, сякаш дефилира през махалата
и отново се отправя към центъра на града, където Вера вижда бащината си къща.
Тя се просълзява, разказва разпалено за спомените, които внезапно нахлуват в
съзнанието й.
После
следва разходка по жълтите павета, отново със същото такси и накрая, когато
Георги предлага да плати разноските, Вера настоява тя да заплати. В Лондон,
където се е прекачвала на самолет за България, е ползвала такси, което е било
доста по-скъпо от това в София.
Вечерта
е изпълнена със спомени, Вера и Георги си спомнят за общите им случки и
приключения в САЩ, когато през 1971 г. Георги посещава сестра си и остава в
Америка почти година.
Вера
отпътува от България отново с огромен букет от рервени градински рози, които тя
целува, докато сълзите й се стичат на сбогуване и със своите приятели, и
роднини, а и с България, защото тя е наясно, че едва ли отново ще види родината
си. Така и става. Тя си отива от този свят, няколко години по-късно. Внукът на
Георги, който е запленен от Вера и става нейния най-добър приятел в София,
влиза войник през септември 1992 г. Той си пише писма с Вера докато е в армията
и това му дава сили и надежда, че времето, прекарано като войник няма да е така
тежко, защото освен семейството му, има и още някой, далеч зад океана, който
мисли за него в тежките и дълги нощи.
Преди
да си замине от България обаче, Вера събира всички свои близки и роднини в
ресторант „Мелник“ в центъра на столицата. Това остава една незабравима вечер
за всички.
ВЕНЦИСЛАВ ЖЕКОВ
кореспондент на в-к
„България“ в София
Няма коментари:
Публикуване на коментар