Блогът на Венцислав Жеков: „БЕЛОКАПОВЕЦ“ СТАВА НАРИЦАТЕЛНО ЗА ДОСТОЕН ОФИЦЕР

Офицерите ни в Македония през 40-те години на ХХ в. пишат история

Със Заповед № 271 от 25 август 1899 г. са дадени описанията на новите униформи, като се правят радикални промени в кройките и избора на цветовете в облеклата. Със Заповед №139 / 1901 г. на Военното ведомство се определя формата на генералското облекло и снаряжение.

Зимната фуражка е с кройка като при съществуващата офицерска фуражка. Околожката при артилеристите е от черно кадифе, при всички други от сукно или кадифе, каквото е дъното на калпака. Отпред се носи трицветна кокарда, каквато е приета през 1879 г. Между страничните парчета на дъното на фуражката и околожката се нашиват кантове. Кантовете от двата края на околожката са от крапово сукно, при което тя е от кадифе, а за останалите от сукно, от каквото е ушита фуражката.

Козирката и подбрадникът са от черна лакирана кожа отпред с трицветна кокарда както при останалите офицери. Окръжно 100 / 1901 г. нарежда на дивизионните началници фуражките които се шият в дивизионните шивачници, да се шият здраво, за да бъдат трайно облекло. Лятната фуражка е същата като зимната но се покрива с бял чохъл.

Именно за бялата лятна фуражка е думата ни тук. По време на Втората световна война българските офицери, част от които командват части в Македония, са именно с бели фуражки – бели шапки, поради което местните ги наричат „белокаповци“, спомня си неотдавна майорът от запаса и ветеран от войната Георги Иванов.

Българските офицери в Македония, а и не само там, са лицата на България пред света. Дейността на военните ни части извън страната в онези времена, пък и сега е стриктно следена от всички, които имат интерес и които имат задължение за това. Така офицерите ни са знаели, че са под постоянно наблюдение и въпреки това и тогава ги е имало така наречените „изцепки“.

Ветеранът от войната Иванов си спомня, как докато е бил офицер – „белокаповец“ в Македония, винаги се е стремял да бъде в добри отношения с местното население, не за да им се хареса за някакви цели, а защото е знаел, че неговата дейност е високо отговорна и се събира информация и от местните хора, когато се извършва атестацията на един офицер.

Целта не е била да се компрометира някой, а напротив, да се направи обективна качествена оценка на способностите на даден военнослужещ и той да бъде издигнат в йерархията не само като звание, но и като длъжност, или пък да бъде отстранен, ако не е подходящ за дадена длъжност и дори и за офицерската професия.

Както и да са наричани впоследствие „белокаповците“ ни в Македония, те са били честни български офицери, които стриктно са изпълнявали своите функционални задължения и отговорности. Онези, които са оставили имената си в някой „черен списък“, са получили заслужената си оценка не само от историята, но още тогава и от своите по-висши началници.

„Белокаповец“ обаче става нарицателно за стриктен офицер, спретнат, строен, отговорен. „Белокаповците“ са всъщност онези наши „посланици“, които представят не само държавата, но и армията. Те оставят имената си във военната история на този регион, където етническото напрежение периодично придобива пикове, в зависимост от политическите и историческите особености.