ЗАЩО СЕ СТАВА МОНАХ…!?

Защо се става монах, това е въпрос, който вероятно си задават доста хора, християни, а и не само, които някак не могат да разберат, как така един нормален мъж, или жена, изведнъж решават да станат монаси. Всъщност, това решение нито е изведнъж, нито пък е лесно!

„…Искам в този манастир да живея, разбираш ли, искам, това място ми е слабост, обичам го повече от родния си дом, това е късче от рая на Земята, обожавам го манастира…”. Това ми каза неотдавна едно момче, което искаше да стане монах. Попитах го, защо иска да става монах, а той каза: „…Не мога да го обясня, просто го имам като нужда, изгаря ме, нещо като да си влюбен, ама е по-силно и като пообиколиш манастирите, усещаш, кой е твоят манастир…!”. Това  е първото толкова точно и в същото време искрено обяснение, което получавам в отговор на въпроса, „защо искаш да станеш монах…?”.

Сякаш сме свикнали да мислим, че калугерите са едни нещастни хора, които са приели монашество, защото са преживели някакво мъка. Възможно е да има и такива, но монашеството не е бягство, то е призвание. Когато човек е пристъпил към него доброволно, волево и честно, тогава не би трябвало да е нещастен, напротив, трябва да е щастлив, защото живее така, както той е искал и както сам той е избрал.

Кой става монах, защо става монах, кога става монах? Изборът е един, изборът не е обусловен възрастово, има хора, които избират този път съвсем млади/малки, други пък избират това на една доста по-напреднала възраст. Истината е, че всеки отива при Бог, когато Той го повика, когато усети вътрешната необходимост от това, когато бъде призован.

В обществото битува мнението, че монаси стават само хора, които са нефелни за друго, които бягат от света, които искат да се скрият, да бъдат анонимни, да се „покрият“ буквално с булото, за да скрият нещо от света и от самите себе си. Понякога се счита, че едва ли не това е начин хора с нетрадиционна сексуалност да потърсят убежище в Църквата, да направят „кариера“, да успеят, въпреки „порока“ си!

Това обаче оказва се, далеч не е така и то се потвърждава от данните, които открихме и анализът на които показва нещо съвсем различно, закономерно и дори бих казал планомерно, колкото и това да не е уместно като израз именно в тази тема!

За какво става дума?! Манастирите у нас в далечната 1957 г. са били  общо 120, от които действащи са 90, почти по равно разпределени – мъжки и женски манастири. През 1971 г. манастирите вече са 102 общо, но няма данни за действащите, които очевидно намаляват, защото властта тогава не толерира монашеството, още по-малко пък строителството на нови храмове манастири. По данни от 1974 г. действащите манастири са 98, а изоставените са 25. Странно е, дали пък 98 не са общо манастирите, тогава, но това сочат данни, публикувани в изследването на Момчил Методиев „Между вярата и компромиса“.

За същите години, данните за монаси, включително и висшето духовенство сочат следното: за 1957 г. – 440 монаси, от които 183 мъже и 257 жени, за 1971 г. – 425 монаси, от които 210 мъже и 215 жени, за 1974 г. – 379 монаси, от които 159 мъже и 220 жени, разполагаме и с данни за монасите през 1978 г., когато те общо са 391 – може и жени.

Днес монашеството е не повече от около 300 човека – мъже и жени, включително с висшия клир, а манастирите, заедно с църквите са около 500!

Какво показва това, че във времената на атеизъм, когато религията беше „опиум за народите“, монасите са били дори повече, отколкото сега. В някои православни държави само един голям манастир има толкова монаси, колкото са те всичките в България днес!

И ако днес някой ни обяснява, че видите ли, момчета и момичета избират манастира, за да намерят анонимност там, бягайки от някакви срамни, или „безсрамни“ тайни, то това няма как да е вярно.

Първо, ако някой търсеше „сексуална анонимност“ в манастира днес, то по време на комунизма, когато това се преследваше по Наказателния кодекс, кандидатите за монаси трябваше да са повече, а те реално са почти същия брой като сега!

Едва ли днес, в свободното време, в което живеем, хората ще имат желание да напускат света и да отиват в манастир, само и само да скрият от света това, че имат различна сексуална нагласа. Така че, данните показват, че днес в избора за приемане на монашески постриг водещо е друго, но не и търсенето на „сексуална анонимност“, в което биват обвинявани много от вече приелите подвига.

Второ, очевидно става дума за информиран и волеви избор, става дума за вярващи хора, които отиват да станат монаси, не за да живеят в леност, нито пък, за да правят „кариера“ а отиват, защото вярват. Разбира се, че има и такива, които търсят по-лесния начин на живот – без данъци, без задължения за ток и вода, без плащане на наем за квартира, но такива са единици.

Едва ли това може да е водещо за един съвременен млад човек да се затвори като в „затвор“, само и само да се храни без пари…, освен ако той наистина не е психично болен! Напротив, очевидно има друго, освен бита, което кара тези съвременни млади хора да избират монашеството и това е най-вероятно е именно вярата им. Не можем да я измерим, кой колко вярва и кой колко е достоен, но поне можем да забележим, че при повечето именно това е водещият мотив – вярата и отдадеността.

Момчето, за което стана дума по-горе, на практика „осъзнава“, колкото и това да е невероятно, едва на 8 г., че иска да остане в манастира…! Заминава на екскурзия със съучениците си, води ги учителката му. В църквата той се заговорил с някакъв млад калугер. Попитал го, дали може да остане в манастира, а той се засмял и му казал да дойде, когато порасне. Когато учителката събрала децата, за да си тръгват, нашият човек казал, че остава в манастира, разревал се, тръшкал се и казал, че в манастира му харесва и иска да живее тук! Разбира се, нямало как да остане, защото бил още дете…!

Тоест, изборът е волеви, но има и елемент на призоваването. Едва ли едно 8-годишно дете може да разсъждава така рационално, че да знае, че е призвано за монашество, но понякога се случва точно така.

Ето за това говорим, за правото на всеки да избира да бъде, или да не бъде монах. И когато изборът е да бъде, това не означава непременно, че този човек е нещастен, че е гей, или че е луд…! Да, на някои може да им се струва, че да се откажеш от света е лудост, но, зависи как конкретния човек е възприемал света, важно е, дали той, света, го е удовлетворявал така, както например може да бъде удовлетворен в Църквата, като нейн служител. И тук не става дума за блажната романтика на манастирските докси, красиви градини и храмова пищност, напротив, тук става дума отново за избор, за правото на личен избор.

Да, някои може и да търсят в Църквата анонимност, която да ги изведе до значителна кариера на едни водевилни ритуалчици, но повечето са наистина отдадени на Църквата, защото вярват, а не защото се крият там.

Няма как в разгара на най-дивия атеистичен комунизъм – 1957 г. монасите общо да са били почти толкова, колкото са те и днес – в уж свободна България! Тогава хората са имали много повече причини да бягат в манастирите, за да се спасяват, въпреки репресията спрямо свещеници и монаси. Дори и да предположим обратното, че тогава не са искали да ходят в манастирите, да стават монаси, защото са ги преследвали. Тогава как да си обясним днес, че пак толкова хора имат интерес към този подвиг, както и тогава, явно друго е водещото, защото времената и причинно-следствените връзки поне се предполага да са различни…!?

За да избягат от света, за да се скрият, за да се прикрият от срамните си тайни ли са ставали монаси…!? Едва ли, твърде плоско би било това явление да се обясни точно по този начин!

Заради това, нека да не обвиняваме монасите, че са такива, или онакива, те са такива, каквито сме и ние-останалите хора в това общество - някои са добри монаси, други не са чак толкова добри, трети пък не стават за монаси! Това е същото, както и навън, в света – едни хора са добри, други не са чак толкова добри, а трети са направо лоши хора!

Манастирът за някои може и да е убежище по някаква лична причина, но повечето, поне се надяваме, са избрали манастира по съвест, по призвание, по вътрешно убеждение и духовна необходимост…! Така е било, когато при комунизма се преследваха нетрадиционните сексуални интереси, така е и сега, когато вече никой, поне нормативно, не преследва същите тези нетрадиционни сексуални нагласи.

Времената са различни, мотивите за приемане на монашески подвиг обаче трябва да са еднакви, след като бройката на монасите и тогава, и сега е почти еднаква, а бройката на манастирите вече е по-голяма и реално има повече места за възможно уединение и духовно усамотение.

Ако тогава, при комунизма, не са толерирали определени практики поради което някои са ставали зорлем монаси, то сега същите тези практики отново не се толерират обществено, но не са наказуеми, за разлика от тогава, следователно няма логика някой да избира да стане монах днес само, за да бъде свободен, защото навън, в света, той би бил много по-свободен, отколкото в манастира днес, когато разбира се говорим за условна свобода! 

За фейсбук-групата "Православни новини"