Липсата на богословски елит, това е
най-големият проблем на Църквата ни и днес, ние просто нямаме хора, които да притежават
авторитет, има, но са единици. Това е и тезата, която заема историкът Момчил
Методиев в своето академично изследване „Между вярата и компромиса”.
Църквата ни, по време на комунизма,
на практика не е независима. Тя няма независима външна политика. Макар и да
копираме съветския модел на отношенията между държава и Църква, ние постигаме
дори повече, задминаваме руснаците и превръщаме Църквата ни в сублимат на атеистичната
идеология.
Тази основна липса е в дъното на
разделение на архиереите, а българската Църква се превръща в една обикновена
провинциална Църква. Именно заради това тя няма възможност да изгради свой
собствен богословски елит. Заради това, нямаше и кой да поеме предизвикателствата
на новото време, да предложи решения на въпросите, които възникнаха след
падането на комунизма в България. Църквата ни сякаш не беше готова да приеме
свободата си.
Според Момчил Методиев, начинът, по
който се селектира богословският елит по време на комунизма е в основата на
разделението сред висшето духовенство, но и между Църква и миряни, също. Заради
това и днес има такова разделение, защото едните не вярват на другите, взаимно
е…!
Основният въпрос по време на
комунизма е за правото на свещениците да
отслужват основните църковни тайнства. Те са възприемани като изпълнители на
някакви ритуали, а не като носители на духовен , а дори и на морален авторитет!
Ритуалчици, това са свещениците, защото в това бяха превърнати. Разбира се, че
има изключения, но масово говорим именно за
представителни ритуали…!
В същото време, икуменическата
дейност на Църквата ни в онези години е определяна като „миротворна”, което
чисто и просто си е политическа пропаганда. Всичко е мир, за мира…., а в същото
време превъоръжаването върви в пълен ход, при това далеч не само в така
омразната за някои Америка…!
Така нареченият „компромис”, който
някои от духовниците са правили по време на комунизма не e бил толкова задължителен и в една
значителна степен е бил въпрос на личен избор. От тук следва и това, че едни са
имали повече права, пътували са, давали са им старт на кариерата, развивали са
ги. Други не са имали този шанс, сами са си градили кариера, до колкото въобще
може да се говори за кариера в духовното развитие в Църквата.
Иначе казано, колкото повече са
слушкали, толкова повече са папкали.
Днес недоверието е повсеместно.
Епископатът е толкова далече от миряните, почти колкото е далече и от своите
свещеници. Никой на никого не вярва, защото свободата в Църквата ни не дойде. В
нея са останали онези, които бяха угодни някога на онази политика и власт. Сега
те са свободни, тоест не е нужно да сервилничат, само че те така са научени още
в зародиш. За да станат архимандрити, епископи и митрополити, че дори и
патриарх, трябва да си „платят” определена цена – съвестта им!
Днес някогашните архимандрити, са
митрополити. Е, как да искаме от тях да са честни и открити, като те никога не
са били такива. За да станат митрополити, те именно е трябвало да не са открити
и честни!
Тук пак опираме до елита, богословския
елит, какъвто в момента се гради, но го нямаше и го няма и в момента. Имаме
протуберанции – определени ерудити, но не и цялостен елит.
Поради това нямахме и активни
богослови. Както често се пише във форумите на богословските сайтове, нямаме я онази
група богослови-студенти, които „яростно” да защитават позиции в полза на Църквата
ни. Ами нямаме такива, защото години наред ги потискахме. Богословието беше
непопулярно като образование-и в средното, още повече пък във висшето
образование!
Елитът е преди всичко традиция,
наследственост, но най-вече възпитание, защото и кучето стои пред месарницата, ама
месар никога не става….!!!
За фейсбук-групата "Православни новини"
Няма коментари:
Публикуване на коментар