По време на Първата световна война България усеща
огромната липса на бързи транспортни връзки към краищата на страната. Много
български земи са почти откъснати, а това ги прави лесна мишена за воюващите
държави, жадни за нови територии. Особено тежък е проблемът в Родопите, които
тогава са почти непристъпни.
През 1916
г. е решенода
се строи теснолинейка от гара Саранбей, през дефилето на река Ели дере,
Чепинското корито, Аврамовата седловина и от там по долината на река Места към
Разложко и Неврокоп (днешен Гоце Делчев). На 25 май 1920 г. 19-тото Обикновено
народно събрание гласува и приема закон № 1257 за построяването на теснопътна
760-милиметрова жп линия от Саранбей за Лъджене, Якоруда, Разлог и Неврокоп.
По това време в България се
прибира току-що дипломираният в Германия млад инженер Стоян Митов. Именно той
започва проекта на тясната жп линия от Тракия до Пирин.
За 5 години – до лятото на 1926-а, линията пробила
дефилето и достигнала село Лъджене. Работило се в много тежки условия без
никаква техника и механизация. Десетте тунела в този участък са пробивани с
каменарски взривове, кирки и лопати, в условия, изключително опасни за живота.
На 2-ри август 1926 година, точно в 11,00 ч., потегля първият влак
в историята на теснолинейката.
За 125 км.
родопската теснолинейката тръгва от низината на река
Марица, минава през красивото скалисто дефиле на Чепинска река, достига
най-голямата котловина в България – Чепинската и спира в СПА-столицата на Балканите
– Велинград. След нея с уникалната „осморка” достига на кота 1267 метра
най-високата ж.п. гара на Балканския
полуостров – Аврамово, където среща Рила планина. Оттам се спуска в зелената
долина на Места по стария римски път към Солун и достига Разложката котловина –
най-висока в България. Преминава през ски-столицата
на Балканите – Банско и достига китното градче Добринище, сгушено в полите на
Пирин планина.
Влакът отпява различни ритми, дори се опитваме да
танцуваме на тях, търсим и разпознаваме звукът, който сякаш постепенно става
все по-осезателен – и българско хоро, и валс, и нещо друго, което прелива
постоянно и създава усещането за истинска музика!
След пет часа на емоции и очи пълни с приказно красиви
гледки, достигаме до крайната гара – Добринище. Още по пътя към хотела ни
пресреща местен човек, който продава…еделвайси, но това не е контрабанда,
напротив, той ги произвежда в саксии. Оказва се, че еделвайсът съвсем не е
капризно цвете.
В света съществуват около 30 вида еделвайс, но само един
от тях се среща в България. Името на еделвайса (на латински Leontopodium -
"Лъвска лапа") на немски означава "благородно бял".
В България еделвайс има само в Пирин и Стара планина. В
Пирин се среща около Вихрен, Казана, Баюви дупки, Каменитица. Легендата
разказва, че живели някога сестра и брат, Едел и Вайс. Един ден, Вайс видял
един непознат бял цвят високо на скалите, а Едел предложила да го откъснат.
Едва успял Вайс да откъсне непознатото цвете, когато извикал на сестра си, че
пада, а тя му подала ръка…двамата полетели в пропастта…! На следващата година
на мястото, където двамата паднали, поникнало цвете, което кръстили еделвайс…!
В Добринище се продават и еделвайси от градина, както и
хербаризирани. Последните струват по 5-6 лв. и до 7 лв. бройката, в зависимост
от големината и качеството. Според продавачът, хербарият може да се съхрани за
около 150 години! Трудно се завъжда еделвайсът, но когато се хване, вече трудно
може да се загуби, освен ако не го нападнат охлюви, които са най-големия им
враг, защото ядат листата. Живите еделвайси се разпространяват сами по
саксиите, като бурен. Малките насаждения са по 35 лв. Ако тази година са 10,
догодина стават 20 броя, твърди продавачът и градинар на планинското цвете.
Оказва се че енигматичното цвете обича да е навън и да го
вали сняг, така че в парник не се отглеждат. Не се използват и химически
торове, това е най-чистото и
най-красивото цвете, защото е натурално в максимална степен. Най-старият
производител на еделвайси в Добринище е лекар и е на 95 г. Отглежда цветя от
много години.
Теснолинейката от Септември до Добринище вече освен
основен транспорт за много местни хора е и атракцион. Дните й са преброени,
защото поддръжката изисква много средства, а това е единствената теснолинейна
ж.п.-линия у нас, която все още е жива. Предвид проблемите, които предприятието
„Български държавни железници“ има, може би наистина сме свидетели на
последните години на тази българска атракция с алпийски измерения…!
ВЕНЦИСЛАВ
ЖЕКОВ
кореспондент
в София на в-к „България“
Няма коментари:
Публикуване на коментар