 |
| Снимка: |
Да пътуваш с
„Титаник” е нещо изключително авантюристично, за съжаление – зловещо авантюристично.
Един българин има невероятният шанс да си купи билет за „злополучния „Титаник”,
но заради забавяне на влака, да не успее да се качи на кораба-ковчег.
Това е
Стойо Крушкин, за когото вестник „България” писа нееднократно. Настоящата
история обаче касае един друг нюанс, става дума за правнука на Стойо, който се
прочува в София още като дете като правнук именно на „пришълец” от „Титаник”.
Нека да
припомним, че Стойо се завръща в София след седмици, много, след като новината
за потъването на кораба вече е обиколила света и е дошла и в България. Неговата
съпруга Николица е направила помен за упокоение на душата му, защото е убедена,
че като пътник в трета класа, нейният Стойо няма как да е оцелял. Когато Стойо
се появява в дома си, Николица е напълно шокирана от това.
Години по-късно
историята за „Титаник” все още е актуална, интересна и вълнува хората.
Правнукът на Стойо постъпва в предучилищна паралелка на столичното 55-то
Основно училище „Петко Каравелов” в кв. „Дървеница”. Първоначално детето е
мълчаливо и свито, но по-късно осъзнава, че има една тема, която може би ще
развълнува неговите съученици, това е именно темата за „Титаник”.
Правнукът
започва да разказва по малко на децата, а те, което е характерно за тях, не
обръщат особено внимание, защото всяко от тях има един набор от теми, някои от
които напълно измислени. Правнукът е чувал историята за прадядо си от неговия
дядо, който е син на Стойо Крушкин. Постепенно децата в предучилищната
паралелка започват да понадават ухо на разказите на внука и се стига до един
момент, който е процес от няколко дни, в които правнукът разказва с часове за „Титаник”
и за своя прадядо, който се е спасил, като е закъснял да се качи на кораба.
Децата
постепенно се увличат и се тълпят около правнука. Те го слушат в захлас, не
правят нищо друго и това напълно удовлетворява учителките в предучилищната
паралелка. Те имат време за себе си, не се чувстват задължени да се занимават с
децата, защото те са около правнука на Стойо и не мърдат от там!
Постепенно обаче
историята за потъването с „Титаник” става твърде популярна и започва да
притеснява родителите на правнука на Стойо. Те се опасяват да нямат проблеми с
властите в България, която по това време се управлява еднопартийно и
тоталитарно от една единствена комунистическа партия – Българската
комунистическа партия.
Както е
известно, „Титаник” потъва, докато пътува към Америка, с много емигранти на
борда, включително и българи, голяма част от които са от село Гумощник, в
Троянския балкан. В онези години, на комунизъм, емиграцията е сред нещата,
които властите приемат за форма на „държавна измяна”. Ето заради това
родителите на правнука на Стойо забраняват на детето да разказва повече за своя
прадядо и за неговия опит да пътува с един от най-популярните кораби в световната
история на корабоплаването.
Правнукът спира
да говори за това пред своите съученици, но те го питат и продължават да
настояват да получават все повече и повече информация за това пътуване, за
историята на кораба, дори и истината, която им се представя да не е напълно
ясна, или пък на места да е леко поукрасена.
Ето така една
история, която е частен случай, но е популярна и интересна, история, в която по
никакъв начин няма замесена политика, където човешките съдби се развиват
самостоятелно, в зависимост от мечтите и въжделенията на самите хора, се
превръща в една относително политизирана история, която е традиционна, типична
за времената, в които дори и мисленето беше строго регламентирано.
Автоцензурата на
това семейство се задейства сама, като защитен механизъм, за да опази едно
невинно дете, което разказва истории, които евентуално могат да се окажат
опасни.
Един исторически
кораб се превръща в залог за политическа коректност, на което виси сигурността
на едно средностатистическо семейство в България, от края на 70-те години на
миналия ХХ век.
Едно дете,
правнук на „пришълец” от злополучния „Титаник” не подозира, колко опасно може
да бъде това, че семейството му се свързва с човек, който е опитал да замине
именно за Америка. Това, че той е щял да пътува с „Титаник” не е интересно за
властите, интересното е, че той е искал да напусне страната, а впоследствие е
успял и е живял в Америка. Това е интересно за властите и именно поради тази
причина, семейството се притеснява да не пострада, да не бъде репресирано
заради една невинна история.
Въпреки това
темата за „Титаник” не умира, правнукът на Стойо продължава да разказва за своя
славен роднина, понякога украсява историята, като привнася елементи и случки,
които не са се случили, но така или иначе, тази история остава в съзнанието на
съучениците му и те го уважават за това, че той има такъв близък.
Минават години и
правнукът на Стойо Крушкин продължава да пише и да разказва тази история, с все
повече подробности, които намира в родовата история, открива и много снимки,
които допълват битието и житието на Стойо в Америка. Разказите на живите
роднини също са част от целия пъзел, който постепенно се сглобява и придобива
мащабите на истинска сага.
Така тази
история не умира, а остава жива дори и през годините на комунизма, когато да
имаш роднини в Америка беше почти равно на това да си изменник на родината.
„Титаник” се превръща в нещо като родов талисман, който е предпазил от самия
себе си и участта си един достоен българин, който все пак успява да замине за
Америка да има своя шанс за прословутата „американска мечта”.
ВЕНЦИСЛАВ
ЖЕКОВ
кореспондент
на вестник „България” в София
Няма коментари:
Публикуване на коментар