.jpg)
Репродукции на автора
Когато бях ученик в Техникума по съобщенията в София,
прякорът ми беше „Желю”. Тогава по-скоро ми беше безразлично, че съучениците ми
викат така, но по-късно започнах да се гордея, защото, какво по-хубаво от това
да те наричат, както се казва българският президент, още повече - образован,
известен, харизматичен…!
Познавах задочно д-р Желев, защото бяхме почти
съседи, живееше на две преки от мен. Още, когато го избраха за
президент-председател, отидохме да поздравим близките му в дома им. Тогава му
избяга любимата котка. Сутрин, когато с баща ми чистехме сняг през зимата,
почти всеки път се случваше да мине президентът. Вървеше сам, зад него имаше
само един охранител. Президентът поздравяваше вежливо и усмихнато, а ние
притеснено отговаряхме.
Едва на 21 януари 2014 г. имах възможността да се
запозная вече съвсем лично с д-р Желев, в неговия кабинет, където се помещаваше
и фондацията му. Потърсих го по стандартния начин, уговорих си интервю с него и
отидох. Посрещна ме секретарката му. След малко се появи и самият той - скромен,
усмихнат и леко тромав. В тъмния си костюм изглеждаше едновременно
величествено, защото това все пак беше президентът, но имаше и нещо твърде
битово. Личеше си обаче, че годините му тежат.
Като разбра, че няма да го снимам, ме покани в
личния си кабинет. Малка стаичка, огромно бюро, тотален творчески безпорядък.
Листове, книги, ръкописи, …цялата стая беше пълна с книжа. Повъртях се няколко
секунди в недоумението си, къде да седна. Тогава д-р Желев ме покани да седна
на неговия стол пред бюрото му, а той самият се настани в един фотьоил пред мен. Разговорът тръгна трудно.
Президентът сякаш говореше като на запис. Аз го питах едно, той ми отговаряше
друго. Усетих, че му се говори, но не за това, за което аз исках и реших да го
оставя да говори свободно.
Той ми се довери. Сякаш се успокои и започна да ми
разказва за книгата „Фашизмът”, за перипетиите по издаването, за философията,
за неговите си неща. Може и да не беше особено журналистически правилно, но имах
време и рискувах. Президентът говори дълго, по едно време изглежда се умори и
тогава настъпи моят момент. Зададох си актуалните въпроси и получих така
дългоочакваните въпроси.
От години исках да попитам д-р Желев, имало ли е
фашизъм в България, или не. Оставих това за накрая.
„Аз бях първият, който написа, че в България фашистка
държава не е имало. Фашистката държава е тоталитарна, еднопартийна система,
наложена чрез терора върху другите партии, включително и избиване на техните
членове. На 9 септември 1944 г. не е ликвидиран фашизмът у нас, защото такъв не
е имало. По-скоро тогава се ликвидира авторитарният режим, който в никакъв
случай не е фашистки. Тогава се налага тоталитарният комунистически режим, който
е най-завършеният, след фашизма”, заяви д-р Желев.
Той се ентусиазира, това беше неговата тема, той
искаше отново да говори за това.
Попитах президента, за какво мечтае. Той леко се
смути, защото не очакваше такъв въпрос, вероятно. Усмихна се, погледна надолу и
след дълга пауза каза: „Хората са различни. Някой може да мечтае за богатство…”,
тогава той се засмя искрено, защото богатството наистина не го интересуваше. Мечтаеше
да довърши книгите, които е планирал…!
По-късно президентът се разтършува в кашоните до
него и извади обновеното издание на „Фашизмът”. Имах и изданието му от 1990 г.,
но то така и остана без автограф, на това издание обаче имам, уви – последният!
За София Topnovini.bg
Няма коментари:
Публикуване на коментар