КАК СЕ БЯГА ОТ СЕБЕ СИ – СЪДБАТА НА „НЕВЪЗВРЪЩЕНЦИТЕ”

Снимка: www.dw.com

Да избягаш от родината си, това звучи странно! Защо човек бяга от нещо свое, от себе си? Всъщност, оказва се, че не просто не можеш, но и не бива да бягаш от себе си, но от родината си можеш да избягаш, особено когато  тя от майка се превръща в мащеха.

Такъв е случаят на много българи, които намират спасение за себе си и семействата си след налагането на комунистическата система в България.

Това е съдбата на тези хора, те са принудени да бягат от България, за да се спасяват, защото са били открити и честни, защото не са си мълчали и са изказвали на глас онова, което са мислили и чувствали. Това е била тяхната основна вина, поради което те вече не са имали живот в родината си България и са я напускали.

Един обикновен българин, посетил Америка през далечната 1971 г., разказва в своите записки за една много малка част от тези хора, които са избягали, напуснали са родината си, но не са избягали от нея, а от политическото управление, което е наложено в нея. Ето какво споделя този българин: „…25 юли 1971 г., неделя,…отидохме на гости на Минка и Михаил Михайлови. Тe бяха избягали от България през Югославия и от там – в лагер за бежанци в Италия. След това стигнали до САЩ.

Михаил завършил машинно техническо училище в Габрово. След това завършил юридическият факултет в София. Поради жилищната криза, живеели в една къща с един комунист – милиционер. Той му правел голям тормоз. Михаил не бил комунист. Те се записали на екскурзия до Югославия с жена му и от там избягали. Той подозираше и нас, че сме комунисти, но след това си промени мнението…!”.

Да, подозрението е нещо, което съпътства живота на много българи по света в онези години, защото времената са такива, тежки, тъмни и жестоки. Тези хора са минали през ужасите на бежанските лагери, където те са просто един пореден номер, от там, с много усилия и много надежда, те достигат до заветната Америка, където трудно но сигурно установяват живота си.

На 17 август, вторник авторът на записките продължава с ново описание на съдбата на други бегълци: „…Отидохме на гости на Мария и Нина. Нина е от София, живяла на ъгъла на улиците „Раковска” и „Граф Игнатиев”. Заминала за Австралия при сина си, който бил радиотехник. Там се омъжила. Синът и се прехвърлил в Калифорния и след 5-6 месеца и майка му с мъжа й го последвали. Една вечер, когато с мъжа й били на ресторант, като се прибрали, намерили бележка, че синът й се връща в Австралия, но преди това нищо не й бил казвал. Прочете ни писмото, което му написала, с много силни чувства…”.

Чувствата винаги са силни, особено когато говорим за разделени семейства, за разкъсани през континенти и океани човешки съдби, пръснати по целия свят.

На 25 септември, събота, авторът на записките ни оставя още едно любопитно описание на друга съдба на емигрант, който също е преминал през много и забележителни перипетии, докато се добере до Америка. Това е Данчо. Ето какво пише за него нашият автор: „…Минахме Tipton, подобен е на нашия Мургаш. Природата – пустинна. След 35 мили в ляво се появиха чудни червени скали. В ниското видяхме Las Vegas. …Отседнахме при приятели. Потърсихме един българин на име Данчо. Той е готвач в един хотел. Избягал от България от комунистите. Ходил в Югославия да види родителите си на границата…”!

Какво ли не са принудени да правят българите, за да достигнат, ако не до България поне колкото се може по-близо до нея. Така те идват в някогашна Югославия, която беше известна с това, че режимът беше малко по-хлабав от този в България, която се славеше като най-верния сателит на СССР.

В пограничните градчета с Югославия често се организираха панаири. Тогава границите между двете социалистически държави се отваряха символично, за да могат хората да отидат на пазар, на разходка и за да се видят със свои близки, които живееха оттатък. Това беше статукво, останало от преразпределението на териториите още след края на Втората световна война. Тогава именно и наши емигранти чак от САЩ, но и не само, имаха все пак някакъв шанс, относително незабелязано и сравнително безопасно да се видят със свои близки и роднини, макар и за малко и макар и не на родна земя!

Това са срещи на страх, бързане, нетърпение, непрекъснато оглеждане, това е споделяне на кондензирани и консервирани емоции. Подобни прецеденти съществуват и на други места по света, като например между двете Кореи. Това са само част от абсурдите на ХХ в., които засягат милиони човешки съдби през годините на така наречената „студена война”.

ВЕНЦИСЛАВ ЖЕКОВ

кореспондент на вестник „България” в София