ДО КОГА ЕДИН МОНАХ Е МОНАХ…?

Напоследък проблемите в БПЦ с така наречените „свободни монаси” зачестиха. Те не са от вчера, но така или иначе такива казуси има, а една голяма част от тях не намират разрешение. Наказват се монаси за едно или друго провинение, а впоследствие се оказва, че те са наказани, но няма санкция следователно, те се оказват не наказани, а на практика дискриминирани. Те са прогонени от манастирите си, или пък някои дори и самоволно са напуснали, така те се превръщат в казус, който на практика няма никакво разрешение.

Разбира се има различни видове наказания, които са предвидени в Устава на БПЦ, съобразно провинението – съответно и съставът на Светия Синод, който заседава като църковен съд.

Напоследък обаче се появиха твърде много монаси, твърде много за мащабите на родната ни Църква, които са с неустановен статут, те са монаси, но не са в манастири.

Интересно е, че Уставът на БПЦ предвижда процедура за това, как се става монах, но за това, как един монах преминава отново в цивилно лице няма, няма поне в Устава, нито пък е указано, как това може да се случи.

В чл. 170, от Устава на БПЦ се казва, че „за монах или монахиня може да бъде постригано лице, което отговаря на следните условия:…да е преминал срока на изпитание, предвиден в Устава на манастира. Изискванията … се удостоверяват със съответните писмени документи – удостоверения, свидетелства, декларации. Който иска да встъпи в монашески чин, трябва да представи молба, автобиография, свидетелство за съдимост и препоръка от енорийския си свещеник или изповедник”.

Говорим за документи - удостоверения, свидетелства, декларации, както и молба, автобиография, свидетелство за съдимост и препоръка. След като има документален алгоритъм за това как се става монах, защо няма такъв и за това как, когато един човек не по своята воля, а по силата на решение на църковен съд, престава да е монах?!

Разбира се е ясно, че когато един човек стане монах, това се смята, че е за цял живот така и трябва да бъде. Проблемът е, че понякога онова, което се предвижда като наказание, например низвержение, не е ясно как се реализира, тоест – как се променя статутът на монаха. Ако той е изгонен от манастира си, къде отива, какво се случва с него, какъв е той?

Проблемът се състои и в още нещо. Ако няма решение на църковен съд, следователно „наказан” монах трябва да си получава заплатата, а също и да бъде с актуални социални осигуровки, защото той на практика не е „уволнен” от Църквата. След като не е „уволнен”, а такава процедура никъде не е указана нито е предвидена, след като няма решение на църковен съд за автентично наказание, след като на практика един такъв човек е напълно невинен, защото обвинението само по себе си не е присъда, тогава как се решава въпросът с осигуровките и заплатите…?

Това е елементарна правна логика, докато един човек не е доказано виновен, тоест – няма влязла в сила присъда, той е напълно и съвършено невинен. Така звучи актуалната презумпция за виновност и невинност.

Ето какво казва отново Уставът на БПЦ, по отношение на това, кога и при какви условия един монах може да битува извън манастирско общежитие: „Чл. 169. Монах/монахиня може да живее извън манастира само в случаите, когато е назначен/назначена на определена длъжност или изпратен/изпратена на специално послушание по решение на Светия Синод – за ставропигиалните манастири, и на епархийския митрополит – за епархийските манастири”.

Когато обаче има обвинения, а няма решение на църковен съд, какво трябва да се прави? Ако това са прецеденти, то следва ли те да се превърнат в норма, както е при така нареченото прецедентно право?

Ето това са въпроси, които поставят още повече въпроси, а за съжаление не дават никакви отговори!

За фейсбук-групата "Православни новини"