Всички офикии /награди/ в Църквата, било то при
женените, или при неженените свещеници, се дават за техния духовен труд.
Женените ги правят протойереи, икономи ставрофорни свещеноикономи,
протопрезвитери, а пък неженените ги правят архимандрити.
В Руската църква има много странен начин за
награждаване. По подобие на армията, се иска определен период прослужено време
в Църквата като клирик и се получава офикията. За архимандрит изискванията са
много големи– да си бил определено време йеродякон и йеромонах. Трябва да си над
40 години и да имаш висше богословско образование. Колкото е по-висока
степента, толкова по-в началото на 40-те години получаваш офикията „архимандрит”.
Това обаче е странно, защото самите офикии, награди, не са още една звездичка
на пагона, или значка, както е при военните. Това е символ, че даденото духовно
лице има добър монашески живот, както е записано и в самия църковен устав.
Такива хора трябва да са за пример на християните. От това че си станал монах,
а след това по дадени съображения – и йеромонах, не следва непременно да станеш
и архимандрит.
В нашата църква се наложи църковнославянската практика
– нужда ради, закон изменяется – поради необходимост, законът се променя. Това
дава възможност буквално за дерибейства и те не закъсняха. Всеки, който е монах
става и йеромонах, защото няма хора, няма достатъчно кадри.
В нормалните монашески
общежития, например на Света гора, от над 100 монаси, има четирима, или петима йеромонаси.
Приемането на свещен сан е утежняващо ангажимента на монаха. Той има повече
отговорности и повече задължения, да не говорим пък за приемането на офикията
архимандрит. Това отличие е възприето да се дава като израз на административни
задължения. Така даден йеромонах е ясно, че има административна власт –
протосингел, ректор, председател на някаква катедрала. Така, благодарение на
тази офикия, монахът може да застане пръв сред свещениците. По време на
богослужение архимандритът застава пред всички други свещеници. Архимандрит се
води старша степен на свещенството.
При нас, особено в някои епархии, започнаха да
раздават архимандритските достойнства на кило. Духовният подвиг е таен, той е
между духовника и неговия изповедник, но не може на базата на това, че някой
има много добър духовен живот, един монах да стане архимандрит. Това означава
човек, който се е отличил и украсил с добри дела, направил е нещо, постигнал е
нещо, научно или друго.
Преди години, в комунистическо време, в нашата църква много се държеше
архимандритите да са доктор на богословските науки, да е ерудирана личност. В
нормалните църкви такива хора се занимават със социална дейност, както при нас
това е отец Иван в неговия приют. Архимандритът не е просто свещеник, който
служи в някаква черква. Това че някой служи в черква не го прави достоен за
архимандритско достойнство.
Накрая на живота, когато един свещеник е съвсем
немощен, не го правят архимандрит, а ако е монах го подстригват във Велика
схима – най-голямата форма на монашество, за да се подготви за Вечността. Ако
го направят архимандрит, как ще му помогнат да се подготви за вечността?!
С какво допринася набедреника на тези
момченца-архимандрити? За монаха най-важното е да придобие Царството Божие и
този стремеж към един кръст и един набедреник е необяснимо.
Сега куцо, кьораво и сакато става архимандрит. Духовно
сакати хора, обикновено са духовно наградени у нас. Духовната награда трябва да
съответства на духовното състояние на носещия я, а не тя да е по право, защото
Църквата не е армия и в Църквата не би трябвало да се прави кариера, а да се
търси духовно спасение и духовно израстване.
За фейсбук-групата "Православни новини"
Няма коментари:
Публикуване на коментар