ЛАСТИНКА

Нина не обичаше котки, всъщност – ненавиждаше ги. Тя беше чистница, някой дори я наричаха вманиачена по чистота, защото непрекъснато чистеше, бършеше прах, подреждаше. С годините Нина постепенно изгуби от силите си, а и желанието си да чисти и в един прекрасен ден установи, че всъщност тя обича котките!

Оказа се, че на вилата, където често ходеше със съпруга си, тя почти лично отглеждаше около петнадетест котки. Да, те бяха на съседите, но когато Нина беше на вилата си, котките бяха при нея,...винаги!

-         Хайде стига с тея мачки, виж колко станаха, не можем да ги изхраним – ядосваше се съпругът на Нина, който също обичаше котките, но 15 вече му идваха в повече.

-         Ами животинки са, какво да ги правя, обичат ме, а и аз ги обичам – отговаряше мило Нина, като продължаваше да храни някоя котка-майка или пък да гали някоя от любимките си.

Един ден обаче се случи нещо, което промени завинаги отношението на Нина към тези животни, тя не само не ги намрази, напротив, заобича ги още повече и сякаш най-сетне разбра, че тези животни имат души като нас самите!

Нина и съпругът й често пътуваха до вилата си. Един ден, както обикновено те се бяха натоварили с багаж за няколко дена – храна, дрехи и разбира се – храна за котките. Малко над къщата на Санчо, преди малкия баир при старата слива, ги посрещна първата котка – Ластинка, както я беше кръстила Нина. Ластинка имаше бяло коремче и черен гръб, приличаше на лястовица и заради това и беше кръстена така.

Котката замяука радостно, защото позна от далече Нина. Поспря за малко, огледа района, а когато беше сякаш напълно сигурна, че това е Нина, Ластинка се затича енергично към хората.

Когато ги приближи, тя спря, докосна се до крака на Нина, а след това се отърка и в крака на съпруга на Нина, сякаш за да ги прегърне и поздрави за добре дошли.

Хората спряха, оставиха чантите на земята и се засуетиха около котката и любовта, с която ги заливаше тя! След кратката почивка им оставаха само около 200-300 метра до къщата и Нина и съпругът й вдигнаха чантите, а една от тях – най-голямата носеха заедно, единият за едната дръжка, другият – за другата.

Вървяха бавно, защото бяха уморени, а  къщата вече почти се виждаше зад слога на нивата.

-         Къде отиде Ластинка – попита Нина?

-         Не знам, може да е отишла към вилата нагоре – предположи съпругът на Нина.

-         А, не я видях да тича нагоре, кога е отишла – полюбопитства Нина?

-         Абе не знам, давай да вървим да оставим багажа – настоя съпругът на Нина!

-         А, ама тя котката май е под чантата, чакай, чакай, да не я сплескаме…-изведнъж се завайка Нина!

И наистина, Ластинка се беше пъхнала под голямата чанта, която носеха Нина и Георги. Там беше и храната, която те бяха купили за котките. Нина се понадеве, съпругът й също прояви жив интерес и останаха безкрайно учудени от това, което видяха!

Котката се движеше в синхрон с хората, опитваше се да надигне гръб под тежката чанта, сякаш реално носеше товар върху плещите си. Ластинка искаше да помогне с багажа, защото знаеше, че в този товар е и храната, която хората носеха и за нея!

Най-сетне съпругът на Нина остави чантата до къщата, котката се изниза отдолу малко преди това, а човекът обърна благодарните си очи към животинката и се прекръсти пред това, на което току що беше станал свидетел…!