Оброчищата са интересен феномен, самовградил се в българската християнска битност. Какво всъщност представляват оброчищата, които могат да се срещнат и под имената: Оброк, оброчище, черковище, камик? Това е свещено място, почитта към което се изразява в строга забрана за посегателство върху дърветата, камъните, кръста, водата до които се намира, или на които е посветено. В повечето празнично-обредни действия оброчищата служат за измолване на защита, здраве и благополучие. Наименованието на празника и оброчното място, или е наследено по териториално-родствена линия, или пък се помни неговото установяване в години на природни бедствия.
Оброкът е култов обект, посветен на християнски светец, Богородица, или Исус Христос и е предназначен за провеждане на празника на съответния ден. Оброкът се намира в рамките на селището, или извън него, на високо място, до култово дърво, или група дървета, в близост до извор, или кладенец. Много оброци се намират в развалините на езически светилища, надгробни могили, християнски храмове. Това установихме от записаните спомени на Димитър Стефов.
Оброците сами по себе си не дават кой знае каква информация без цялостният анализ на местоположението на всички оброчни камъни в селото, селището, или района. Дълбоко вкоренено е вярването, че който счупи, или посегне със зла умисъл върху оброка, или “миросаното” (свещеното) дърво ще го сполети нещастие, или ще му се случи нещо много лошо на него, или неговото семейство. Това твърди Зденка Тодорова-председател на Хелзинкския комитет за българите в Сърбия, в научен доклад: „Предистория на оброчните кръстове“, представен през август 2009 г.
По време на османското владичество, в селищата в които не е имало черква, около Оброка задължително са поставяни елипсовидно подредени камъни, върху които са сядали членовете на семейството, рода, или фамилията. Това място се нарича оброчище и край него се съсредоточвал религиозният и празничният живот. През Възраждането край Оброка се построяват християнски храмове, параклиси и манастири. Що се касае до “свещените дървета” наричани в Царибродско “миросани”, древните българи още в своята прародина са практикували култа към световното дърво. Писмени свидетелства за упражняването на този култ при тях са засвидетелствани в Северен Дагестан, твърди още Зденка Тодорова.
Каменоделството в България и по-точно, каменоделската школа в село Гинци, Годечко, или тази в Любош, Пернишко, през епохата на Възраждането е била тясно свързана с традиционната народна култура. Кръстът, който е стар рунически символ, в Средновековието и по време на османското владичество се е превърнал не само в символ на верската, но и на националната принадлежност. Каменоделците са били личности с особено духовно съдържание. Наричали са ги “народни майстори”, защото са предавали традицията – от баща на син, от майстор на майстор, от поколение на поколение.
Нека да не забравим, че одухотвояването на камъка датира от най-древно време. Първоначално са били почитани камъните с естествени, природни форми, наподобяващи някакви същества, на които била приписвана чудотворна сила “оренда”, която имала свойство да се пренася от предмет на предмет, както и между хората, отбелязав в доклада си Зденка Тодорова.
Каменни оброчни кръстове са били поставяни от българите от много стари времена, по различни поводи. Такива са: раждане на дете, смърт на важен член от рода, природно бедствие и други. Всяка фамилия от незапомнени времена има издигнат оброчен каменен кръст някъде в околността на селището. Поводът, по който са издигнати тези кръстове и точният момент, когато това е станало, отдавна никой не помни. Но обетът се пази от потомците.
Вече споменахме, каменоделската школа в Годечкия регион, на запад от София. Именно там в началото на 90-те години на ХХ в. е открит оброчен кръст. Неговият откривател е запасният царски офицер Георги Стойков Иванов-ветеран от Втората световна война. Той е родом от село Слатина, Софийско. Присъства в с. Шума, недалеч от Годеч, при свои близки. Докато е стъпил върху камък в тревата, той забелязва, че камъкът има твърде правилна форма и започва да разравя почвата около него. Така установява, че това е оброчен кръст, счупен на две през средата и разделен на горна и долна част. Местните хора помнят, че преди години, непосредствено до това място е имало голям стар дъб, който вероятно е бил „миросано“ /свещено/ дърво. По-рано там е поставен стар малък оброчен кръст. В непосредствена близост са разположени три малки могили, под които, или около които вероятно също има заровени и забравени такива оброчни кръстове. При стария кръст всяка година на Тодоровден се събира един от родовете в село Шума. Историята на оброчището не е изследвана и не е известно на какво е посветено мястото и каква е причината за създаването му. Помни се само че старият дъб е покосен от гръмотевица преди години-някъде около 50-60-те години на ХХ в. и той постепенно изсъхва. Кръстовете обаче стоят там и до ден днешен. Новият кръст е възстановен частично от сем. Жекови, което има вила наблизо, като е изправена горната му част, а долната е поставена легнала. Ежегодно представители на фамилията почистват кръста и поддържат района около него. Местните хора не разполагат с достатъчно средства, за да финансират пълното му възстановяване. На новооткрития кръст е изобразено колело, което някои предполагат че е колелото на живота, защото наподобява именно това. Разчита се и надпис „Сене“, което може би е името на ктитора-Асен и се забелязва ясно изписана година-1864. Освен това се забелязва и надпис в ляво "И о В", като над буквата "о" е изписана малка хоризонтална чертичка, а в дясно от колелото- "9 Н Ъ". Какво означават тези надписи не е ясно, за сега. Може би, ако се обединят двата, ще означават "Йованъ", но не сме напълно убедени. А и кой е бил този евентуален "Йованъ", също не бихме могли да гадаем. Сигурно е обаче, че това е времето на разцвет на каменоделската школа в с. Гинци.
Каква е историята на тези кръстове, дали оброчището е посветено само на светията, честван на Тодоров ден, за съжаление не ни е известно. Прави обаче впечатление, че повечето оброчни кръстове, намерени в района между Годеч и Драгоман, са идентични като конструкция и изображения, което подсказва, че може би са изработвани именно в каменоделската школа в с. Гинци, за която споменава и Зденка Тодорова в своя научен доклад по темата.
Тук можем да приложим и други примери, събирани от известния художник и художествен критик - Иван Енчев-Видю, в изследването му за българския народен кръст. В акварел и рисунки с туш той пресъздава кръстове от цялата историческа, етническа територия на България. Най-голям дял заемат надгробните паметници - каменни, дървени, а също кръстовете от ковано желязо, от стенописи, оброчни кръстове, шевични орнаменти и други.
В заключение, може би е редно да подчертаем, че възприемането на Християнството по нашите земи е особен процес. На практика българите приемат монотеизма, но запазват множество културни и религиозни практики, както и много традиционни за политеизма поверия и ги пренасят в собствената си християнска битност. Това може да бъде наблюдавано в много региони в страната, където се откриват натрупани пластове от езичеството, Християнския период и след това-османското владичество. Рязка граница между пластовете на езичеството и Християнството няма, докато опитите за налагане на исляма са ярко отграничени стратиграфски, личи от археологическите разкопки. Оброчищата и оброчните практики намират своя християнски смисъл и заживяват свой живот в новата монотеистична среда. Те се превръщат в традиционни родови, регионални и национални поводи за празник, които прославят християнските светци и търсят православната ритмика в езическото звучене на старите култови дейности. Това идва да покаже още, че българите не са се отказали от проверената от времето и практиката сила на природата, под формата на свещени дървета, свети места, скали с антропоморфен характер, които помагат при определени обстоятелства, както и „орендисани“ извори, гори и местности. Това може би е повод и да се замислим, че може да се развие един нов тип туризъм у нас, подобен на поклонническия, туризъм, който да проследява връзката на езическата мистика с христниянската етика по българските земи в годините и вековете на приспособяване на Християнската религия на Балканите.
Венцислав Жеков
Няма коментари:
Публикуване на коментар