ДИПЛОМИРАН ЮРИСТ ПАЗИ ПРЕЗИДЕНТСТВОТО

Стефан Димитров – гвардеец, талант и вероятно бъдещ адвокат

Повечето хора приемат, че ако имаш едно добро образование, особено пък „право“, ще се развиваш именно в тази посока. И това е напълно нормално и приемливо. Само че има един човек, за който образованието не е всичко, важно е, престижно е, но военната професия му е по-интересна и той предпочита да се развива в армията, като разбира се не е забравил и образованието си.

Стефан Димитров е на 28 години и е редник, втори клас в Националната гвардейска част. Родом е от град Монтана. Завършил е имено „право“ през 2014 г. След това кара шест месеца стаж по специалността си в родния си град, където работи в различни юридически инстанции и институции. След това полага изпит за правоспособност и вече като правоспособен юрист е назначен като младши юрисконсулт в общината в родния си град.

След това вижда обява за набирането на гвардейци и решава да се отдаде на предизвикателството в тази сфера, което е твърде различно от това, което е работил до онзи момент. Освен това търси и по-динамична работа от тази на бюро. Армията му предлага и динамика, и престиж, и емоция, и всичко, което скучният офис, кантора или кабинет няма как да му дадат.

За сега е решил да се реализира и да работи именно като гвардеец. Иска да бъде напълно отдаден на службата си и да е перфектен във всяко отношение. Има надежда да продължи да се развива в армията, като се опита понататък да съчетае образованието си, с призванието си – да работи като военен юрист, или пък като юрист, но отново в рамките на системата на Въоръжените сили на Република България.

За сега съм човекът с пагон, времето ще покаже, как и какво ще се случва с мен и кариерата ми в бъдеще, споделя гвардеецът-юрист.

Преди няколко години Стефан Димитров се запалил по изкуството оригами – сгъването на цветни листове по определен начин, като така се получават изключително красиви и оригинални, сложни фигури. Първата фигура, която прави е за негов близък човек. Вместо да купи нещо от магазина, той решава да направи нещо с ръцете си, да вложи умение, труд, талант и дръзновение, за да изработи нещо със собственото си въображение. Така той иска да изненада с личен подарък, в който е вложил желание, енергия и усилия.

В интернет попада на клипчета, как се прави оригами и започва да се упражнява. Така се обучава сам. Първите фигури са доста несполучливи и постепенно започва да прави все по-сложни модели. Постепенно стига до ниво да прави изображения по собствено виждане, без да ползва готови щампи за сгъване и представяне на дадена фигура. Всички модели ги подарява, като за себе си запазва само една фигура.

Най-сложното нещо, което е правил до момента това е един паун. Той му отнема и доста време, за да сгъне отделните детайли и след това да ги сглоби. Състои се от 600 отделни парчета. Сглобяването на готовите вече детайли му отнема три часа.

Всичко което е правил до сега е било за подарък и ги е правил със желанието да зарадва хората. Приема това предимно за хоби.

Много хора биха се запитали, защо един дипломиран юрист пази президентството, защо не се реализира като адвокат примерно, което някои приемат за много престижно. Стефан Димитров не се е отказал обаче от „право“-то и се надява на един по-късен етап да се върне към реализация с образованието, което има.

Родителите му приемат избора му да стане гвардеец, въпреки, че може да се реализира и като добър юрист, съвършено нормално. Гордея се с избора ми на професия, за мен е важно, какво аз искам и как ще го постигна, споделя гвардеецът-правист.

Да си гвардеец е гордост

За всеки мъж е добре да мине през военна подготовка. Да съм гвардеец за мен е гордост, защото това е едно от лицата на България, споделя редник Стефан Димитров.

Когато пристигне някой чужд държавен глава, първото нещо, което вижда са именно гвардейците на летището, които са строени в почетен караул, твърди гвардеецът. За него е чест и възможността да участва в честванията на важни събития от българската история, както например през миналото лято взема участие в отбелязването на годишнината от Илинденско-Преображенското въстание и годишнината от боевете при Шипка.

 За избора на професия

Попитахме редник Стефан Димитров, защо избира точно гвардията, защо не се насочва например към ВВС, където самолетите са слабост на много момчета и момичета, романтиката е по-голяма, екшънът е сякаш повече и екзотиката привлича повече вниманието в обществото.

гвардията за мен е най-представителната част на Българската армия. Тук мога да видя и да изпитам нещо, които иначе няма как да видя и да преживея, което ме привлече към професионална кариера имено в гвардията. Споделя, че настръхва, когато звучи химна на Репулбика България! 

Страницата подготви Венцислав ЖЕКОВ

Фото Николета РАЙДОВСКА

За в-к "БА"

ТАТО КАТО КИМ ИЛИ КИМ КАТО ТАТО...!?

Снимки: "Дневник"

Тази история е с давност от почти половин век. Става дума за една баба, баба Славка Кръстанова от софийското село Шума, която някога, преди много години, толкова съжаляваше другаря Тодор Живков, че нямал коса по главата си, че почти беше на ръба да ревне от мъка по този фундаментален казус...!

Нека да направим уговорката, че баба Славка беше учила само до 4-то отделение, не беше особено образована, но пък не беше никак глупава, дори напротив! Тя интуитивно усещаше накъде духа вятъра и знаеше, че ако не се обърне с групата именно в тази посока, вероятността да я „обърнат“ принудително, съществува доста отчетливо!

Баба Славка наистина страдаше за това, че тогавашният първи партиен и държавен ръководител Тодор Живков си няма коса. Той замяташе едни нефелни пет-десет косъма, пожълтели от самота, ту-наляво, ту-надясно и така създаваше напълно неопровержимото впечатление, че всъщност не е чак толкова плешив, но всъщност – си беше напълно плешив и вскички го знаеха, защото го виждаха...! Знаеше го и баба Славка от село Шума, но си страдаше за Тато, когото дори не смееше да нарече така, не защото го мразеше, а защото в нея се беше загнездило някакво трудно обяснимо съчувствие към този човек, който по едни напълно неясни за бабата обстоятелства, властваше в държавата и над съдбите на милионите българи от десетилетия!

Всъщност, всички наричаха Тодор Живков с умалителното прозвище „Тато“, защото го приемаха за баща на народа, така, както в СССР в предишните десетилетия се приемаха всички първи ръководители – генерални секретари на управляващата комунистическа партия. Ние като най-верен сателит на СССР също приемахме техните обръщения и така Живков стана някак естествено „Тато“. Така се определяше статут на най-тачен, като баща, най-значимия в обществото ни.

Същото нещо, но доста по-крайно сега наблюдаваме в останалата последна, но за сметка на това твърде ярка в лошия смисъл на думата, крепост на комунизма в Азия – Северна Корея. 

Неотдавна телевизиите показаха репортаж, може би единственият от години, именно от там. Става дума за един лекарски екип от офталмолози, които заминават за Пхенян, за да правят операции на очите – над 1000 операции за десетина дена...! Оказва се, че там има малко оборудване, но още по-малко местни лекари могат да работят с него, а операции на най-обикновена катаракта, или перде на очите, не се правят, защото просто не знаят как...!!! Това съответно води до слепота дори и при млади хора, и заради нелекуване, и заради лоша храна, а и заради системно недохранване! Това  е пандемия, от която страдат стотици хиляди.

Операциите се оказват успешни и първата излекувана, която сваля превръзката си и вече вижда, благодари на....другаря генерал Ким Чен Ун...! Не на лекарите, които са я излекували, а на Ким Чен Ун... – комунистическият диктатор на Северна Корея! Един от излекуваните пък – човек в напреднала възраст, недвусмислено заявява че веднага ще вземе пушка и ще убива американците, които са врагове на народа на Северна Корея...!!!

Една от жените, които са били част от медицинския екип, оперирал хора в Пхенян, всъщност е журналист, представяла се е за лекар, защото в Северна Корея журналисти не се допускат! Тя си задава един наистина интересен въпрос. Дали тези хора, поданиците на този брутален диктатор от средновековен мащаб, наистина вярват в него и го почитат като божество, или просто това е един театър, масов театър, пърформънс с милионен размах, който цели тези да не бъдат наказани и заради това те го играят...!?

Така и не можем да знаем, но ако ползваме транслация на челен опит, ако баба Славка Кръстанова от село Шума наистина е съчувствала на бай Тодор Живков някога, без да я е грозяла заплаха от активна репресия, то тези хора, които са малтретирани и психически, и физически в Северна Корея може би вече са изградили един условен рефлекс и когато стане дума за техния вожд, техния първи ръководител, генерал, „Бог“, те го възприемат като нещо наистина уникално и почти извънземно! 

Представяме си, ако едно обикновено семейство от Северна Корея, само че не от богоизбраните, които живеят в Пхенян, а - от селцата, има директен достъп до диктатора Ким Чен Ун...., те вероятно ще получат апоплексия от възможността за досег до истинския „Бог“...!

Така се питаме, ако баба Славка някога обичаше Тато така по народному, без да е осъзнавала, че той малко или много също е комунистически вожд от диктаторски тип, то какво пречи тези изстрадали отшелници в Северна Корея до такава степен да са се разболели от масовата психоза за обожанието на лидерите си и от един момент наистина да страдат за него като за техен много близък.

Иначе, когато гледаме макар и редки кадри от тази азиатска държава, когато хората изпращат генерал Ким, плачейки и скачайки в морето с дрехи, за да останат макар и още за един миг с любимия ръководител, това ни изглежда мелодраматично....! Първата асоциация на един нормален човек е: “тези хора в ред ли са...!?“.

Но ако тези хора правят това, то не е непременно сигурно, че те са луди. Ако това се прави, за да не бъдат репресирани, тогава можем да го разберем, но трудно можем да го приемем, дори и примерът с баба Славка от село Шума трудно би ни помогнал да възприемем един абсурд в такъв пандемичен мащаб...! 

БАБАИТИ ВЪВ ВЛАКА: БЪЛГАРСКИ ПАТЕНТ!

Имаше преди години едно детско филмче „Призраци в блока“, сега обаче става дума за бабаити във влака. Това са контрольорите в градския транспорт в София. Това е единствения български град, където има контрольори без да има кондуктори. Вторите са тези, които продават билетите вътре в превозното средство, а първите трябва да контролират не пътниците, а кондукторите, дали продават билети! Тази система създава предпоставки за следните събития: Сутрин, трамваят е претъпкан – напълно позната картина, първо действие: на поредната спирка се качва господин на средна възраст, с видимо интелигентно излъчване. На следващата спирка се качват двама контрольори – въпросните бабаити. Единият е тотален гащник – облечен почти в униформа – син панталон – възширок, като за възпълен мъж, тъмно яке, прано миналата есен, прикрит уред за таксуване, къде ли ги крият, така и не става ясно, но поне можем да помечтаем...! Другият е слаб и също толкова злобен, с поглед, стрелкащ всеки пътник като подвижен банкомат...!!!

Двамата контрольори-бабаити правят внезапна провервка на редовността на пътниците. Въпросният господин от предната спирка съответно няма билет, тоест, има, но все още не е перфориран. Човекът любезно обяснява, че за толкова малко време, просто не е смогнал да си извади порфейла, където са му билетите, да намери такъв, да го препрати по „куриер“ за да бъде перфориран, просто защото в трамвая е тотална блъсканица от хора, но двамата бабаити нехаят за проблема.

Наистина разстоянието между двете спирки на въпросната трамвайна линия е много късо, така че обяснението на господина е напълно логично, предвид конкретната обстановка. Бабаитите обаче си искат плячката..! Вярно, пътникът формално е нередовен, но ЗАЩО, това тях не ги интересува!

Второ действие, авансцена: завързва се  лек спор все още с елегантни елементи на тотална простащина. Едните си искат рекета, другият казва, че има билет! На следващата спирка трамваят отваря врати, за да слязат пътници и бабаитите тържествено заявяват, че няма да пуснат трамвая по пътя му, докато „нередовният пътник“ не слезе. Той обаче твърди, че е редовен и няма намерение да слезе!

Трето действие, мизансцена: Какво се оказва, че двеста души в целия трамвай трябва да станат заложници на едни „транспортни бабаити“ като въпросните двама контрольори!? Целта е ясна, да задържат трамвая, за да може останалите пътници да се развикат и така да принудят господина без билет да слезе, за да може на спирката, вече на саме, да бъде надлежно обезкостен от двамината служители на „Градска мобилност“, която някои успешно наричат „адска мобилност“...!

Да ама не, не се получава така, защото господинът си знае  правата и категорично отказва да напусне превозното средство! Това поставя бабаитите пред свършен факт, защото и останалите пътници не застават на тяхна страна. Така сагата приключва!

Епилог: Питаме се обаче, защо е необходимо да се създават изкуствени условия за такива драми?! Ако се въведат кондуктори, както е по другите градове на татковината ни, тогава приходите от пътници в градския транспорт рязко ще се увеличат, което пък ще компенсира разходите за заплати на въпросните кондуктори и тогава няма да има подобни инфарктни ситуации.

Всъщност ролята на котрольорите в момента в София е да „хванат“ нередовни пътвици, а не да накарат всички да си купуват билети! Това е проблемът, ние създаваме предпоставка за скандал, а не търсим разрешение на проблем!

Преди години в метрото в Берлин ме хванаха да пуша. Бях студент, нямах много средства и заради това пътувах и без билет. Служителката – добре облечена дама, любезна и с кротък глас ми обясни нарушението, даде ми брошури, където да прочета правата и задълженията ми при ползването на обществения транспорт в града и си отиде...! Не спря метрото заради мен, въпреки, че бях тотален нарушител на правилата – с цигара и без билет! Кога ли ще ги стигнем,...поне немците...!?!?!?

ЗА БЪЛГАРСКИЯ СТРАХ И ПОДОЗРЕНИЯТА ЗАРАДИ РОДНИНИТЕ В САЩ...!

Биографично каре

Николинка Георгиева е внучка на емигрант  от началото на ХХ в. в САЩ. Тя живее в София. Дъщеря е на е ветеран от втората световна война. За това, как са живели в годините на комунизма в България, как се е отразявало това, че е имала родствена връзка с така наречен „невъзвръщенец“, както в онези години наричаха емигрантите ни на Запад, за страха и подозренията, опасенията и недомлъвките разговаряхме откровено и в непринудена обстановка.

-         Г-жо Георгиева, Вие сте внучка на емигрант в САЩ, който е заминал преди налагането на комунизма у нас, но е бил е имгранти по време на комунизма, настройваха ли Ви някои по някакъв начин, криехте ли този факт, въобще, чувствахте ли се ощетена от това, че имате такъв роднина в Америка?

-         Не, не съм се чувствала ощетена, това е твърде силно казано. Става дума обаче за друго, става дума за страха. Винаги съм се съобразявала да не споделям този факт, да го прикривам.

-         Така трябваше, или така Ви казваха, за да Ви предпазят от репресии?

-         Не, аз си решавах това, никой не ми е казвал, какво да правя. Сама решавах, защото си мислех, че така мога да се съхраня в онова време на безродие и фалшиви ценности.

-         Каква щета е било по време на комунизма в България, да сте внучка на емигрант, особено в Америка?

-         Притеснявах се, да не би да се изтълкува нещо превратно, да не би да се приеме, че съм против властта. Винаги съм се съобразявала. Не можех да приказвам, каквото ми дойде на ум, защото някой може да го използва срещу мен. Винаги съм си преценявала думите.

-         В семейството Ви коментираше ли се, че Вашият дядо е емигрант в Америка, че това трябва да се крие от външни хора, за да нямате проблеми с властта в онези години?

-         Не, въобще не се коментираше подобно нещо.

-         А как си обяснявате това?

-         Може би, като деца, да не кажем нещо, което не бива да се казва извън рамките на семейната общност, не зная...

-         Как се отнасяха към Вас в работата Ви, възприемаха ли Ви по-различно заради факта, че Вашият дядо живее в така наречената „вражеска държава“ – САЩ?

-         Когато започвах работа в предприятието, в което работих над 20 години, не написах, че имам дядо в Америка, въпреки, че в документите изрично имаше графа да се посочи, какви връзки подържате и на какво ниво с хора извън страната.

-         А защо направихте това?

-         Казах си, че ако някой забележи, че не съм отразила тази роднинска връзка, ще кажа, че кореспонденцията се води от баща ми, а аз нямам отношение към нея.

-         А в рамките на семейството Ви гордели ли сте се с това, че Вашият дядо е емигрант в Америка? Имаше ли у Вас някакво чувство на превъзходство над останалите, чийто родственици не са били толкова следени от властите в комунистическа България?

-         Може би в детството си се възхищавах от този човек, който е тръгнал от нищото, от нулата и е имал смелостта да поеме толкова далечен път и да се реализира. Да реализира талантите и способностите си. Той поема риск, поема неволи и нищета, а и лишения, докато стъпи на краката си и сега също се възхищавам от това.

-         На кого можехте да споделите, че имате дядо в Америка, в онези години?

-         На никого, дори и на приятелки, на никого нямах доверие, защото не знаех, кой дебне и къде ще ме докладва след това.

-         А поне в семейството си говорехте ли си с братовчедите, например, споделяли ли сте с тях, коментирали ли сте темата?

-         Почти не, може би защото не са ни насочвали вниманието към това, че дядо ни е емигрант, може би, за да нямаме ние желание да емигрираме.

-         Разбрах, че Вашата леля, която също е била емигрант в Америка, не е искала да приеме никой от България в САЩ, защо, обяснете малко повече това?

-         При едно от идванията на леля в България тя каза, че ако някой възнамерява някога да бяга и да отиде в Америка, тя няма да го приеме при нея. Тя ни каза това, за да предпази семейството тук в България. Ако някой успееше да избяга в Америка в онези години, то тези, които останат в България щеше да понесат репресии от това, че техен роднина е напуснал „социалистическия рай“ и е избягал в капиталистическа държава! Такива бяха времената, страшни и странни, днес всичко е друго и слава Богу...!

въпросите зададе ВЕНЦИСЛАВ ЖЕКОВ

кореспондент на в-к „България“ в София

4 ХИЛЯДИ БЪЛГАРИ НАПУСКАТ РОДИНАТА СИ ВСЯКА ГОДИНА...!

Снимка: ЗАД КУЛИСИТЕ.com

1,1 милиона българи, родени в България, вече живеят извън родината си. Това сочат данни от доклад на Институт „Отворено общество“ в София. Близо 600-700 хил. са българите заминали по икономически причини, се казва още в доклада. Данните показват, че напусналите България живеят основно в страни от Европейския съюз, Турция и САЩ.

За последните пет години 25 хил. души средно годишно са напускали страната ни. Като средногодишно се завръщат около 21 хил. за същия период. Това прави по 4 хил. души на година да напускат страната трайно...!

Според данни от доклада, от 1985 г. до 2016 г. населението на България е намаляло с 1,85 млн. души, като над 52% от това се дължи на отрицателния естествен прираст, а останалото е чиста емиграция.

Процесите обаче са много по-дълбокопластови и разнопосочни. Да, българите предпочитат страните от ЕС не за друго, а защото са по-близо до България и могат да се завръщат сравнително често и лесно, а и по-бързо и е нискотарифно! От друга страна, САЩ предлага една по-екзотична и драстична промяна, която пък е предпочитана и заради заряда, който носи като потенциал и открити възможности!

Истината е, че повечето нашенци в Европа предпочитат южните страни и най-вече Испания, защото там най-лесно се адаптират и като климат, а и като икономическа и социална среда. Разбира се, не липсва интерес и към добре устроените северни страни – Норвегия, Дания и Швеция, където стандартът на живот е в пъти по-висок от този в България, работи се много, но умерено...!

Таока стигаме до парадокса на икономическата емиграция. Повечето българи напускат родината си и отиват да работят навън именно по такива причини. В същото време в чужбина те първо печелят много повече отколкото в България, а не рядко и работят по-малко...! Как се получава това!? Получава се като се разпределя правилно и по специални системи труда и заплащането, които да си съответстват едно на друго. Разминаването на двете величини води до икономически условия като в България, а именно - хаотични! Това обезверява, намалява динамиката на трудовия пазар и в крайна сметка демотивира, което се отразява на еднопосочния трафик на Терминал 2 на софийското летище!

В чужбина нашенците работят по-съвестно, но по-щадящо, така печелят повече, заради висока производителност на труда им, а това повишава стандарта и ги превръща в добре платени икономически субекти, които живеят по-добре отколкото в родината си. Така става магията на Запада, докато у нас пирамидата на икономиката е обърната и заради това потокът е насочен към Западна Европа, а не - към Източна, където икономическите параметри са изкуствено ниски заради сбъркани политики и липса на правила и регулатори на тези правила.

Данните от доклада на Институт „Отворено общество“ в София обаче показват и още нещо. Не са чак толкова стряскащи данните за напусналите, за които се твърдеше че са почти половината държава! Оказва се, че потокът е засилен, но не е наконтролируем. Това разбира се не е нито причина, нито повод за успокоение, защото така или иначе 4 хиляди българи годишно напускат държавата, а това обезкървяване води до омагьосан кръг, въртележка на трудов пазар, подбор на кадри, намирането на кадри като такива въобще, обучение, квалификация, реализация и от там - евентуално повишаване на икономическите показатели.

Защо бягат българите, защо напускат родината си? Това са предимно младите българи, една голяма част от които – обучавали се в чужбина, други, пропуснали този шанс и сега го търсят вече не за обучение, а за трудова реализация.

Където и да отидем ние си оставаме чужди за държавата, която наричаме втора родина и това се споделя от много хора. Това е в кръвта ни и то е оставено от дедите ни, които когато преди столетие са пътували на гурбет, са се сплотявали повече в малки родови и национални общности, за да не изгубят в новия си свят собствената си идентичност.

Българите сме порода, която е дълбоко и неразривно свързана с рода, земята и националните ни идеали. Макар и малка нация, ние сме жилав народ, това е и хубаво, но и не е толкова хубаво!

Проблемът е в това, че малките национални общности навън оцеляват по-лесно като такива, но трудно се адаптират, а отделните индивиди са изложени по-рисково на външните влияния на средата.

Ето и това е определящо за емиграция към предимно европейски държави и Турция. САЩ предоставя възможности, но е далече, а повечето искат бързо да се адаптират, да преодолеят неизбежния шок от цивилизационния сблъсък и да се реализират непременно и скоростно, за да няма риск от разочарование, а той неминуемо присъства, дори само заради промяната на средата – социална, етническа, културна, икономическа и ценностна!

ВЕНЦИСЛАВ ЖЕКОВ

кореспондент на в-к „България“ в София

КАК ПРЕЗИДЕНТЪТ ЖЕЛЕВ ЩЕШЕ ДА ПРЕКРАТИ СВОЯ ВИЗИТА В САЩ

Снимка: frognews.bg

Тези дни един български професор и депутат заяви, че "ако не беше Съветската армия 50 000 евреи щяха да бъдат депортрирани“. По този повод един български политик написа в социалната мрежа следното: „Изпитвам отвращение и погнуса от изявлението...по повод спасяването на българските евреи. Тези думи са съвършен израз на национален нихилизъм и слугинаж на чужда държава.

Заслугите на България за спасяването на 50 000 евреи са световно признати и са едно от най-големите цивилизационни достижения на народа ни в ХХ век. ...Аз лично ще добавя и свидетелствата на моя дядо д-р Никола Дуров, който е един от 42 – та депутати в 25 - то Народно събрание, подписали петицията за спасяването на своите съграждани от еврейски произход. Никаква Червена армия не е била в мислите и в действията им. Просто са защитавали с имената си честта на българския народ и неговата етническа толерантност.

Ще отбележа, че президентът Желев беше на път да прекъсне посещението си в САЩ, научавайки, че приносът на България не е отразен в музея на Холокоста. Пропускът беше незабавно отстранен и беше поднесено официално извинение от американските власти.

Само антибългарин може по такъв недостоен начин да омаловажи и пренебрегне международно признати заслуги на народа си. Позор!“

Хващаме се за думата на въпросния политик, че българският президентх е щял да прекрати официално посещение в САЩ заради една неточност и неволен пропуск, защото това е факт.

Спасяването на евреите в България по време на Втората световна война е предотвратяването на депортацията в нацистки концлагери на евреите от довоенните граници на България. Депортациите са спрени след силна обществена реакция, в която основни действащи лица са Светия Синод на Българската православна църква, депутати, подписали писмото на подпредседателя на Народното събрание Димитър Пешев, до министър-председателя Богдан Филов, както и на синдикални лидери и обикновени граждани.

Решението за унищожаване на всички евреи на територията на Германия, на окупираните от нея територии и на териториите на съюзниците ѝ е взето от националсоциалистическото правителство в берлинското предградие Ванзее през 1942 г. Тогава започва масовото депортиране към Аушвиц.

Германският посланик в София Бекерле, разглеждайки въведеното антисемитско законодателство и създаването на Комисарството по еврейските въпроси, приема, че българското правителство е склонно да подпомогне Германия за изтребването на евреите. В посолството в София е назначен като съветник по еврейските въпроси хауптщурмфюрерът (капитан) от SS Теодор Данекер – близък помощник на Адолф Айхман. След едномесечни преговори на Данекер с вътрешния министър Петър Габровски и комисаря Александър Белев, на 22 февруари 1943 г. двете страни сключват споразумение за депортация „най-първо“ на 20 хиляди български евреи в Германия.

Това е фактът, факт е и това, че български офицери, служещи в Македония по време на Втората световна война        стават свидетели на ужасяващите влакови композиции към Ада. Евреи, които пътуват към сигурна смърт, преминавайки през Македония, се натъкват на български военнослужещи. Смъртниците хвърляли от влака бижутата си, само и само да им гребнат вода от реката, птоктрай която преминавали. Те умирали и от жажда, защото ги хранели, колкото да не си отидат по пътя още, с осолена риба, а това им докарвало наистина нечовешка жажда!

В Македония и Тракия депортациите започват на 4 март 1943 г. Тракийските евреи са транспортирани с влакове до Лом на 18 и 19 март, където са прехвърлени на баржи за Виена. От Виена с влак са откарани в лагерите на смъртта в Катовице и Аушвиц. Македонските евреи са транспортирани в Аушвиц (на 22 и 25 март) и Треблинка (на 29 март). Общо 11 343 души са депортирани. 12 души оцеляват.

В среща с Хитлер и Рибентроп в март 1944 година цар Борис успява да ги убеди, че условията в България са различни и че не трябва да се взимат същите мерки срещу евреите, както в Германия. Рибентроп осведомява германския пълномощен министър в София Адолф Бекерле за становището на Борис с директива № 422 от 4 април 1943 година.

По това време Червената армия все още е далече от България, тоест, самият български цар, а и обществеността, заедно с Църквата, реално правят необходимото за спасяването на евреите от довоенна България, а не Червената армия. И ако преди години президентът Желев е изпитал дискомфорт в САЩ от един неволен пропуск, то сега тук умишлено се създава проблем не само от външна страна, но и от вътре, от българи, които сами се поставят в услуга на чужди интереси и чужди попълзновения към националните ни ценности и достижения, което наистина е позорно!

ВЕНЦИСЛАВ ЖЕКОВ

кореспондент на в-к „България“ в София

ПАМЕТНИК НА СЪВЕТСКАТА АРМИЯ И В САЩ – ДА, НО НЕ СЪВСЕМ..!

Все по-често се чуват гласове за това, как паметникът на Съветската армия в София не бива да се премахва. Доводите са повече от смешни: един от основните е, че видите ли, такъв паметник имало във Виена,  дори в самия Берлин, че даже и в САЩ...!!!

Това налага някои обяснения и уточнения, които определено и трайно променят насажданите трудно смилаеми тези, които в болшинството си в тази посока са плиткоумни и почти напълно незащитими.

В Европа има над 4000 мемориала и паметници посветени на Съветската армия и борбата й срещу хитлерофашизма. В тях са погребани над 2,5 милиона съветски воини, участвали в окончателния разгром на хитлеристка Германия. Най-много паметници и гробове на войници от Червената армия има в Унгария - 940, в Полша - 560, в Чехия и Словакия - около 60. Паметници и мемориали на Съветската армия има още в Австрия, Германия, Белгия, Холандия, Норвегия, Сърбия, Хърватия, Франция, Румъния, България и в... САЩ...!

Червената армия наистина е постигнала много за освобождаването на Европа от Хитлер и неговите безумни идеи за покоряване на планетата. Само че, в тези държави, или поне в повечето, Съветската армия влиза, изтласква хитлеристите и ...ИЗЛИЗА, а у нас ОСТАНА цели 45 години...! Ето заради това тук настроенията са толкова ожесточени срещу тези паметници. Ако забележите, така наречените погроми, или  публичното изразяване на неприемане на тези паметници с поливането им с боя, например, се наблюдават предимно в бившите балтийски републики и у нас. Защо ли, ами защото именно тук червеният ботуш стъпи и не отстъпи, забрави да си тръгне почти половин век, а ако смятаме и настоящата хибридна война като продължение на „студената война“, времевите граници придобиват нови и застрашителни измерения!

И още нещо, не е вярно, че само тук има „погроми“ над паметници на Съветската армия. През януари 2017 г. прословутият паметник на съветския войник във Виена също е залят с боя!

Неотдавна немски медии направиха петиция за премахването на руските танкове Т-34 от меморияла в Берлин. "Съветски танкове като символ на отречена политика на сила нямат място в Берлин! Те трябва да се премахнат от мемориала на Съветската армия край Бранденбургската врата!” С този призив се обърнаха към германските граждани националният в. “Билд” и  столичният “Берлинер цайтунг”.

Целта е да се премахнат символите на насилието – танковете. Е, у, нас, в София, паметникът на Съветската армия се състои от един вайник, който високо в ръката си държи автомат....! Това не е ли също толкова символ на насилие...!? Именно с този автомат почти половин век бяхме в „зоната на здрача“ на азиатско-съветския комунистически измислен свят на безнадеждност и безалтернативност!

Каменният воин в Берлин е сержант Николай Иванович Масалов (1921 – 2001 г.) При щурм на райхсканцлерството на 30 април 1945 г. той съзира невръстно момиченце. С риск за собствения си живот Масалов пропълзява под град от куршуми и спасява детето от явна гибел. Това е паметникът, няма автомати, няма насилие, а при нас има оръжие, сякаш ние отдаваме почит не толкова на нашето си, на българското оръжие, което също беше на фронта и срещу хитлеристите, във втората фаза на войната, а почитаме повече съветското оръжие...! Памет и почит – ДА, но преклонение пред автомата на „братушките“, които ни „освободиха“ и после отново ни поробиха за цели 45 години – определено НЕ...!

Полша е лобно място на повече от 600 000 съветски воини, загинали за освобождението на страната от немския фашизъм. В Гробището-мавзолей във Варшава са погребани над 21 000 войници на Червената армия. До 2011 г. в полската столица съществува Паметник на съветско-полското братство по оръжие. Вече го няма!

Великобритания издига съветски военен мемориал в Лондон на 9 май 1999 г. в парк Джералдин Мери при Имперския военен музей в памет на 27 милиона съветски граждани, загинали във Великата отечествена война през 1941-1945 година.

Холандия и Норвегия пазят също паметници в чест на съветската победа над хитлеристка Германия. Чехия и Словакия уважават паметта на съветските воини със свои мемориали. Дори в САЩ отбелязват всяка година на 9 май Деня на победата около построения внушителен паметник от червен гранит в Западен Холивуд, в щата Калифорния. Всичко това е точно така, само едно нещо се пропуска, тук по тези места никога не е вилнял руския ботуш. Така и ние бихме тачили приноса на СССР във войната, но когато си бил безправен политически роб на една чужда държава в продължение на десетилетия, няма как да няма естествен рефлекс за самосъхранение днес, заради жертвите-мъченици от комунизма, паметта за които още пазим и ще помним...!

ВЕНЦИСЛАВ ЖЕКОВ

кореспондент на в-к „България“ в София