ИСТИНАТА ЗА ВТОРАТА ФАЗА НА ВТОРАТА СВЕТОВНА ВОЙНА

Войната има и друго измерение, освен ужасът, който традиционно води със себе си. Това е и красивата страна, която рядко забелязваме, защото всеки търси красивото, независимо, къде и как, независимо и в какво. Последната голяма война, която светът помни е именно Втората световна война. Един от многото българи, които вземат участие в нея е Георги Иванов. Към ноември 1941 г. той е поручик и  заминава за Куманово, от там за Скопие и след това за Стари Качаник в Косово-в щаба на граничното поделение. Тук Георги остава до 16 август 1944 г.
Българските войски в този район имат досег до италиански военни и Георги се запознава със свой колега-офицер. Между тях се заражда приятелство, което продължава през целия период на престоя. От него Георги купува, малко преди да си тръгне от границата, устна хармоника, от която днес е запазена само кутията, алуминиев пръстен и една плащеница-покривка. Това са “военните трофеи”, които той донася от войната.
При откомандироването си от Косово, Георги тръгва заедно с ешалона и достига до Дупница, където българските войски са посрещнати от генерал-полковник Дамян Велчев, който по това време е военен министър. По пътя българите са пресрещани от сръбски партизани, някои от които отнемат оръжието на офицерите. Георги е един от българите, които не се разделят с личното си оръжие. Може би това е една случайност, може би просто той е бил пощаден, но гледката, в която български офицери, къде доброволно, къде не съвсем, предоставят личното си оръжие на сръбски партизани, е грозна и недостойна част от ежедневната история на войната за нас българите.
В Дупница българските военни части са разделени на две групи-такива, които отиват за Втората фаза на Втората световна война-в Унгария и такива, които се прибират в родните си места и за тях войната завършва. Георги попада в групата, която се прибира. По думите му, като царски офицер, той е бил считан за неблагонадежден кадър. Той е бил ДКВ-офицер, тоест-до края на войната. Според него обаче, за Унгария заминават не само тези, които са били верни на новата власт в България-комунизмът, но и тези военни, които са имали провинения през службата си. Тоест, оказва се, че В Унгария се заминава и като наказание.
Последният факт е особено важен за българската история, защото идеологическата историография преди години обясняваше, че едва ли не най-достойните заминават за Унгария. Втората фаза от войната за нас българите е важна, защото тогава ние вече не сме съюзници на Германия, а се борим срещу нея. Въпреки това обаче България не получава статут на държава, водила военни действия срещу фашистка Германия и след края на войната ние сме една от победените държави, които дължат военни репарации, тоест, участието ни в Унгария, на страната на антихитлеристката коалиция, на практите е безрезултатно, след разгрома на фашизма през 1945 г. Никой не ни признава за армия, която реално е воювала срещу Хитлер.
Това по същество показва, че военните действия в Унгария от Българската армия са имали своето достойно място като борба срещу хитлерофашизма, но има и една друга, тъмна страна. Повечето български военни и войници не са искали да заминават за Унгария, защото няма нормален човек, който да се радва на това, че бива изпращан на война отново, след като вече е бил на война няколко години. Доброволци разбира се има, но това са предимно хора, които не са воювали до тогава и в болшинството си са коленопреклонни привърженици на новата комунистическа власт.
Георги се завръща в София и започва ремонт на къщата, в която живее семейството му-майка му и сестрите му. Спомените от войната обаче остават. Веществените спомени от Стари Качаник са неговите “трофеи”. До смъртта си на 9 декември 2002 г., Георги се гордее, че никога не е бил застрашен животът му, въпреки че е бил на истински фронт, той се гордее и с това, че никога не е отнел човешки живот.
Тази страна на войната е може би много по-ценната, защото показва, че животът може да бъде достоен и да бъде съхранен и по време на едно такова изпитание като Втората световна война.
Италианският офицер, с когото Георги се запознава в Стари Качаник, изчезва безследно. Те никога повече не се виждат и не си пишат писма дори. В България вече властва комунизмът и това е една от основните причини. Георги обаче запазва спомените от него и днес те са реален “документ” от едно от най-зловещите събития на ХХ в., което може да се види “на живо” в една по-човешка светлина.
Участието на България във втората фаза на войната има своите нюанси и те трябва да бъдат известни на историците ни, защото историята не търпи празни пространства, нито пък за дълго може да бъде замъглявана от откровени неистини. Една от легендите е, че втората фаза на войната е “отечествена” война. Всъщност “отечествена” война има СССР например, когато е нападнат от Германия, но ние нямаме “отечествена” война, защото втората фаза на същата тази война, която някои наричат имено “отечествена”, дори не се води в България…!
Унгария е не само шанс за някои да водят война срещу Хитлер, Унгария се оказва и вид НАКАЗАНИЕ за онези, които са нарушили правилата по време на своята военна служба. Това са личните впечатления на поручик Георги Иванов още от приеманаето на войските ни при Дупница.
На Георги е признато участие във войната в Първи пехотен полк при Кумановската позиция. Той е награждаван с медал за участие във втората фаза на Втората световна война, която някои странно защо, все още наричат, “отечествена”, руски медал за победа над Германия и юбилеен медал за 50 години от края на Втората световна война.
До смъртта си той държеше да казва истината за втората фаза на войната и го правеше при всеки повод, защото го чувстваше като дълг. Така днес неговата воля е изпълнена и истината е популяризирана именно чрез вестника на българите в Чикаго и САЩ!?


Венцислав Жеков