ДОЦ. Д-Р МИХАИЛ ГРУЕВ: НЕОБРАБОТЕНИТЕ АРХИВИ СА ПОД 5%

Ценностите ни се съхраняват на различни места, за по-висока сигурност

Председателят на Държавна агенция „Архиви“ доц. д-р Михаил Груев е роден на 25 октомври 1971 г. в София. Завършил е специалност история в Софийския университет „Св. Климент Охридски" (1994 г.). Доктор по история с дисертация на тема „Българите мюсюлмани в държавната политика на България (1944-1959 г.)“ (2001). Преподавател по съвременна българска история и етнология на етническите групи в Софийския университет „Св. Климент Охридски". Бил е гост-лектор в университетите в Мюнхен, Саарбрюкен, Белград и др. Владее немски и английски език, ползва руски език.

-         Г-н Груев, съзнавайки несъстоятелността на един такъв въпрос, все пак, какво е най-ценното, което се пази в нашите архиви?

-         Неотдавна мина датата 9 септември. Тя е вододелна за историята ни, във връзка с това при нас се пазят указите на регентите за назначаването на кабинета на Муравиев и за неговото освобождаване ,както и за назначаването на нов кабинет на Кимон Георгиев. Тук имаме нещо, което противоречи и на Конституцията, а и на логиката. Имаме указ на правителството за назначаване на новите регенти, вместо обратното. Знаете, че новата власт тогава освобождава старият регентски съвет и назначава нов.

-         Къде се съхраняват архивите и има ли специални условия, при които това става?

-         Имаме такива хранилища, включително и в нашата сграда, но тук се съхранява една много малка част от архивите. Имаме две хранилища, които са в периферията на града – в „Илиянци“ и на „Чепинско шосе“. Като само в едното условията съответстват на европейския стандарт за съхранение на документи. Влажността не бива да бъде повече от 55%, постоянна температура – не повече от 18-19 градуса, както и специални изисквания за осветеност – до 50 лукса. Накратко, съхранението на документите и особено качественото и надеждното съхранение е нещо доста скъпо, не само у нас, но и по света.

-         Понеже архиви, при това не по-малко цени, се съхраняват и на други места, било то във Велико Търново или пък в Центъра „Иван Дуичев“, как работите с тях, имате ли възможност да контролирате процесите там?

-         Това е регламентирано в Закона за националния архивен фонд. Именно там на нашата агенция са вменени и контролно-методически функции, свързани със съхранението на документите, грижата за тях преди постъпването им за постоянно съхранение също.

-         Има ли документи, които все още не са обработени?

-         Имаме, да, най-вече това са лични фондове, които все още не са обработени. Все пак трябва да кажем, че става дума за една планина от хартия. Под 5% са необработените документи. Имаме известно забавяне от постъпването на документите до тяхната обработка. Едва от тази година личният фонд на Тодор Живков вече е достъпен, защото са изминали 30 години от промените. Има и други лични фондове, където има по-голямо забавяне, но се опитваме да го компенсираме. Това е най-вече тук в София, където и обемите са най-големи.

-         Това свързано ли е с дигитализацията?

-         Дигитализацията е един отделен процес. За да отидат документите за дигитализация, те първо трябва да се обработят и да има опис. Това е не само сканиране на листове, но и създаване на надеждни метаданни, което да позволи бързо търсене. Имаме напредък в това. Имаме дигитален архив с около 500 хил. изображения. Принципът, по който се подбират документите за дигитализация е по два критерия – използваемост на фонда и старинност, рядкост, застрашеност на документа. Чрез дигитализацията се опитваме да намалим интензивността на използването на хартиените оригинали, за да запазим документите колкото се може повече.  Оригиналите трябва да бъдат показвани само при изложби и годишнини, или официални церемонии. Понеже сме в годината на честването на 140 години от Търновската конституция, такъв е случаят с нея. Мнението на специалиста по реставрация е, че тя вече не бива да бъде осветявана повече от 60 часа на година. Това ограничава използването й като оригинал. В момента сме в процедура по изготвянето на копия на самата конституция, за да показваме него, а не оригиналът. Същото се отнася и за много други документи. Имаме регистър на редките и особено ценните документи и те всички се дигитализират. Другият принцип е използваемостта на документите. Това обикновено са документи на местните органи на власт и управление.

Тефтерчето на Левски се пази в БНБ

Най ценните архиви не се съхраняват на едно място и това е принцип в Архивистиката. Този регистър на редките и особено ценните документи е достъпен онлайн на интернет-страницата на агенцията. Това са документи не само от Централния държавен архив, а от всички архиви от страната.

Действително най-много такива документи има в Централния държавен архив, но не ги съхраняват на едно място. Има и някои документи, които се намират в БНБ, като например тефтерчето на Васил Левски, но те са собственост на Националната библиотека.

Подготвя се регистър за жертвите на комунизма

„В момента работим върху един открит въпрос в историографията. Това е въпросът за жертвите на комунистическия режим. И в обществото, а и в литературата и изследванията се сочат най-различни данни. Една от задачите, по които работим е да направим един регистър на жертвите на режима, подобно на този, който направихме за загиналите във войните“, казва доц. Михаил Груев.

Това стана възможно с получаването на фонда на така нареченият съюз „Истина“ на Дянко Марков и брат му Георги Марков. Те предоставят около 20 хил. анкетни карти, което общо взето дава индикация и за общия брой на жертвите на режима. Сред тези карти вероятно ще има и повторения. Има и много, за които не са били събрани сведения.

На въпроса за реалната численост на репресиите след 9 септември 1944 г., цифрата около 20 хил. изглежда реалистична. Става дума само за убитите, без изселените, репресираните и въобще пострадалите от комунизма“, категоричен е доц. Груев.

АРХЕОЛОГИЯ НА БЛИЗКОТО НИ МИНАЛО

Останки от брегова
охрана при Приморско.

Защитните съоръжения по черноморското ни крайбрежие оставят трайни спомени

Когато се разхождаме по черноморското крайбрежие, освен красотите, често ставаме свидетели и на останки от укрепителни съоръжения. Има ги по цялото Черноморие. Според някои това са постове на бреговата артилерия. Варна цялата е опасана от такива. Те са считани за част от защитната дъга или линия "Крали Марко" на южната ни граница с Турция, макар тя да е основно за сухопътна отбрана. Такива останки от защитни съоръжения могат да се видят на юг от Приморско до Резово, както и на север, където все още са запазени някакви останки.

Отбранителната линия Крали Марко е изградена по протежение на цялата ни граница с Турция. Тя беше силно подсилена с бетонни стени и куполи на танкове Т-34, Панцер III и Панцер IV.  Някога южната ни граница бе най-мощно и зорко пазената граница на Балканите, защото от там се очакваше основният удар от тогавашния ни противник НАТО.

Твърдеше се, че сме имали задължението да задържим евентуално нападение от юг докато дойдат редовни съветски военни части. Разбира се, това беше в рамките на историческите легенди, защото на всички е ясно, че съвременната война е бърза, тя се развива асиметрично и тези линейни измерения на отбраната отдавна, дори още в онези години, са били имагинерни.

Останки от брегова охрана
 при Ахтопол.

Никой не се е заблуждавал, че ще задържим евентуален противник от юг, от тогавашния ни класов враг Турция така, че да дочакаме редовни съветски войски. На тях им трябваха поне два-три дена, за да дойдат, а през това време едва ли заровените куполи на немски танкове по линията „Крали Марко“ ще може да задържи редовният турски аскер – тогава втората по големина армия в НАТО.

Има и още нещо. Пилоти споделят че в плановете на Турция и Гърция в онези години не е изключено да е имало и такива, според които България да е била хипотетичен обект на бомбардировка от авиобазите Инджирлик и Лариса. Както впрочем не е изключено, а е и напълно реално за онези години, страната ни, армията ни да са планирали хипотетични удари по обекти в двете ни южни съседки.

Податки за планиране на подобни действия, разбира се в хипотетичен план, бяха открити неотдавна по отношение на намерения за евентуален удар по мостове над Босфора, например.

„Студената война“  в своите изключително извратени измерения поднасяше понякога наистина невероятни ситуации, в които и политиците, и дипломатите, а най-вече военните, наистина трябваше да са на много високо интелектуално ниво, за да не се стигнеше внезапно от „студена“ до „гореща“ война.

Овалните останки от оръдейни
установки днес са само спомен
за едно отминало историческо време.

Тук не става дума само за идеологическо противопоставяне, тук преди всичко ставаше дума за противодействие, при това съвършено целенасочено, на две вселени. Два различни свята се бореха един срещу, друг и в тази борба всичко беше позволено. И само здравият разум на някои хора и от двете страни на барикадата, спаси света от пълна разруха. А следите от това гигантско противопоставяне все още личат по някои по-закътани заливи по брега на черноморското ни крайбрежие, особено по-на юг.

История на бреговата ни артилерия

12 февруари 1910 г. – Разположена е брегова артилерия в близост до Варна.

През 1906 г. се поставя началото на флотската брегова артилерия. В периода до 1912 г. се изгражда Варненският, а по-късно и Бургаският укрепени пунктове.

Бреговата артилерия е вид морска артилерия (заедно с корабната артилерия), предназначена за защита на военноморските бази, търговските пристанища, промишлени и административни центрове, разположени в крайбрежните райони, а също така и на най-важните участъци на крайбрежието и островите от нападение на противника от страна на морето.

Този път някога е водел към щаба
на поделението край Ахтопол.
Днес щабът го няма.

Освен това, на бреговата артилерия е възложена задачата за отбрана на проливите и стесненията, за да не се позволи преминаването през тях на корабите на противника.

Бреговата артилерия също има задачи по защитата на отбранителните минни заграждения, крайбрежните комуникации и по противодесантната отбрана.

В отделни случаи бреговата артилерия може да се използва за поддръжка на сухопътните войски, действащи на крайбрежието, както в настъпление, така и в отбрана, какъвто е случаят и при нас,        особено по южното ни Черноморие, което е в непосредствена близост до тогавашния ни основен външнополитически и класов враг - Турция.

„МОСКОВСКА 5“ – ПЪТЯТ КЪМ АДА…!!!

Входът, от където са влизали
 арестантите някога.

Най-малката улица на София е ул. „Малко Търново“. Тя разделя бившият партиен дом от настоящата Държавна агенция „Архиви“, където някога се е намирала службата „Държавна сигурност“. Днес уличката е в ремонт, предстои да бъде осветена, обновена, модернизирана, някога обаче тя е била тъмна и страшна – една от най-страшните улици в София, може би дори и най-страшната. От тук са докарвали арестуваните от „Държавна сигурност“ в следствения арест, където те са били „обработвани“, каквото и да означава това, но то обикновено означава – пребивани, а сетне са били депортирани към трудововъзпитателните лагери по време на комунистическия режим у нас. Именно по стълбите на улица „Малко Търново“ обречените са влизали през входа, където днес е парната инсталация на Държавна агенция „Архиви“, а от там са били разпределяни по килиите, част от които днес са запазени като помещения.

Стълбите водят наистина
сякаш към самия Ад!

„Говори се, че сградата първо е била седалище на Абвера – германското военно разузнаване, но това е доста несигурно. Търсихме и не намерихме някакви доказателства за това. Сградата обаче е била използвана за различни немски компании, които са резидирали в София, най-голямата от които е „Баер“. Дали това е била форма на прикритие на Абвера, трудно може да се каже“. Това твърди председателят на Държавна агенция „Архиви“ доц. д-р Михаил Груев, който днес е формален стопанин на сградата. А тя става интересна едва през 1947 г., когато тук се премества Дирекция „Държавна сигурност“ и кабинетът на председателя днес е бил кабинетът на една от най-мрачните фигури в ранната история на комунистическия режим – началникът на „Държавна сигурност“ – Руси Христозов, който по-късно става и министър на вътрешните работи в правителствата на Васил Коларов и Вълко Червенков.

Една от мивките, които вероятно
са от времената на изтезанията
все още е запазена.

Сградата е била и административна за „Държавна сигурност“, но и за седалище на нейния следствен отдел. „Подземията са били оборудвани като килии, в които са били извършвани изтезания, но данни за екзекуции тук нямаме“, категоричен е доц. Груев. Сградата е използвана като етапен арест за „врагове на народа“, които след това поемал или към затворите, или към лагерите. От тук са преминавали всички, които са били пращани към лагерите в първия момент, като става дума за тези, които са от София и околностите. „Сградата  била достъпна от долния й край, от към днешния бул. „Дондуков“ и през улица „Малко Търново“. В тъмните части на денонощието са били докарвани арестантите, след което те са били „обработвани“ и за това има доста спомени на лагеристи, които са били инквизирани на това място и са били препращани за присъда, ако са били осъждани, или без присъда – тези които са били изпращани в лагерите“, казва доц. Груев.

Стефан Табаков като ръководител
на БСДП(о) в изгнание.

Има само един един единствен случай на човек, който е успял да избяга от това зловещо място, това е бившият ръководител на Социалдемократическата партия в изгнание – Стефан Табаков. Това се случва на 11 ноември 1948 г. По-късно той става политически емигрант във Виена. Той разказва в спомените си, как е бил „обработен“ в мазето, на сутринта е бил извикан при следовател. Разпитът тръгнал в доста лоша за него посока. В този момент следователят бил извикан при началника. Табаков запазил самообладание. Качил се на асансьора, минава покрай постовия и от там излиза от сградата. Качва се на трамвая и се озовава във Виена! Това е единственият случай, за който знаем, който е успял да напусне тази сграда, благодарение на своето самообладание, най-вече.

Това е била килия, днес решетките
не са запазени, но помещението
със сигурност е било килия
за арестанти.

„Сградата остава седалище на „Държавна сигурност“ до 1970 г., когато е придадена към ЦК на БКП, където се помещават административните служби – счетоводство, управление на собствеността и други. Тук е разположена и приемната на ЦК на БКП за граждани. Тоест връзката на комунистическата върхушка с народа по някакъв начин минава през тази сграда. Тогава е изградена и топлата връзка със съседната сграда, която също е част от комплекса и днес в нея се помещава Държавна агенция „Държавен резерв и военновременни запаси“. Тя пък има топла връзка с бившия партиен дом, където днес се намират канцеларии на Народното събрание. Вероятно тогава е изградена и подземната връзка, която свързва сградата с бившия мавзолей на Георги Димитров, с националната банка и военното министерство в триъгълника на властта. Сградата остана собственост на ЦК на БКП до 1992 г.“, твърди доц. Груев. След това сградата става седалище на тогавашното Главно управление на архивите към Министерски съвет, а сега – Държавна агенция „Архиви“.

Входът на ареста от вътре.

В момента зловещите подземия са просто едно мазе. Няма нещо, което да напомня за някогашната му битност.

„Имаше идея на това място да се организира музей на комунизма, обаче първо мястото е малко. Някога е имало повече помещения, след това част от помещенията са преминали към театъра, а някои са били и засипани. Вътрешният двор е бил използван за каре, за разходка на арестантите. В момента има само четири-пет помещения, които са не са достатъчни за какъвто и да било разказ за миналото. Можем да направим възстановка на килии, или временни изложби, но няма как това да е постоянна експозиция“, казва още доц. Михаил Груев.

Снимки на автора

ВАМПИРСКИ НОЩИ С АРОМАТ НА МАМАЛИГА

На път за Румъния през Дунав мост-Русе –
или както беше известен преди –
„Мостът на дружбата“.

Румъния сякаш е задминала България по икономическо развитие, това е първото ни впечатление, което придобиваме, посещавайки столицата Букурещ и перлата на Карпатите – курортният комплекс Синая, а също Бран и Брашов. Сякаш в тези дни цяла България се е изсипала в Румъния, но в същото време ни обясняват, че и румънците също доста пътуват през последните години, особено пътуват в България, защото тук им е  по-евтино.

Сравнявайки цените там и у нас, сравнявайки покупателната способност на румънците и нашата, сравнявайки стандарта на живот, ние сякаш изоставаме. Преди години смятахме Румъния за изостанала, но днес те не само се изравниха с нас, а и изглежда че вече дори и ни водят.

Замъкът Пелишор.

Столицата Букурещ е наистина красив град, но нека не забравяме, че все пак те са били в периферията на Османската империя, за разлика от нас – които в един период от време дори сме били в центъра й. Тук могат да се видят наистина зашеметяващо красиви сгради, не само парламентът на Чаушеску, с който тогава Румъния толкова се гордее, но и палатата на Синода на Румънската православна църква, старият град, дипломатическият квартал и много други корпулентни сгради в стил Бранковяну, френски академичен стил, британски стил, Рококо, Сецесион и други.

Букурещ сякаш се намира в гора, парковете са навсякъде и са огромни. Дори в трамвайните трасета има трева, а у нас и петте метра с трева в трамвайното трасе на „Руски паметник“ в София се оказва проблем за някои пишман-шофьори. Парламентът разбира се е внушителен. Казват, че Чаушеску искал да види цялото обзавеждане предварително, в макет в реален размер. За килимите вътре били сглобявани станове и били изработвани на място. След революцията от 1989 г., румънците искали да разрушат сградата – символ на тоталитария период, но изчислили, че това ще излезе по-скъпо от построяването й и я запазили. Днес само със средствата от посещения на туристически групи в парламента, сградата се издържа сама за отопление и осветление.

Замъкът Пелеш.

Румънците обичат да си почиват в Синая, където впрочем все още на един от върховете стърчи резиденцията на бившия румънски управник – Николае Чаушеску, по подобие на „орловото гнездо“ на Хитлер в Германия. Тук температурата не пада под -5 градуса през зимата, климатът е мек и това позволява развитието на туризъм. Румъния има в пъти по-добре развит вътрешен туризъм от България и това прави впечатление веднага.

Дори само замъците „Пелеш“, Пелишор“ и „Бран“ са достатъчни, за да ни демонстрират, как се прави този тип туризъм. У нас има редица дворци от царско време, които имаха своя кратък живот като резиденции по време на комунизма, а днес все още стоят затворени. Защо? Никой не може да отговори. Туристите не могат да влязат в двореца „Враня“ край София, нито пък в резиденция „Перла“ в Приморско. А от това румънците правят пари у тях, при това много пари.

Внушителната сграда
на румънския парламент.

Европа си е Европа, уж всичко е еднакво за всички, но Румъния си уважава гражданите и за да влезеш в замъка „Пелеш“ има два входа – за румънци и за чужденци, нищо, че от Европа искат равни права и задължения за всички граждани на съюза. Но и румънците си посещават историческите забележителности, както впрочем и църквите. Попадаме случайно по време на тържествена служба в патриаршеската катедрала в Букурещ. Вътре няма място игла да хвърлиш, а цяло множество има и отвън. Службата се предава по високоговорители и се чува навсякъде в района на Синодалната палата, която се намира в своеобразен комплекс. У нас в църквата „Св. Ал. Невски“ в София, дори и на Великден я има, я няма 30-40 човека, сякаш първоначалната еуфория от „свободната вяра“ след 1989 г. отшумя, а при румънците не е така.

Сградата на Румънската патриаршия.

Всичко тръгва от легендата, емблематичният вампир Влад Дракула спал една вечер в замъка Бран, но това е една от най-големите туристически атракции в Румъния днес, която се основава на един мит. Ние имаме уникални исторически обекти, като например един Бегликташ между Созопол и Приморско, но той е слабо известен и семпло посещаем. А хората от нищо правят нещо, дори и само заради една вампирска нощ. 

НЕСТИНАРСТВОТО – ДРЕВЕН БЪЛГАРСКИ МЕТОД ЗА ВРЪЗКА С КОСМОСА

Подготовката на жаравата
 за нестинарския танц.

Намираме се в едно от многото заведения на слънчево Приморско, по Черноморското крайбрежие на България. Градчето е курортно селище и се намира на юг от Созопол, в началните поли на магическата Странджа планина, като е едно от предпочитаните за семеен туризъм, както и от много чехи и поляци – по традиция. Заведението, в което избрахме да вечеряме се нарича „Нестинарка“ и тук предлагат няколко пъти в седмицата нестинарски танци.

Вече сме гледали такива веднъж, пак тук, но вторият път е не  по-малко вълнуващ. Вечеряме, отпиваме от уханната ракийка, приказваме си, докато в един момент не настава истинска суматоха в заведението. Някакви хора постилат платнени чували на пода, направо върху цимента в двора. Чувалите са като старите за картофи. Върху тях изсипват пръст. Върху пръстта изсипват два казана с врели въглени. Мислим си, че няма как да няма някаква уловка, не може тези хора да ходят по огън, просто това не е нормално! Оказва се обаче, че е напълно възможно и ни предстои да се убедим в това за втори път, при това още по-силно!

Въглените биват разпръснати и от тях лъха невероятна горещина. Като хора, които цял са били на плажа, топлината ни е повече от непоносима. Представяме си обаче, кой луд би се осмелил буквално да се хвърли в огъня и да затанцува…! А този „луд“ е Иван Георгиев, потомствен нестинар.

Но все още нищо не се е случило. Гостите на заведението са се събрали около разпръснатата жарава и наблюдават човекът, който е облечен в народна носия и стои до огъня. Изведнъж гръмва тъпанът. Той сякаш се синхронизира с ритъма на сърцата ни. Сърцето бие в едно с тъпана, а през това време писва и гайда. Съзнанието ни сякаш се отнася нанякъде. В този момент мъжът с народната носия се протяга към небесата със затворени очи и сякаш тактува с крак в ритъма на тъпана. Той държи икона на Св. Св. Константин и Елена. Вдига я във въздуха пред себе си и тръгва напред. Обикаля огъня, а веднага след това с някакъв странен, но рязък и уверен замах на тялото навлиза в жаравата. Той не просто минава през въглените, той ги разрива с крака, за да ни покаже, че наистина стъпва върху огъня..! Публиката изпада в истински екстаз! Няма човек, който да е безразличен към това начинание, защото то е много наше, много родно, българско, традиционно, много истинско..!

Иван Георгиев вече го е „прихванало“
 и е готов за танца!

Да, православната ни църква отрича нестинарството като „дяволска работа“, но не бива да се забравя, че нестинарството е традиционен български обичай, който по всяка вероятност води началото си от предхристиянската епоха. Няма как такова предание да бъде захвърлено с лека ръка, дори и когато официално се приема Християнството по нашите земи, защото традицията е достатъчно силно вкоренена в народностните обичаи и вярвания и тя се съхранява през вековете и до днес именно като предание от баща на син и от майка на дъщеря.

В семейството на Иван Георгиев има само по един нестинар на поколение. Втори няма, сякаш един е даван за „курбан“. Прабаба му пък много искала да играе нестинарски танци, но мъжът й не й давал. Един ден, когато ударила камбаната за танците в село Българи, мъжът й я заключил в къщата, а самият той заминал с челядта си извън селото, за да не чуват празничните тъпани и гайди. Жената, която останала заключена в къщи, когато чула камбаната, разхвърляла жаравата от огнището в дома си и пак заиграла върху нея. Толкова силно било желанието й да бъде нестинарка. Става обаче така, че къщата се запалва и жената изгаря с нея ,докато е в транс, по време на танца върху жарта.

Ето това е нестинарството – традиция, която говори за сила на духа, за връзка с космически сили, за директен контакт със светиите, както се твърди. Само най-смелите, най-силните, най-достойните могат да са нестинари, защото те са избраните. Казват, че нестинар не се става по желание, нестинарството те избира теб, а не ти него!

По време, но всъщност преди танца, сякаш нестинарите нещо ги „прихваща“, те са концентрирани, целеустремени, вибрират ведно със земята и така не усещат огъня под краката си като заплаха.

Нестинарството не е вещерство, то е вероятно много стара практика за духовно „превъзнасяне“, за директна, пряка, непосредствена връзка с Космоса, със създателите, с времето и пространството, където няма вчера, днес и утре, а всичко се случва в момента.

И публиката участва в „магията“
понякога доста непосредствено!

Тъпанът е най-интересният инструмент в този древен ритуал, защото ударите му наистина сякаш влизат в ритъма на сърцето на всеки човек. Тялото и на наблюдаващите това тайнство започва да вибрира ведно с ударите по тъпана. Гайдата не дразни, не „изпилва“ съзнанието, напротив, тя го синхронизира, заедно със сърцето, насочва цялата концентрирана енергия на човека към една точка – където се случва настоящето. А то се случва на ръба на реалното и нереалното. Огънят пречиства, жаравата изгаря, но и създава новото и чистото. И именно в това гранично пространство, в зоната на една ирационална и в същото време напълно реално случваща се действителност, човек разбира, че и сам е въвлечен в този трансцедентален танц, в който той сякаш танцува заедно с нестинара пред очите му. И така се създава цялата магия на нестинарството, магия, която пази традициите от древни времена, когато по тези земи именно по този начин са се свързвали с висшите сили над нас.

За вестник "България" - Чикаго-САЩ

БИВШ ВОЕНЕН ЗАВОД „ВЪЗКРЪСНА“ КАТО ХОТЕЛ

Бившият военен завод
в село Баните, стана хотел.

Успешен пример за „утилизация“ на обект с „отпаднала необходимост“ за армията

В процеса на реорганизация и реформиране на армията ни много военни обекти придобиха статут на „отпаднала необходимост“. С една дума, вече никой няма нужда от това и процесът е напълно обясним в условията на промените, които настъпиха преди време. За какво става дума в случая обаче? Става дума за бившият военен завод в село Баните, между Смолян и Ардино, в Родопите. Някога, според местната легенда, тук са се произвеждали „бомби“, като вероятно става дума за някакъв специфичен, или не чак толкова специфичен вид, боеприпаси. В интернет няма информация за този завод, информацията за селото дори е доста оскъдна.

Село Баните е едно наистина приказно красиво родопско селце, което далеч не е селце, а си е направо цял град, но все пак няма статута на такъв. Онова, с което селото е било известно някога е именно военният завод, където са работили повечето мъже от населеното място и околностите. Жените пък си изкарвали хляба в шивашки цехове тук. Иначе днес, селото е известно с минералните си извори. Според местните хора, те лекуват предимно циреи, но също така и много други заболявания и наранявания. А минералната вода е тази, която привлича и туристите.

И така, военният завод вече не работи, няма го, но всъщност все още го има, както се оказа на място. Местно предприемчиво семейство се заема със сградата, която вече е с „отпаднала необходимост“ и от административния сектор се ражда прекрасен хотел. Стаите са леко преустроени, преоборудвани и ремонтирани, а пред корпуса, в който някога се е помещавала администрацията на военния завод в село Баните днес има голям басейн с хладка вода, по-малък – с топла вода и открито джакузи.

В новия хотел има дори и малка,
но доста пъстра
етнографска експозиция.

Така бившият военен завод, който формално вече го няма, на практика продължава да съществува като хотел. Административната сграда на завода е адаптирана успешно за новото си предназначение и се оказва най-големия частен туристически обект в района. Мястото е наистина уникално. Някога е търсен ефект на естествена защитеност на завода и той е изграден извън селото, на няколко километра. Сградата, която днес е хотел наднича над хълма като сокол, който всеки момент се готви да полети. А от към селото се вижда именно това, една сграда, която нощем е осветена и прилича на някакво странно гнездо на върха.

Този ефект, който е бил търсен някога, днес е с удвоен капацитет, защото тази интимност на обекта с ново предназначение му придава неповторимост, която го превръща в туристически хит. От това място е удобно да се пътува към Ардино, Смолян, както и във всички посоки на Средните Родопи. Недалеч е и Широка лъка, а възможностите за активен и динамичен туризъм са наистина невероятни.

Някога военният завод е пустеел така, както днес все още пустеят някои от производствените халета и помощни сгради. Днес обаче те се ползват за складове и има денонощна охрана, която върши работа и за складовете, и за хотела. Инфраструктурата, която както се очаква е специфична, е така преустроена, че днес нито хотелът пречи на складовия район, нито пък складовете пречат на почивката на туристите в хотелската част.

Бензиноколонката от някогашния
военен завод все още наднича свенливо
 изпод шубраците край стария портал.

Това е един успешен пример за това, как един военен обект с „отпаднала необходимост“ за армията е „утилизиран“ по много ефектен начин и днес се използва отново, като продължава да дава работа на местни жители. Някога местните са били доволни от това да имат работа наблизо, именно във военния завод. Днес, когато заводът вече го няма, неговата трансформация отново дава хляб на местни жители, които работят в хотела и в ресторанта към него като администратори, камериерки, готвачи, общи работници по СПА-зоната, градинари и други. 

По пътя на минералната вода

Когато сградите на бившия военен завод са продадени и когато възниква идеята за преоборудването на административната сграда за хотел, възниква въпросът, какво ще привлече хората тук.

И така предприемачите си задават този въпрос, но в същото време са на ясно, че за да привлекат туристи, те трябва да направят нещо уникално, а именно – да докарат минералната вода до върха, където се намира заводът/хотелът. За целта се изгражда специален водопровод и съответните изпомпващи съоръжения, посредством което минералната вода от снелото в низината, бива качвана горе, за да захрани СПА-комплексът.

Производствените халета
на бившия военен завод днес
са складове и ремонтни работилници.

Хората от селото споделят, че никой не е бил против процеса на преориентиране на част от сградите на военния завод от специфични дейности за армията към туризма. Това за тях е начин да се популяризира селото им и природните дадености, с които то разполага – уникалната минерална вода, известна по тези земи още от римско време.

Днес старата „градска баня“ за съжаление не работи, не работи и основният плувен комплекс в село Баните. Единствено санаториумът и някои частни къщи предлагат вани с лековитата минерална вода, а най-луксозното място, разбира се е на върха край селото, в хотела – бивш военен завод за „бомби“.

За вестник "Българска армия"

РОДОПИТЕ: ВСИЧКО ХУБАВО Е В ПОВЕЧЕ

Язовир Въча, където къщите
 буквално плуват.

На път се тръгва с приятели. Така казват всички, които пътуват активно и са напълно прави. А когато си в Родопите, приятелствата са още по-силни, заради магичността на тази българска планина. Тук хората сякаш са различни от останалите българи. Тук всичко хубаво е в повече. В Родопите чувствата са по-силни, възприятията са по-изострени, добротата е по-силна, очите са по-сърдечни, ръцете са по-сръчни, гозбите са по-вкусни, жените са по-хубави, мъжете са по-силни.

Тръгваме на истинско пътешествие през магическата планина Родопа от димитровградското село Ябълково, през Пловдив и от там навлизаме в Родопите през Кричим. Пътят навътре ни води към язовир Въча. Ремонтите за укрепване на шосето са повсеместни. Кара се бавно, понякога се образуват и задръствания в планината, но това е напълно нормално, защото пътят има нужда от сериозна рехабилитация и тя се извършва активно.

Към язовир Въча ни водят слухове, които се оказаха верни, че тук има плуващи къщички за туристи. Да, наистина има такива, наистина плуват в язовира и наистина са прекрасни, но резервацията се прави близо година по-рано, за да се добереш до такова приключение, така че се налага да спим на друго място и избираме Триград.

Михалково – минералната вода
излиза естествено газирана.

Преди обаче минаваме покрай язовир Цанков Камък, а след това пътят ни води към едно забележително селце, сгушено в един приказен район на Родопа – село Михалково. При една от командировките на екип на вестник „Българска армия“ преди доста години, напълно случайно чухме за това село покрай минералната му вода – единствената в България, която извира от недрата на земята естествено газирана и след това се догазирва допълнително, с търговска цел. Водата има уникални свойства, а  вкусът й е наистина неповторим. Изворът е доста посещаван, подържан е и има достатъчно информационни табели.

Към Триград се отправяме през прословутото му ждрело, което ни изправя косите, защото пътят накрая е еднолентов и е наистина доста рисков. Вечерта е топла, а нощта – хладна, дори леко студена. Тишината на Триград се слива с аромата на пъстърва на скара и гръцко „Узо“, а уютните стаи ни даряват със здрав и благодатен сън.

На сутринта се отправяме към пещерите Дяволското гърло и Ягодинската. Разбираме, че България има с какво да се гордее и в това отношение – за първи път виждаме така наречените „пещерни перли“ – не толкова ценни като другите, но пък много ефектни.

Пещерата Дяволското гърло е едно
от най-големите забележителности
 в региона.

Очаква ни село Баните – между Смолян и Ардино – все места, на които природата обилно е изляла своята неповторима щедрост. Минаваме през най-високите части на Родопите, в Пампорово дори се губим, защото GPS-ът ни също обича понякога да се шегува, при това не особено уместно. Следват местността „Рожен“, обсерваторията и Широка Лъка. Господ сякаш наистина тук е изсипал своето благоволение. И природата е прекрасна, и архитектурата е величествено строга и възрожденски привлекателна, а хората са спокойни, мили и отзивчиви. Обядваме в крайпътно заведение, където прословутият „пататник“ го чакахме повече от един час, но пък наистина си струваше. Разделяме се трудно със Широка Лъка, но с обещанието, че със сигурност ще дойдем отново и за повече време.

Две нощувки имаме в село Баните, където също има минерални извори. Това е отправната ни точка към Ардино и по-ниските Родопи на Изток. На следващия ден пътят ни води до Шейтан кюприя – Дяволския мост. Мястото отново е достъпно по еднолентов път, а мостът е „дяволски“ по една много интересна причина. Когато го снимате, обърнете снимката настрани и тогава се виждат очите, скулите, зиналата паст и рогът на самия Сатана. Това ни откри местен екскурзовод, който доста съвестно се отнасяше към работата си.

Шейтан кюприя – османският мост
 в Родопите, който носи богата история.

След Дяволския мост обядваме в Ардино, където успяхме да видим старата Барутчийница  - един от малкото барутни погреби от онези години, в страната ни, както и местния исторически музей. Е, бяха затворени, но поне се запознахме с историята им. След това отново се отдадохме на ласките на минералната вода в село Баните, а на следващия ден отново през Ардино се отправихме към Кърджали. Тук се строи усилено, сякаш има някакъв бум на строителството. Градът расте с часове, а пазарът му предлага истинско изобилие от стоки и деликатеси, някои от които ги няма другаде.

Следващата ни дестинация е Хасковски минерални бани с невероятните им Шарап таш – или шарапаните, „Богородичната стъпка“ в самия център и топлите минерални извори, а след това - отново към отправната ни точка – село Ябълково. От там пътят към София ни е отворен, но само след джамбурето на брега на река Марица, в местността „Св. Врач“. Така заредени с енергия и дръзновение, вече можем да се завърнем в столицата.

За вестник "Българска армия"