понеделник, 21 януари 2019 г.

КОЙ И ЗАЩО ИСКА ЛАГЕРЪТ В БЕЛЕНЕ ОТНОВО ДА БЪДЕ ОТВОРЕН…!?

Своеобразен параклис в една от сградите на
 лагера в Белене, днес, когато студът
 все още сковава сетивата ни от случвалото се
на това място преди години.
Един известен български политик от близкото минало, а и настоящ партиен активист разказа в социалните мрежи една изключително интересна и особено показателна история, която има зловещ привкус на съвремие.

За какво става дума? Става въпрос за това, че докато си разговарял със свой познат на улицата по партийни теми, въпросният политик станал свидетел на едно наистина стряскащо външно вмешателство. Някакъв непознат заявил, че именно за такива като този въпросен политик, когато ТЕ, които и да са тези ТЕ, дойдат на власт, лагерът в Белене за политически затворници трябва отново да бъде отворен…!

В същата сграда е организирана и импровизирана
 изложба на рисунки от лагеристи на лагеристи.
Едно такова изказване преди десетина години явно нямаше да направи особено силно впечатление, но днес, в конкретните исторически, а и политически условия в страната, на Балканите, в Европа пък и вече и в света, това заявления звучи като осъществимо обещание. Ами ако този човек наистина представлява някаква структура, било то политическа, силова или защо не дори и силово-политическа…! Ами ако той наистина има такива амбиции – да отвори лагерът в Белене отново…! Ами ако той все пак, по някакъв начин успее да го направи…! Какво следва от това? О това би последвал пълен държавен погром върху всичко, което е важно и неделимо от състоянието наречено демократични устои.

Тук не става дума за някакъв луд, който просто е срещнал един политик на улицата и си е направил гавра с него. Тук става дума за нещо много по-дълбоко. Става дума за определен нездрав начин на мислене, става дума за една заявка, вероятно реална политическа заявка, което вече превръща подобно заявление с подобен тон в нещо наистина опасно. Всъщност, този тип мислене въобще не е чужд на много хора.

Своеобразната порта на лагера днес, някога тук
 е бил истинският портал на съоръжението за смърт.
Достатъчно е човек да проследи профилите на някои дори и днес действащи политици и ще види, че при някои от тях подобно говорене никак не е странно. Разбира се, твърденията са завоалирани в много и в повечето случаи излишни думи, замаскирано е основното послание, но така или иначе то си остава такова – основно послание, а именно – да се отворят отново „лагерите на смъртта“, където хора с различна политическа нагласа биват изтезавани за това, че са именно с такава нагласа.

И тук не става дума само за политици, само за политика, или само за опоненти, става дума за всички инакомислещи. Дори и различната сексуална ориентация е достатъчен повод за „въдворяване“, както се нарича откровеното насилие при социализма в тези така наречени „трудово-възпитателни общежития“. Че са трудови, това е факт, че са възпитателни, това е съмнително, освен ако не става дума за възпитания в това, какво може да ти причини комунизмът, когато не си съгласен с него по някаква причина. Иначе за общежитийността, това всички сме го чели и чували, но сякаш трябва да се напомня от време на време, за да не се забравя.

Десетки хиляди човешки съдби са прекършени в лагера за политзатворници в Белене, във времената на така наречения развит социализъм. Той е отварят и затварян на няколко пъти, като работи за последно по време на събитията от така наречения „възродителен процес“, при насилственото преименуване на българските турци, в края на комунистическия режим в страната ни.

Понтонът днес води към затвора в Белене,
а лагерът е на 14 км. от брега,
в другия край на острова.
Зверствата, разказани по-късно от оцелелите от този лагер са наистина умопомрачаващи по изобретателност, садистичност и безкрупулност. Става дума за наистина средновековни методи за мъчение, някои от които засенчват дори и така нареченото „мрачно Средновековие“…!

И днес, един човек, който едва ли има и най-малко понятие за издевателствата над невинни хора в това място, намира смелост и най-вече открива в себе си сили да заяви, че този лагер трябва да се отвори…! Това е наистина апокалиптично зловещо мислене, което определено граничи с откровено психическо заболяване, защото иначе не можем да си обясним, как един нормален човешки мозък, може да приеме подобно насилие въобще, дори и да има причина за репресия по някаква друга, различна причина!

Първоначално лагеристите са били превозвани с лодка
 през ръкава на река Дунав, за да се доберат
до местообиталищата си в землянки,
преди да се построят бараките
за спане на „въдворените“.
Няма как да се оправдаят десетките хиляди жертви, осакатените, а и омерзените им семейства, дамгосани „завинаги“ със стигмата на „реакционери“, няма как това да се оправдае с едно изявление, от сорта на това, че репресии е имало и преди това, в така нареченото „царско време“. Дори и да е имало подобни издевателства, те първо не са в такъв мащаб, второ, не са толкова зловещи и трето, не са били „записвани“ на цялата фамилия на човека. Това са изключително жалки опити за едно невъзможно равновесие.

И в навечерието на една много тъжна годишнина – 74 години, нека не забравяме истината! На 1 срещу 2 февруари 1945 г. на Софийските централни гробища се разиграва грозна сцена. Група екзекутори са се събрали за последни инструкции преди да разстрелят представителите на бившия политически елит. Командата от професионални убийци е организирана от БРП (к) под ръководството на Веселин Георгиев и дори си има партиен секретар - Кольо Петков - Моряка, близък съратник на зловещия Мирчо Спасов. Ето това трябва да се помни, за да не се повтаря никога и при никакви обстоятелства!

ВЕНЦИСЛАВ ЖЕКОВ
кореспондент на в-к „България“ в София

БЪЛГАРСКОТО ГРАЖДАНСТВО Е ОЦЕНЕНО НА 5 ХИЛЯДИ ЕВРО…!!!

Зеленият български паспорт от времената на
„народната република“ даваше
ограничени права за пътуване.
Неотдавна гръмна скандал в Българската агенция за българите в чужбина. Председателят на агенцията беше отстранен, а се заговори и тя да бъде закрита напълно, като се създаде изцяло нова структура, която да отговаря за българите в чужбина. Какво ще стане все още не е ясно, пък и не това е обект на тази статия. Не е обект и разследването срещу вече бившия председател на ДАБЧ – държавната агенция за българите в чужбина. Следствието и прокуратурата ще решат дали има състав и ако има, какъв е той и дали би издържал в съда.

Проблемът обаче е друг и той е ,че се заговори открито за цената на българското гражданство. Кой е виновен, или невиновен, ще реши съда, ние обаче коментираме въпросът със стойността. Журналисти коментираха, че български паспорт вече се търгува за цена дори до 5 хил. евро…!

Какво идва да ни покаже това като сигнал? Става дума за това, че не само е фиксирана цена на нещо, което не може да се остойности по такъв способ, но цената е висока.

Някога, когато времената и политическите условия в страната бяха съвършено различни, българското гражданство не само, че нямаше стойност, но много хора доброволно искаха и ако можеха, щяха да го направят, щяха да се откажат от него. Тогава да си българин беше въпрос само и единствено на принадлежност, на чест и достойнство, но предимно на принадлежност. Зелените ни паспортите на гражданин на Народна република България не ни позволяваха да пътуваме свободно почти никъде. Зеленият паспорт беше именно олицетворението на това, че принадлежим към българския етнос, че сме българи по произход и националност. Сега обаче личните документи на българските граждани се оказаха доста по-ценни и това е много лесно обяснимо.

Новите български документи за самоличност
вече са с биометрични данни и надписи,
които указват, кой точно е
 притежателят на въпросния паспорт.
България е член на НАТО и на Европейския съюз. Това дава възможност за по-безпроблемно пътуване. Дори и да се налага кандидатстване за визи, то достъпът до тях е доста по-либерален, ако се притежават български европейски документи за самоличност, отколкото, ако човек не притежава такива. Така българското гражданство изведнъж придоби стойност, не принадена, а реална стойност.

Все повече наши събратя от Македония например, или пък и от други земи, в които е живяло или и сега живее исконно българско население, имат интерес да придобият българско гражданство. Ако преди това е било по-скоро бреме, или пък само въпрос на един гол престиж, днес това гражданство да определени и то съвсем реални привилегии.

Не бива да се заблуждаваме, че видите ли, понеже България се позамогна икономически през последните 30 години, та затова и сега интересът нараства към придобиването на гражданство в нашата страна. Да, разбира се, че българинът сега живее икономически доста по-добре от преди 30 години, разбира се, че нещата много са се променили от тогава освен икономически, така също и политически, но не това е причината за интереса на нашите събратя – българи от други земи, които са чистокръвни или просто имат български корени.

Особено силно това право за придобиване на българско гражданство, което отваря вратите към Европа, а до голяма степени  към света, се ползва от хора, които не са българи. По данни, които бяха изнесени официално, близо две трети от кандидатстващите за гражданство у нас са получили такова, но останалите не са. Това показва, че не липсват опити за спекулации с български произход и български корени. 

Представители на Комисията за противодействие
на корупцията запечатаха Държавната агенция за
българите в чужбина и иззеха документи
 и материали за проверка на дейността й.
От това основно се възползват хора, които намират начини да се представят за такива, каквито всъщност не са и никога няма да бъдат, само и само да се доберат до заветния български задграничен паспорт, с който да могат да пътуват свободно, поне до толкова, до колкото ние – истинските българи можем да пътуваме днес.

Кой е и предполагал дори, че цената на българското гражданство ще се вдигне до такива невъобразими размери и мащаби!? Днес да си българин, освен, че е въпрос на чест и гордост, вече и въпрос на чисто практическа възможност за свобода на пътуванията. Разбира се, все още се налага да търсим визи за някои дестинации, но пък режимът е улеснен и то именно, защото България е част от световната система от демократични и свободни държави и членува в организации, където се зачитат правата на човека и неговите основни свободи.

ВЕНЦИСЛАВ ЖЕКОВ
кореспондент на в-к „България“ в София

сряда, 16 януари 2019 г.

МАКЕДОНИЯ В АМЕРИКАНСКАТА ПРЕСА, В ГОДИНИТЕ НА НАЦИОНАЛНИТЕ БОРБИ


Не са много чести случаите, когато България попада в американската, а още по-малко пък – в световната преса и въобще в средствата за масова информация, в годините на така наречената ранна емиграция, тоест – около началото на ХХ век. Един от тези пикови моменти е малко преди, особено по време на и най-вече след Илинденско-Преображенското въстание и неговия последващ погром.

За първи път американската общественост е широко информирана за положението в Македония разбира се преди въстанието и то през 1901 г., когато в Пирин планина, в България е отвлечена американската мисионерка мис Хелън /или Елън/ Стоун от Бостън, Масачузетс. Първо събитието е представено като бандитско нападение от турците, но скоро става ясно, че това е дело на революционна организация, действаща в македонските земи, която има подкрепата на местното население и енергично се бори за свобода на географската област.

Разбира се с мис Стоун македонските комити се държат много любезно и се грижат да не й липсва нищо. По-късно ще опише своите приключения в най-голямото американско списание в онази епоха – „Маклюр“.

Именно по този начин, чрез похищението на една американка, името Македония и събитията в тези земи стават достояние на американските журналисти, които пък на свой ред разказаха за борбите в Македония и за желанията на хората там.

Отново се пише за Македония след така наречените солунски атентати от април 1903 г., когато списание „Харпърс Уикли“ в броя си от 20 май 1903 г. между другото отбелязва и следното: „Последните случки в Солун правят достоверно в буквален и фигуративен смисъл да се каже, че македонският въпрос е пълен с експлозиви…Ако султанът не е окуражаван от някои окултни влияния, за да се противопоставя на плановете за реформи, ние не може да се надяваме за определени резултати след пет или шест месеци, но не можем да не тръпнем, когато си помислим за възможната съдба на много македонци, мъже и жени, през време на тия месеци.“.

С началото на Илинденското въстание все по-често американската преса пише за положението в Македония. В уводна статия под заглавие: „Турските затруднения“, списание „Ди Индипендънт“, в броя му от 20 август 1903 г. четем: „…Една от най-изненадващите фази от въстанието в Македония е отношението на гръцките християни в Македония, които се побратимяват с турците срещу техните братя християни  българи, както и изявленията на гръцкото правителство в Атина, взимайки страната на турците, което съвещава гърците в Македония да предават революционерите на турските власти.“

Списание „Аутлук“ описва обещанията за реформи в Македония в броя си от 19 септември 1903 г. Там четем: „Чудно ли е въобще, че македонците, виждайки какво значат обещаните реформи в Армения, са принудени да дойдат до отчаяние, реализирайки, че реформите са една подигравка?“.

Спирайки се отново на обещаните реформи в Македония, пак списание „Харпърс Уикли“, в броя си от 3 октомври 1903 г. пише следното: „Не бива щото християнските сили в Европа да останат безчувствени наблюдатели в превръщането на Македония на касапница от отмъстителния турчин…“.

В същото списание, но в броя му от края на месец октомври  - 31 октомври 1903 г., четем, че Хилми паша е възприеман не толкова като инспектор за прилагане на реформите в областта /Македония/, а по-скоро е възпрлиеман от местните хора имено като „инструмент за кланета и унищожение“.

Списание „Ди Индипендънт“, в броя му от 2 ноември същата 1903 г., публикува дълъг апел, озаглавен: „Един македонски апел до американската съвест“. Този апел не носи подпис, за да не се издаде изрично името на автора. Чрез него обаче се представя тежкото положение в Македония, дават се статистики за жертвите, изгорените къщи, опустошените сили и оставането на 50 хил. души без дом, при това буквално на прага преди зимата на 1903 г.

През февруари следващата 1904 година граждани на Кънектикът, начело с губернатора на щата, вземат решение в защита на Македония и настояват за изпълнение на обещанията от Берлинския договор, който гарантира човешкото третиране и запазване на населението от беззакония и издевателства. Подобни писма и резолюции са отправени и до Конгреса на САЩ и от други видни американци по онова време – сенатори, духовни лица, учени, общественици.

По този начин македоно-българите, както ги наричат в онези години, или хората от македонските земи, които са исконно български тогава, поставят въпроса за своята независимост от султана и от Турция. Те искат да бъдат свободни граждани така, както своите братя и сестри в България. За съжаление обаче съдбата е отредила един по-различен жребий и за тези хора, и за тяхната съдба в годините напред. И именно поради тази причина една голяма част от тях емигрират предимно в Северна Америка, за да търсят там препитание при своите близки, които вече са намерили новия си път в живота – свободен, макар и далече от заветния „стар край“ – България.

ВЕНЦИСЛАВ ЖЕКОВ
кореспондент на в-к „България“ в София

„МАКЕДОНО-БЪЛГАРО-АМЕРИКАНЦИТЕ“ – ЕТНИЧЕСКИ СЪСТАВ И РОДОВА ПРИНАДЛЕЖНОСТ

Демонстрация на българи от Македония,
пред църквата "Св. Крал" в София - 1903 г. 

Прави впечатление, че повечето наименования на български дейности или организации в САЩ, особено в периода на една от най-масовите вълни на емиграция към Северна Америка, след погрома на Илинденско-Преображенското въстание, са наричани „македоно-български“. Така например говорим за македоно-българска православна църква “Свето Благовещение” в Стилтън, Пенсилвания, македоно-българска църква “Св. Никола” във Форт  Уейн, Индиана и други, като процесът е дори по-задълбочен в Канада, където повечето църкви са имено „македоно-български“.


Според някои сведения, публикувани от periscop.bg, т.н. “стара българска емиграция“ се е състояла  от 110 хил. македонски българи и едва 10 хил. българи най-вече от България.

С течение на времето сред българската общност в САЩ възникват различни организации. Най-влиятелна обществено-политическа организация сред българските емигранти е Македонската политическа  организация (МПО, която сега е патриотична организация). Това се дължи на факта, че македонските българи представляват мнозинство сред българската диаспора в САЩ.


Пети редовен конгрес на МПО в САЩ и Канада
В опозиция на МПО стои „Макeдоно-амeриканската народна лига“, ръководена от Смиле Войданов. Тя се образува в Детройт през 1930 г. и работи в тясно сътрудничество с „Федерацията на българо-македонските образователни клубове“, чиито възгледи са изразени чрез вестник „Народна воля“.

Част от българо-американските общности, които не са обединени в някаква формална организация, се представят във в. „Народен глас“, излизащ в Гранит сити, щат Илиноис. „Народен глас“ е приеман често като  най-старият и влиятелен вестник, излизащ на български език в Съединените щати. Вестникът подкрепя идеята за „Велика България“ и според авторите Македония е „неделима част от България“ и трябва да се предаде на нея.                                                            
Българският социалистически работнически съюз представлява малка група от стари български и македонски емигранти социалисти, които се занимават предимно с интелектуална, отколкото с политическа дейност. Изразител на тяхното мнение е излизащият в Гранит сити седмичник „Работническа просвета“.
Именно това обяснява и формалното надмощие на „македонското“ над „българското“, при това въобще без да си противоречат едно на друго  , поне в общия случай, когато говорим за емиграцията ни.

Емигрантският оркестър "Bulgarian Balkan Band"
на Стойо Крушкин, основан около 1915 г., вероятно в Стилтън,
Пенсилвания, който се състои от 23-ма музиканти,
от хкоито 14 са от македонските земи. 
Нека не забравяме и емигрантският оркестър „Bulgarian Balkan Band“създаден около 1915 г., вероятно в Стилтън, Пенсилвания. От неговите 21 музиканти по състав, описан от д-р Иван Гаджев в неговия труд „История на българската емиграция в Северна Америка. Том 1: Поглед отвътре - 1860-1944“, огромната част са от македонските земи. 14 човека са от Прилеп и Прилепско, един е от Пирот, има двама американци, Христо Серафимов е от Сапарева баня и капелмайсторът Стойо Крушкин е от софийското село Бистрица. Дори само от този пример можем да видим, че в Америка по това време в емиграцията ни преобладават така наречените „македонци“ или „македоно-българи“, или както по-коректно се изписват – българи от Македония.

Според американски доклад от годините на Втората световна война, в преброяването на населението на САЩ от 1940 г. като българи по произход са се записали 15 500 американски граждани. В доклада се отбелязва, че на територията на САЩ реално живеят около 40 хил. „българо-македоно-американци“. Отбелязва се, че 70% от българските емигранти идват именно от македонските земи.

Това са фактите, които обясняват, защо във всяко начинание се употребява и географското понятие за македонските земи, които тогава все още са в пределите на България.

Шести редовен конгрес на МПО в САЩ и Канада
Предполага се, че до края на Втората световна война  В САЩ са живеели около 100-110 хил. българи, които с били основно в градовете- Чикаго, Детройт, Индианаполис, Акрон, Гранит Сити, Форт Уейн, Йънгстаун, Сейнт Луис, Медисън, Стилтън и др.

Бежанци от Македония след погрома на
Илинденско-Преображенското въстание - 1903 г. 
Присъствието на толкова много българи-емигранти именно от македонските земи, от така наречената Македония е много лесно обяснимо. Тяхното присъствие в САЩ като емигранти не е нещо ново, но особено след погрома на Илинденско-Прeображенското въстание у нас, цели села, които са традиционно български, които имат и героично минало дори, до такава степен се опразват, че се превръщат в села-фантоми и по-късно са заселени от други народности в рамките на тогавашното  сръбско кралство, което постепенно присвоява цяла Македония, която впоследствие се превръща и в полуавтономна република в рамките на социалистическата федерация на Йосип Броз Тито – Югославия.

ВЕНЦИСЛАВ ЖЕКОВ
кореспондент на в-к „България“ в София

петък, 4 януари 2019 г.

СЛУЧАЯТ „ЯРЛОВСКА“ – КАК ЕДНА ФРИЗЬОРКА ОТ САЩ СЕ ОПЪЛЧИ НА ТОДОР ЖИВКОВ

Семейство Ярловски в Роквил, Мериленд –
правите на снимката са Васил и Веска.

Преди време Ви разказахме историята на Васил Ярловски от София. Той е български емигрант, доктор на науките, инженер, който има успешна реализация в САЩ. Оказва се обаче, че неговата съпруга Веска, също има своя собствена история, която е не по-малко интересна и показателна за времената, в които се случват описаните по-долу събития.

Веска е от Панагюрище, работила е като фризьорка в София, а сетне и в САЩ – в Роквил, Мериленд, където живее със съпруга си Васил. Не е известно повече за това, кога тя заминава за Америка, дали преди политическите промени от 9 септември 1944 г. или след това, известно е обаче, какво се случва в годините, когато на власт в България идва Тодор Живков. Той управлява страната ни до 1989 г., когато е свален от власт от своите. Преди това той е първи секретар (1954 – 1981 г.) и генерален секретар на ЦК на БКП (1981 – 1989 г.), председател на Министерския съвет на НРБ (1962 – 1971 г.) и председател на Държавния съвет на Народна република България (1971 – 1989 г.).

Някъде в тези години Веска решава да напише писмо лично до него, в което го обвинява за положението в България и за всичко, което се случва с хората тук. Разбира се това от една гледна точка е наивно и дори малко глупаво, защото, на какво се е надявала жената, когато дисиденти с опит не са могли да направят нищо, за да променят нещата в страната ни…!?

Не е ясно, какви точно са били подбудите на Веска от Панагюрище, която по това време, когато пише писмото си вече е съпруга на Васил в САЩ. От една страна тя може би се е надявала, че по този начин ще отмъсти за всички подтиснати хора у нас, от друга страна, не се е замислила, че по този начин може да навреди на семейството на Васил, което е в София.

Става дума за брата на Васил, Димитър, който е столичен адвокат. Заради писмата на Веска до Тодор Живков, защото изглежда това не е бил само единичен акт, Димитър е принуден да се откаже от професията си и започва работа като общ работник. Така отношенията на Димитър и Васил се влошават, а двете жени на двамата братя – Бойка и Веска не искат нито да се чуят, нито да се видят. Така стоят нещата и когато години по-късно Димитър и Веска посещават София. Те отсядат в хотел на паметника „Левски“, който вече не съществува като хотелска сграда. Това е съвсем близо до дома на Димитър – брата на Васил. Двамата се виждат, но отношенията са хладни. Жените им не се виждат.

20 септември 1971 г. Семейство Ярловски
 приема гости от България в дома си в САЩ.
Всъщност, въпреки, че не знаем подбудите на Веска да пише писма до генералния секретар на БКП в онези години, не можем да пропуснем факта, че тя всъщност въобще не е направила нещо лошо, дори напротив, тя е заявила истината – че българите са подтиснати, че не могат да пътуват, че са онеправдани спрямо останалите народи по света, които са свободни и независими. Именно това е казала Веска на Тодор Живков, а той от своя страна очевидно е предал писмата на тайните служби, които завеждат тези писма като провокация на Запада спрямо социалистическа България. 

Именно поради тази причина Веска продължава да пише писма, защото братът на мъжа й е наказан, без право да упражнява професията си на адвокат. Едва години по-късно той ще може отново да е адвокат, но само по определени дела, предимно имотни, без да му се дава право да води дела, които са престижни и могат да доведат до някаква известност за него. Той един път е дамгосан от това, че брат му е емигрант, при това не къде да е, а именно в САЩ, втори път неговата снаха – жената на брат му, го „прославя“, като се обръща с писма лично до диктатора Живков.

Веска обаче вече е написала писмата си, ако спре, това означава, че е признала вина, а тя е в свободния свят, където такива ограничения няма. От друга страна пък, ако продължи, тя вероятно си дава ясна сметка, че може да навреди още повече на Бойка и Димитър в София.

Веска избира да е честна и открита до край. Тя не се отмята от думите си, но все пак в един момент спира да пише писма до Тодор Живков, вероятно вече осъзнала, че това е безсмислено, защото тя сама няма как да успее да промени каквото и да било в комунистическа България.

Бойка и Димитър Ярловски на гости на свои близки
в село Бистрица, Софийско, 8 август 1978 г. –
Правите на снимката са Бойка и Димитър.
Дали Веска Ярловска от Роквил, Мериленд се е свързала с някакви опозиционни организации, дали е продължила по някакъв начин съпротивата си на режима в София в онези години…? Едва ли. Тя е една обикновена жена, която обаче успява да се противопостави на вездесъщия и облечен в прекомерна власт и „слава“ диктатор на България – Тодор Живков. Една обикновена българка – фризьорка от САЩ се опълчва срещу „полубожеството“ на тоталитарния режим в България и това влудява тайната политическа милиция, която се опитва да накаже роднините в София, като ги репресира. Надеждата им е те да озаптят своите близки в САЩ, да не пишат повече писма. Това е един от класическите начини на действие на този тип репресивни служби в тоталитарните държави – притискайки роднините, да действат пряко срещу враговете на режима. Е, в случая „Ярловска“ те не успяват…!

ВЕНЦИСЛАВ ЖЕКОВ
кореспондент на вестник „България“ в София

петък, 28 декември 2018 г.

МОДЕРНИЯТ СВЯТ – МЕЖДУ ИДЕОЛОГИЯТА ЧУЧХЕ И ХРИСТИЯНСКИТЕ ЦЕННОСТИ

Идеологията Чуч'е или Чучхе е партийна идеология на Корейската работническа партия, върху която е изградена политическата система на КНДР. Чучхе се различава от останалите леви течения заради национализма си и стремежа към автаркия.

Това е същността на т.нар. Ким Ир Сен-изъм, от април 1974 г. Още се нарича „съвременния марксист-ленинизъм“. Лидерите на Северна Корея наричат Чуч'е единствената правилна управленческа идеология на тяхното революционно движение. Тази идеология е неделима от името на Ким Ир Сен и се счита, че тя е създадена, или по-точно неин баща е Великият Лидер. Счита се, че тя е синоним на неговата мъдрост. В основата на идеите чуч'е стоят независимата външна политика, и силната вътрешна икономика. Основният принцип на идеологията е самоподдържането в икономическо, културно и военно отношение.

Всъщност противопоставянето на двете платформи – идеологията чуче и християнските ценности на западния свят бяха и си остават основния сблъсък на цивилизации през изминалата 2018 г. и през новата 2019 г. За какво собствено става дума. Парадоксите на световната политика се диктуват от абсурдността на лидерите. Не можем да пренебрегнем факта, че тероризмът сякаш се капсулира, видоизмени се, стана по-битов, с което и някак по-маломерен. В същото време обаче идеологическите заплахи отново избуяха и северна Корея отново задържа палмата на първенството с искането от края на 2018 г. САЩ първи да се откажат от ядрените си оръжия.

Именно в това настояване, което е и в основата на идеологията чуче, се крие цялата шизофренност на този тип режими, които за момента сравнително успешно, за съжаление, противостоят на западните християн-демократически ценности.

Северна Корея приема чуче не просто за идеология, както я наричаме ние, а за истинска религия, защото отношението към това учение е въздигната до нивото на почти фанатична вяра, неспазването на принципите на която се наказват със жестокост, която е дори по-зловеща от тази при най-крайните религиозни култове в различните исторически епохи.

Проблемът е именно в припокриването на лидера в Северна Корея, независимо кой е той, с учението, което му се приписва чисто механично – чуче. Става дума за това, че ако отнемеш лидерът от идеологията, все едно отнемаш пророка от вероучението му. Вярата в чуче без лидера е все едно Християнството без Христос, с цялото ми извинение за подобно безумно и дръзко сравнение!

И именно на тази основа, на основата на чуче, лидерът на Северна Корея може да си позволи да поиска от САЩ първи да унищожат ядрените си арсенали. Това е одързостяване от почти религиозен мащаб, което цели надмощие на крилата на сляпата вяра в една чисто лабораторна утопична реалност – неосъществима без пряко насилие и директни издевателства. Това е така нареченият религиозен комунизъм, при който няма подчинение, а има преди всичко вяра. Това е може би доказателството за факта, комунизмът е напълно приложим в практиката, успешен в съществуването си като самодостатъчен и самосъздал се формат на физическо наличие, разбира се с всичките си недостатъци и най-вече с откровената си научна абсурдност и категорична налудност.

Проблемът, който днес този религиозен комунизъм създава в съвременния свят е в това, че от позициите си на сила, той се опитва да диктува правила. Ким Чен Ун, настоящият лидер на Северна Корея приема президента на САЩ Доналд Тръмп като равен. Тази среща показа, че единият е достатъчно слаб, за да слезе на нивото на другия, а другият е достатъчно силен, за да се покатери по крачола на другия и да закрещи в ухото му.

Така силите се изравняват, поне в очите на малкия комунистически човек, който има властта на един от световните лидери. Без ядрените си оръжия обаче и Ким, и чуче-то му не струват и половин американски долар! Властта, особено когато тя е от азиатско-тоталитарен тип антична деспотия, може да се закрепи единствено и само със сила – ерго – с ядрени оръжия.

Така че, дори и Америка да се беше съгласила, или да се съгласи и сега да се лиши от ядрения си арсенал, Северна Корея никога няма да унищожи своя такъв, независимо от това, кой какви прогнози прави. Ядрените ракети са в основата на идеологията чуче. Тази безнаказана, самонадеяна и арогантна доктрина се крепи на грубата сила, без нея Ким Чен Ун пада от власт още в същата минута. Няма кой да крепи и още повече да търпи едно чучело – пълно с охолна храна и съсирено безхаберие, което да си прави каквото си иска, ако това същото чучело не държи пръста си на червения бутон на пуска за ядрен апокалипсис!

Това Западът го знае, но предпочита да не го повтаря, за да не се стресира допълнително. Това обаче го знае и политическото джудже от Пхенян, което успоредно с неимоверното нарастване на тялото си, повишава и лошия холестерол на амбициите си за световен лидер, какъвто не само не е и не може да бъде, но и няма да бъде, защото просто няма да му го позволят и враговете, а и така наречените му приятели!

ВЕНЦИСЛАВ ЖЕКОВ
кореспондент на в-к „България“ в София

четвъртък, 27 декември 2018 г.

ЗА ПЪТУВАНЕ В ЧУЖБИНА НЯКОГА СЕ ИЗИСКВАШЕ РАЗРЕШЕНИЕ


За да се пътува извън България, във времената на така наречения „развит социализъм“, който клонеше към комунизъм,  както не веднъж сме писали, бяха необходими разрешения. Всъщност, тези разрешения бяха създадени като неофициални на основата не на закон, правилник, или някаква, каквато и да е нормативна база, а на основата на презастраховането.

Ето какво си спомня Георги от София: „…В онези години исках да замина с приятеля ми от детските години Ташко, на екскурзия в Гърция. За това обаче трябваше да ми разрешат властите. И тогава тръгнахме по мъките. Първо директорът трябва да ти разреши пътуване, но преди него е прекият ти началник, след това е партийният секретар. Той обаче беше в отпуска. Наложи се да го търсим в дома му. Открихме го, но той започна да увърта, дали не сме щели да избягаме, да сме внимавали, какви ги вършим, за да не пострадаме…!“.

Георги е заместник-партиен секретар в онези години. Дори и той, в качеството си на партиен функционер трудно получава разрешение от своя партиен секретар, да пътува извън България, при това до капиталистическа страна, та какво остава за обикновените хора, които не са партийни кадри, а да не говорим пък за онези, които не са и партийни членове дори, защото и такива има в онези години.

Пътуването в чужбина беше само за отбрани хора, налагаше се да имаш пари, но да имаш и връзки в партията. А пътуванията в Западна Европа и въобще в капиталистическия свят бяха само за най-отбраните хора и приближените на властите.

Ето и споменът на Николинка от София за пътуванията извън България във времената на комунизма: „…Исках да замина при приятелка в Полша. Тогава обаче бяха необходими разрешения. Първо поисках писмено такова от груповия ми ръководител в проектантската организация, в която работех. След това поисках писмено разрешение от началника ми по пряка линия и накрая се наложи такова разрешение дори и от директора на института. При това ставаше дума за пътуване по Нова година до така наречената „братска“ Полша, а не дори до капиталистическа държава. Да, пуснаха ме, тоест, разрешиха ми да пътувам, но това стана с триста зора, ходене по мъките, питане от страна на различни инстанции, защо искам да пътувам, при кого, за колко време и други…“.

Николинка разказва и още един случай, който е потресаващо шокиращ. Нейната леля, сестра на баща й, има „неблагоразумието“ да е емигрант в САЩ още от преди налагането на комунистическия режим у нас. Няколкото пъти, в които тя идва в България, й се налага да се среща с представител на така наречения „Славянски комитет“, който е нещо като неофициална тайна нелегална полиция, мимикрираща като културна институция, която работи за политическата система. След тези срещи въпросната леля е имала нужда да полежи, изтощена и смазана от разговора с представителя на въпросната институция. Не стига това, ами и когато бащата на Николинка е бил в помещението в дома си, където са били провеждани тези срещи, той е бил „любезно“ помолван да напусне. Тоест, срещите очевидно са имали характер на заплахи, което е налагало жената после да лежи, изморена и изнурена от тези словесни побоища.

Въобще, пътуванията в чужбина в онези години бяха особен случай, не се допускаха, за да не сравняват хората положението при нас и при другите. Не рядко са ползвани и чисто професионални методи за ограничаване на пътуванията, нека си спомним показателният български филм „Маневри на петия етаж“, където става дума точно за едно такова пътуване до Япония.

Пътуванията в научните среди например често са обект уж на професионални параметри, които в своята цялост са си чисто политически. Уж ученият е подходящ, ама когато стане дума за пътуване, особено пък в така наречените капиталистически държави, предпочитат се други, които са проверени, верни на партията, необременени с така нареченото „опозиционно минало“.

Хората, които имаха потекло, което и най-малко беше свързано с опозицията на комунистическата система от началните години на налагането на политическия тоталитарен режим, едва ли не бяха клеймосани. Те нямаха никакви права, камо ли пък да пътуват, особено пък на Запад. Такива хора бяха държани в принудителна изолация, а пътуванията им, ако въобще можеше да се уредят, ставаха с протекции на най-високо ниво, ако съответният човек можеше да се добере до връзки по високите етажи на властта тогава. Въпросните властници трябваше да поемат персонална отговорност за своя довереник, за да му се гласува доверие да напусне страната и да има достатъчно гаранции, че ще се върне обратно.

Именно заради това страната ни в онези години беше разглеждана като своеобразен концентрационен лагер, от където освен че трудно се излизаше, не рядко и не особено лесно трудно се и влизаше!

ВЕНЦИСЛАВ ЖЕКОВ
кореспондент на в-к „България“ в София