За
да се пътува извън България, във времената на така наречения „развит
социализъм“, който клонеше към комунизъм,
както не веднъж сме писали, бяха необходими разрешения. Всъщност, тези
разрешения бяха създадени като неофициални на основата не на закон, правилник,
или някаква, каквато и да е нормативна база, а на основата на
презастраховането.
Ето
какво си спомня Георги от София: „…В онези години исках да замина с приятеля ми
от детските години Ташко, на екскурзия в Гърция. За това обаче трябваше да ми
разрешат властите. И тогава тръгнахме по мъките. Първо директорът трябва да ти
разреши пътуване, но преди него е прекият ти началник, след това е партийният
секретар. Той обаче беше в отпуска. Наложи се да го търсим в дома му. Открихме
го, но той започна да увърта, дали не сме щели да избягаме, да сме внимавали,
какви ги вършим, за да не пострадаме…!“.
Георги
е заместник-партиен секретар в онези години. Дори и той, в качеството си на
партиен функционер трудно получава разрешение от своя партиен секретар, да пътува
извън България, при това до капиталистическа страна, та какво остава за
обикновените хора, които не са партийни кадри, а да не говорим пък за онези,
които не са и партийни членове дори, защото и такива има в онези години.
Пътуването
в чужбина беше само за отбрани хора, налагаше се да имаш пари, но да имаш и
връзки в партията. А пътуванията в Западна Европа и въобще в капиталистическия
свят бяха само за най-отбраните хора и приближените на властите.
Ето
и споменът на Николинка от София за пътуванията извън България във времената на
комунизма: „…Исках да замина при приятелка в Полша. Тогава обаче бяха
необходими разрешения. Първо поисках писмено такова от груповия ми ръководител
в проектантската организация, в която работех. След това поисках писмено разрешение
от началника ми по пряка линия и накрая се наложи такова разрешение дори и от
директора на института. При това ставаше дума за пътуване по Нова година до
така наречената „братска“ Полша, а не дори до капиталистическа държава. Да,
пуснаха ме, тоест, разрешиха ми да пътувам, но това стана с триста зора, ходене
по мъките, питане от страна на различни инстанции, защо искам да пътувам, при
кого, за колко време и други…“.
Николинка
разказва и още един случай, който е потресаващо шокиращ. Нейната леля, сестра
на баща й, има „неблагоразумието“ да е емигрант в САЩ още от преди налагането
на комунистическия режим у нас. Няколкото пъти, в които тя идва в България, й
се налага да се среща с представител на така наречения „Славянски комитет“,
който е нещо като неофициална тайна нелегална полиция, мимикрираща като
културна институция, която работи за политическата система. След тези срещи
въпросната леля е имала нужда да полежи, изтощена и смазана от разговора с
представителя на въпросната институция. Не стига това, ами и когато бащата на
Николинка е бил в помещението в дома си, където са били провеждани тези срещи,
той е бил „любезно“ помолван да напусне. Тоест, срещите очевидно са имали
характер на заплахи, което е налагало жената после да лежи, изморена и изнурена
от тези словесни побоища.
Въобще,
пътуванията в чужбина в онези години бяха особен случай, не се допускаха, за да
не сравняват хората положението при нас и при другите. Не рядко са ползвани и
чисто професионални методи за ограничаване на пътуванията, нека си спомним
показателният български филм „Маневри на петия етаж“, където става дума точно
за едно такова пътуване до Япония.
Пътуванията
в научните среди например често са обект уж на професионални параметри, които в
своята цялост са си чисто политически. Уж ученият е подходящ, ама когато стане
дума за пътуване, особено пък в така наречените капиталистически държави,
предпочитат се други, които са проверени, верни на партията, необременени с
така нареченото „опозиционно минало“.
Хората,
които имаха потекло, което и най-малко беше свързано с опозицията на
комунистическата система от началните години на налагането на политическия
тоталитарен режим, едва ли не бяха клеймосани. Те нямаха никакви права, камо ли
пък да пътуват, особено пък на Запад. Такива хора бяха държани в принудителна
изолация, а пътуванията им, ако въобще можеше да се уредят, ставаха с протекции
на най-високо ниво, ако съответният човек можеше да се добере до връзки по
високите етажи на властта тогава. Въпросните властници трябваше да поемат
персонална отговорност за своя довереник, за да му се гласува доверие да
напусне страната и да има достатъчно гаранции, че ще се върне обратно.
Именно
заради това страната ни в онези години беше разглеждана като своеобразен
концентрационен лагер, от където освен че трудно се излизаше, не рядко и не
особено лесно трудно се и влизаше!
ВЕНЦИСЛАВ ЖЕКОВ
кореспондент на в-к
„България“ в София
Няма коментари:
Публикуване на коментар