КРАЛСКИ ОСОБИ НА ИЗБОРИТЕ ЗА ВИДИНСКИ БЕЙЛЕРБЕЙ...!?!

Снимка: Българска Патриаршия

Както е известно на всички, интересуващите се от темата, предстоят избори за видински владика, но те стартираха още почти в деня, в който почина предишният видински владика – Дометиан. Сякаш няма да се избира митрополит, а бейлербей на област в Османска Турция!

Както се казва, тялото на предишния още не беше изстинало и вече идваше следващият. Проблемът е в това, че Синодът евакуира по спешност викарния епископ на Видин и го „изсели“ чак в Пловдив, сякаш бързаше, да не би Белоградчишкият епископ да се самопровъзгласи за владика...!

В Същото време Величкият епископ и игумен, за да не кажем директор, на Троянския манастир си даде отвод, при положение, че преди време той беше считан за абсолютен фаворит за видинския трон, не само защото беше приближен на предишния митрополит Дометиан, а и защото амбициите и апетитите му сякаш бяха имено за там, пък и някак не се виждаше конкуренция.

Нямаше обаче такава до момента, до който Поликарп не мина през хиротония и стана Белоградчишки епископ! От тук нататък шансовете на Сионий Велички намаляха, но не заради Поликарп Белоградчишки, а защото Синодът проведе няколко избора и Сионий остана почти без глас на тях, което показа, че той е нежелан за събрат в Синода. Така излезе!

Сега Величкия си дава отвод от видинските избори, сякаш не се блазни от титлата „бейлербей“, но в същото време това издава, че вероятно и той има вътрешна информация, че отново няма да бъде избран, защото вероятно вече е ясно КОЙ ще седне на трона във Видин...!

По традиция софийският викарий, който е и най-близо до „властта в Синода“ обикновено става митрополит веднага, щом се отвори свободна изборна епархийска процедура. Това сега сочи към Герасим Мелнишки. Дали обаче това са доводите на Сионий да се оттегли, дали е чиста гордост и ако е така, на каква вътрешна информация се осланя тя, ние не знаем, само разсъждаваме...!

В същото време, това прилича и на жест към Поликарп, за когото в социалните мрежи се развихри истинска изборна вакханалия. „Инициативен комитет внесе подписка в подкрепа на Белоградчишкия епископ Поликарп, за нов Видински митрополит“, пише http://eurocom.bg. Ама чакайте малко, какво значи „искат“, това не е баница с късмети, тук има предвидена изборна процедура, подписката може да настоява той да влезе в двойката, която ще се предложи на Синода, което също не е редно, защото и това се решава от епархийските избиратели, но някой да „иска“, много моля, това не е концерт по желание, да си поръчаш Лепа Брена с песента „Ти си мой грех“...!

И още нещо, при положение, че въпросът с дипломата на епископа все още стои отворен, както писа сайтът „двери.бг“, тогава, тези, които искат въпросния за нов митрополит, какво всъщност искат, ако се окаже, че той няма диплома и образование, как въобще е станал епископ, какво да говорим за митрополит, че утре може и за патриарх да го поискат....!!!

Тая работа, уважаеми подписали се, не е като оная работа..тук нещата не се получават с искане, става, като се проведат честни, открити и прозрачни избори, така, както стана последният такъв в Стара Загора, когато никой не очакваше Киприан да седне на трона в Стара Загора!

„...Подателите на подписката са на мнение, че Светият синод ще се съобрази с тях...“! Това, извинете, особено силно понамирисва на развалени яйца, тоест – на опит за натиск над Синода! Какво означава „са на мнение“ те някакви врачки ли се явяват, как така Синодът ще се съобразява с подписка на миряни, ами утре същите могат да поискат патриархът да им издруса един кючек насред катедралата в София...!

Освен това, Поликарп няма навършени поне 40 г., епископ е едва от скоро, а репутацията му не е от най-непорочните, твърдят запознати от църковните среди. Той най-добре си знае, какво, къде и как е вършил, но не е особено редно човек, който не се ползва с подкрепата на Синода, както и с подкрепата на всички свои събратя от епархията, където е бил викарен епископ, а и - на голяма част от миряните, да бъде пробутван през задния вход, при това пак и само от миряни, за владика..., както вече казахме, тая работа, не е като оная работа...!  какъв е смисълът от наслагване на напрежение в епархията, както намекна и архимандрит Антим - протосингел на Видин...!?

И накрая да припомним, че изборите за нов митрополит, където и да са, не са избори за бейлербей, тук не се съревновават кралски особи със синя кръв, уви, кръвта на повечето се очаква да е червена и в прекия, а и в преносния смисъл, за щастие, или за жалост, така стоят нещата с кралиците, принцесите и останалата придворна паплач...! 

За фейсбук-групата "Православни новини"

КЪДЕ ПОЧИВАТ ГЕРОИТЕ НА БЪЛГАРИЯ ДНЕС?

На централните софийски гробища са погребани емблематични пълководци

Признаваме си още в началото, че когато решихме да пишем за гробовете на централните софийски гробища на известните ни пълководци – емблемагтичните ни генерали, си мислехме, че това ще е една публикация за това, как никой не се грижи зае изоставените и обругани паметни места, как те са забравени и потънали в тинята на историята ни, затрупани с есенните листа на липсата на национална памет. Уви, не се получи така и слава Богу!

Един следобеден оглед на местата за вечен покой на едни от най-изявените военни пълководци, в навечерието на мъжката задушница показа, че всъщност националната ни памет не само е жива, но и показва, че героите не са забравени, че гробовете им са напълно съхранени, подържани и са място за поклонение, което не е обругано. Е, има разбира се и малки изключения, но те са повече за контраст, околкото да са сами за себе си показателни.

Съвършено случайно попадаме на паметника на загиналите в Сръбско-българската война. Той е изправен, очевидно не се нуждае от подръжка, но проблемът е, че точно пред него е израстнало дърво, което почти го закрива напълно. Толкова ли няма да се намери някой, дори и от подръжката на централния гробищен парк, който поне да отреже това дърво, което е точно прпед лицето на паметника?

Иначе, това което на пръв поглед прави силно впечатление е, че паметниците и гробните пространства на генералите от далечното ни минало са сякаш по-подържани от тези на по-съвременните ни военни.

Може би все пак някой, който и да е той, се грижи за паметта ни като нация, подържайки поне на емблематичните ни пълководци паметните места. Разбира се, в крайна сметка всичко опира и до семейни традиции. Все пак семейството понякога е това, което трябва на първо място да подържа тези паметници, не само заради известността на своя сродник,  колкото и за това, че това е и член на тяхната родова общност.

Разбира се, държавата също трябва да има отговорност, особено към заслужилите имена на големи и прославили се генерали, а и офицери, че и войници, защо не, защото такива имена трябва да се помнят. Паметта обаче започва от топоса, от мястото, където е вечният покой на героите. Ако то е изоставено, поругано, неподържано, няма как да искаме и да очакваме паметта ни да се опреснява сама, трябва и ние да положим усилия, като преди това извършим чисто физическата работа – да разчистим забравата от тези гробове, когато такава има.  

А всъщност не се изисква и кой знае колко от нас, достатъчно е да се интересуваме, да четем и да търсим информация, което днес, в условията на интернет, не е никак сложно и трудно.

„Обезглавеният“ полковник

Гробът на полковник Димитър Сиромахов е един от малкото, които са обругани. Той е подържан, очевидно се грижат за вида му, защото буквите на паметника са напълно възстановени и те гласят: „Полковник Димитър А. Сиромахов от инженерните войски. Роден на 21 октомври 1867 г. в гр. Кюстендил, загинал за отечеството си при с. Заваля /Румъния/, въ всесветската война, на 1 декември 1916 г. Телото пренесено и погребано тук през март 1917 г.“.

До тук добре, само дето на паметника е поставен бюст на героичния полковник, който обаче е буквално обезглавен. Главата, която е метална и вяроятно има някаква стойност като вторична суровина, е откъртена от някой, за когото историята и паметта нямат особено значение.

Ето това е пример, как се погазва историята и как честта и достойнството на един български офицер са обругани.

Първият български генерал е погребван два пъти

Първият български генерал Сава Муткуров е бил погребван цели два пъти. Първият път е в двора на храм.

Църквата „Свети Спас“ или „Възнесение Господне“ е православен български средновековен храм, чиито останки днес са в центъра на София, до пл. „Св. Неделя“ в сутерена на „Булбанк“. През Възраждането и след Освобождението е разширен и заедно със Света Неделя са били най-големите църкви в града. Именно тук в двора са били погребани първият български генерал Сава Муткуров, Авксентий Пелагонийски, родителите на Иван Денкоглу и други.

В оцелялата след бомбардировките старинна половина на храма продължават да се извършва богослужения до началото на строежа на бившата Външнотърговска банка, в началото на 1980-те год., когато е унищожена и оцелялата част.

Bграденият средновековен храм е съхранен в сутерена на банката. Проектантът арх. Роменски му осигурява експониране и самостоятелен вход откъм улицата (днес бул. „Тодор Александров“), но днес достъпът до храма – паметник на културата и историята, е затворен.

Сава Муткуров е български и руски офицер – генерал-майор от пехотата, политик – регент на Княжество България (1886-1887 г.) и военен министър (1887-1891 г.) в правителството на Стефан Стамболов. Той е първият български офицер, получил орден „За храброст“ I ст., и първият български офицер с генералско звание.

След като църквата „Свети Спас“ или „Възнесение Господне“ е разрушена, гробът на Сава Муткуров се пренася в централните софийски гробища, където е и до днес. Първоначално той е изоставен. Дори има снимки, как целият е обрасъл в треви и храсталаци, но днес гробът е открит и почистен, макар и паметникът да е леко наклонен на една страна, все пак, той е видим, личи си, че е подържан и е истинско място за поклонение пред героя. 

За вестник "Българска армия" 

БЪДЕЩИ ОФИЦЕРИ ОТ БЪЛГАРСКАТА АРМИЯ ПОЛОЖИХА ВОЕННА КЛЕТВА

180 младежи и девойки минаха под знамето за да изрекат заветните думи

Eдин от най-тържествените моменти в живота на всеки мъж, а от доста години – и жена, това е полагането на военна клетва. Днес армията ни е изцяло професионална и  военна клетва полагат и курсантите във воения университет. Макар хората да се усмихват, когато едно момиче – почти дете се провикне, след като целуне знамето“ Заклех се!“, все пак това е усвимка не от снизхождение, а от умиление. Така беше и в Националния военен университет /НВУ/ „Васил Левски“ във Велико Търново, където се състоя тържествен ритуал по полагане на военна клетва  от курсантите от трите факултета от Випуск-2017-2022. Те започват обучението си още в края на август месец, преминали са началната военна подготовка, положиха военна клетва и продължават образованието си.

Клетвата е първото важно събитие в живота на всеки военнослужещ, което остава в сърцетго му до сетния дъх. Това каза в словото си преди тържествената част началникът на НВУ – бригаден генерал д-р Пламен Богданов. Той подчерта, че полагането на военна клетва е стара и свята воинска традиция, символизираща преданост, дълг и чест. Тя е този пвеличествен миг, когато се целува бойното знаме и се произнасят свещените думи „Заклех се!“.

Подвизите и саможертвата на тези, които с клетвата си се обричцаха на родината с оръжие и боен дух изграждаха българската държава са били и ще бъдат пример за нас. Така трябва да се изпълнява даденият пред народа и отечеството обет, посочи бригаден генерал Богданов.Той припомни, че Търново е старопрестолен град, койо съхранява паметта на хилядолетната ни история.

Началникът на НВУ подчерта, че курсантите трябва да очакват предизвикателствата на военната служба, но и тръпката на успеха и възможните разочарования от трудните страни на воинския живот.

Колкото по-големи са изпитанията, толкова по-голямо ще е оудовлетворението и самочувствието от изпълнените задачи. Във върховните моменти от удовлетворение от постигнатот, или вмиговете на моментно колебание ще Ви дава сили мискълта, че изпълнявате своята клетва така, както са я изпълнявали и дедите Ви, обърна се към курсантите бригаден генерал Богданов. Той беше категоричен, че трудностите трябва да се преодоляват с твърдост и да се влага в изпълнението на задачите цялото сърце, ум и душа.

След това беше извършен тържественият ритуал на военната клетва. Младежите и девойките от Випуск-2017-2022 целунаха бойното знаме и се заклеха във вярност към родината, като положиха подписите си под клетвата.

Денят преди клетвата беше отворен за посетители във военния университет. Близо 1100 ученици от областите Габрово и Разград посетиха училището и разгледаха учебни кабинети в Първи учебен корпус на Факултет „Общовойскови“, както и се запознаха с изложеното въоръжение и техника на Строевия плац. Те имаха възможност и да наблюдават репетицията за тържествения ритуал. На самия ден гости на събитието бяха началникът на политическия кабинет на министъра на отбраната Илия Налбантов, началникът на отбраната генерал-лейтенант Андрей Боцев, генерали и офицери от БА, представители на областната и общинската администрации, родители и близки на курсантите. 

Генерал-лейтенант Андрей Боцев – началник на отбраната:

„Радвам се,         че имам възможността да съм сред първите, които отправят поздрав към курсантите от Випуск – 2017-2022. Скъпи курсанти, Вие поехте сериозна отговорност към отечеството. Гордея се с Вашето решение. В този момент чувствам, че историята, за радост, следва своя нормален ход. На ред е следващото поколение млади блългари и българки, които със собствена воля и желание ще се подготвят и обучават за изпълнение на най-свещения дълг към родината.

Вярвам, че Вие ще бъдете достойни български офицери, защото докато я има България, тя ще има нужда от здравомислещи, образовани, търпеливи и млади хора, които да поставят суверенитета и териториториалната цялост на най-високо място в ценностната им система.

Вие имате и силата, и куража да го направите. Това е достижима цел, която не е лесна, но носи много удовлетворение и чусвство за успешна професионална реализация.

Ние работим за повишаване на отбранителните способности на нашата армия, на Въоръжените сили като цяло, чрез модернизация и въвеждане на съвкупност от мерки, а също и повишаване на мотивацията за служба на личния състав.

Целта ни е да стъпите в службата с усещането, че наследявате хора, направили всичко възможно България да има боеспособна, адекватна на времето и средата за сигурност армия. Вярвам, че нашите усилия ще имат успех и се надявам вие да имате възможност да разширите постигнатото.„

Илия Налбантов – началник на политическия кабинет на министъра на отбраната:

„Уважаеми курсанти, Вие положихте клетва в старопрестолния град Велико Търново – градът – символ на нашата държавност, съхранил паметта на многовековната ни история. Вие извършихте един дълбоко личностен акт – приехте обет да служите саможертвено на обществото  и да защитавате нашата родина.

Очаква Ви наситено с динамизъм и изпитания ежедневие, предодолявайте с чест и достойнство възникналите трудности. Учете се и творчески прилагайте придобитото знание! Усвоявайте изкуството на лидерството! Всеки един от Вас ще застане начело на всеотдайни защитници на отечеството, които ще имат зад гърба си боен опит и участие във военни мисии. Тези мъже и жени ще очакват от Вас справедливост и твърда ръка. Следвайте заветите на българските военачалници, утвърдили славата на българското оръжие по бойните полета.

Уважаеми командири, България Ви е дала своето най-голямо богатство – младостта. Обичайте ги, учете ги, насочвайте ги. Грижете се за тях. Изградете ги като личности.

Скъпи курсанти, гордейте се с професията, която сте избрали. Обичайте я, бодете здрави и умни.“

За вестник "Българска армия" 

КУРСАНТСКИЯТ ЖИВОТ – „ПРИКАЗКА ЗА СТЪЛБАТА“ И КАК СЕ СТАВА ЧОВЕК

Съвместното обучение оставя трайни спомени и възпитава

Всички сме били свидетели на това, как мъжете, когато се съберат на по чашка, някак неусетно преминават към спомените от казармата. Казват, че спомените от казармата са най-силни, защото са първото нещо, което един мъж има като отговорност и пред себе си, и пред семейството си, а и пред родината си. Дори и да е имало, а няма как да няма, не толкова добри спомени от войниклъка, той се помни винаги и завинаги. Това за много момчета, а вече и девойки е не просто професия, но и призвание. Има обаче и такива, които избират военната професия и стават офицери – това са курсантите от военнните ни училища – днес

Националният военен университет /НВУ/.

Неотдавна станахме свидетели на една твърде обикновена, но много показателна сценка, която се състоя на демонстративни стрелби на артилерийския стрелкови полигон „Марково“ край Шумен. Курсанти от факултет „Артилерия, ПВО и КИС“ на НВУ „Васил Левски“ във Велико Търново проведоха стрелбите си на различни оръжия и накрая им беше раздадена суха храна. Те се събраха на групи, обърнаха всевъзможни сандъци, за да ги използват за сядане и за маси и седнаха заедно да се хранят.

Именно това е ключомава дума – „заедно“. Те заедно се хранят, съжителстват в общежитията, заедно се обучават, заедно живеят в годините, докато са курсанти. Това създава изключително силни връзки и след като станат

Снимка Красимир ТОДОРОВ

Офицери

и отидат по формированията, те не просто остават колеги, те са приятели, защото заедно са делили хляба и делника, заедно са делили платнището в палатката на полигона, заедно са стреляли, заедно са плакали, заедно са се смяли, заедно са живели.

Но да се върнем на курсантите на „Марково“. Един от тях не поиска да се присъедини, беше се разсърдил за нещо. Макар и деликатно, присъствието на екип от военния вестник му попречи да сподели точната причина, но това и няма чак такова значение. Останалите курсанти го смъмриха приятелски, приканиха го няколко пъти да седне с тях и да се храни. Неговият сандвич липсваше, или водата му я нямаше. Останалите обаче бяха готови и разделиха сандвичите си, дадоха му и минерална вода и той бавно се присъедини към тях.

Те бяха и са едно цяло, и това показва примерът от полигон

„Марково“

че курсантският живот е не просто едно полево обучение, но той изгражда характери и най-вече – личности. Така човек свиква да живее в общност, която е не само професионална, но общност, която е предимно социална. Всеки е част от общото без да се обезличава, а напротив – допълва я със своята уникална идентичност.

Така сърдитият за нещо си курсант на стрелбите на „Марково“ беше върнат обратно в своята си среда, от неговите колеги и най-вече - приятели, защото той е част от тази среда и избягването й не е добро и за него, и за самата среда/група/общност. Това е усещането за социум, което военнослужещите най-добре познават, защото така са възпитавани.

В цивилни дрехи - като действащ офицер

Курсантският живот безспорно оставя трайни спомени, но и възпитава в навици, които, както и спомените, си остават до гроб. Такъв е случаят с един обикновен ветеран от Втората световнай война – майорът от резерва Георги Иванов. Макар и да не е бил курсант никога, той става офицер ДКВ -  /до края на войната/, защото е завършил Школа за запасни офицери в София.

Участието му във войната остава в спомените му и с други два примера за. Първият е, че до смъртта си, той никога не си позволи да излезе навън с раздърпани дрехи, неогладени, или пък незакопчани. Макар и на пределна възраст от 90 години, след тежка операция на жлъчката, той винаги обуваше лъснатите си кафеви военни офицерски обувки, огладения на ръб панталон и риза и излизаше в цивилни дрехи, но като истински действащ офицер от Българската армия – изправен, вперен напред и горд.

Преди войната Георги развива и спортна кариера. Той играе футбол последователно към 1931 г. в Спортен клуб “Аспарух”, към края на 1933 г. е в “АС-23” - предшественик на днешния ЦСКА. Към началоато на 1934 г. Георги вече е футболист на Спортен клуб “Диана-Сафия”, а към април вече е играч на “Бежанец”.

Спортната му подготовка и военна закалка го превръщат в офицер, който си остава такъв и в цивилния живот – подреден, спретнат, чист, лаконичен, категоричен, справедлив, целеустремен.

Ето и това е част от военната професия, която за някои се явява и призвание като участник в световна война и ветеран след това. Да бъдеш военен е не просто възможност за една добра професия, сигурна заплата и кариерно развитие, да бъдеш военен е начин на живот и това се доказва и по време на курсантския живот, и на война, както е при майор О.З. Георги Иванов. 

За вестник "Българска армия"

КАК С „ЧЕРВЕНИЯ ЕЛВИС“ БОРЕХА „АМЕРИКАНСКИЯ ИМПЕРИАЛИЗЪМ“

Преди години, в здрача на комунистическия строй, в България се провеждаше фестивал на политическата песен, който се наричаше „Ален мак“. Отвъд чисто художествените намерения и безспорни културни постижения, трябва да отбележим, че зад това начинание се криеше поредната партийно-политическа пропаганда, с която се целеше открита и непримирима борба с така наречения „американски империализъм“...!!! Младите певци и най-вече музикантите търсеха и все по-често намираха нови акорди и ново цялостно звучене на песните и музикалните изпълнения.

Целта е българската музика да звучи по-модерно, по-интересно, по-западно, за да бъде и по-слушана. Младите хора не могат и открито отказват да стоят на нивото на наивно благозвучната стара градска песен, елементаризираната романтика на шлагера и поизтърканата още в онези години естрада. Те търсят новото, а новото е в рок-музиката, която е новаторска, бунтарска, в която има протест, има хъс, има живот, има воля за прогрес и промяна. Точно това обаче не иска партията и за да канализира, а по този начин и да озапти, но най-вече – да контролира процесите, тя създава фестивала на политическата песен, който е наречен именно „Ален мак“. 

Непременно трябва да има нещо „червено“, за да се подчертае партийната оцветеност на песните, или поне шапката да е политическа, така, както е здаявен и самият фестивал – на политическата песен!

Фестивалът „Ален мак“ е създаден, всъщност, за да канализира енергията и протеста на музикантите от онази епоха в правилната посока - против американския империализъм, така, както искат от партийното и държавното ръководство, които тогава са се сраснали в едно тоталитарно цяло. Това са годините, когато Америка все още се приемаше за заплаха за реда и сигурността основно в така наречения социалистически лагер. Тя беше определяна като гнездо на оси и всичко и всеки, което и който копираше действия, култура, поведения, а не дай Боже – политика от Америка, беше повече от подсъдно и подлежащо най-малкото на проверка, това беше „обществено укоримо деяние“. Партията пазеше територията си – идеологическата подготовка на хората, която се пропукваше в зоната на рок-музиката, която изразяваше бунт и протест срещу несправедливостта и подтисничеството във всички техни измерения и разновидности.

Първият фестивал „Ален мак“ започва на 15 октомври 1975 г., а последният е през октомври 1989 г. Тук са пели "Щурците", Георги Минчев, Булат Окуджава, американецът Дийн Рид /!!!/ и много други. С участието на един американец на този политически фестивал, властите се опитват да покажат, как са отворени, как организацията не е само комунистическа, а напротив, ето – дори и американец участва в този  фестивал, друг е въпросът, че този американец всъщност е отявлен комунист по убеждения...!

През 50-те години рок-енд-рол треската е обхванала САЩ. Дийн Рид е един от многобройните млади мъже с приятен външен вид, решили да опитат късмета си с музиката. Неочаквано неговата песен „Our summer romance“ се превръща в голям хит. Дийн Рийд изпълнява много рок-енд-рол песни, особено в началото на кариерата си. С тях той взривява залите в Източна Европа по време на концерти. Пее и доста песни на протеста като „Venceremos“. През 1976 той идва в България и чува за песента („Имала майка едно ми чедо“) научава я за няколко дни и на своя концерт пред наша публика я изпява.

Именно по време на престоя си в Латинска Америка Рийд се увлича по комунизма, вярвайки че той е средството, чрез което изстрадалите южни страни ще се преборят с бедността и тиранията.

Първото му турне в СССР му носи голяма популярност и през 1973 г. той заживява в Източна Германия. Популярността му е голяма и зад желязната завеса той е известен като „Червеният Елвис“. Към средата на 80-те години Рийд губи популярност и дори обмисля връщане в Америка, но на 13 юни 1986 г. внезапно умира  при съмнителни обстоятелства. Има съмнения, че е убит от тайната политическа полиция заради намерението си да се завърне в Америка.

През 1985 г. гост на Международния фестивал на политическата песен "Ален мак" в Благоевград е държавният глава на България и лидер на комунистическата партия - Тодор Живков. Цялата организация по мероприятието се следи зорко от централния комитет на младежката комунистическата организация - ДКМС.

Организаторите наистина треперят, на брадясалите певци е наредено да се обръснат. Именно брадите години по-късно, след политическите промени, ще се окажат „трън в очите“ на комунистите, защото за тях брадата на представителите на младата тогава българска политическа опозиция е символ на протест.

Преди да излезе на сцената, се прослушва всеки един изпълнител. "Искахме да изпеем обикновена песен по стихове на испански поет от XVII век. В нея се разказваше как един крал окуцял, с него започнала да куца свитата му, а накрая и целият народ. Но ни забраниха", спомня си Люси Величкова. Така едно добро намерение за уж повече художествена свобода отново, като по традиция, се изражда в антиамериканска истерия и крайно политическо противопоставяне!

ВЕНЦИСКЛАВ ЖЕКОВ

кореспондент на в-к „България“ в София

БЪЛГАРИ ПРОТЕСТИРАХА СРЕЩУ „АМЕРИКАНСКОТО ЗЛО“...!!!

Има една особена порода хора у нас, която е готова на всичко, за да покаже простотията си всецяло и на възможно най-„тържественото“ място. Така е и сега, когато някакви „българи“ с руски знамена и православни хоругви, са излезли на улицата, за да да изкажат подкрепата си за севернокорейския диктатор Ким Чен Ун!

Тук проблемните елементи са няколко и това налага специалното им изтъкване. Първо, обръщението на плаката, както е видно, е на малко име – „Ким Чен“, което показва някаква близост, тоест, държи се на демонстрацията на близост, с което се скъсява дистанцията и се показва идейна съпричастност! Второ, самият севернокорейски диктатор е изобразен поне с 50 кг. по-слаб, така, както се правеше в „добрата“ стара традиция и товарищ Сталин беше представян стилизирано, а така също и всички останали диктатори -  комунистически или националсоциалистически лидери. Те винаги са изчистени, опростени и почти обожествени образи, на лицата им са монтирани усмивки, в зависимост от повода – истерично-френетични, хитро-„монализовски“, или замечтано-психиатрични!

В случая Ким Чен Ун е представен като един напълно нормален човек, какъвто той далеч не е и няма и как да бъде! Но абсурдите на това шествие на глупостта у нас не свършват до тук. Шестващите носят руски знамена...! Е каква е връзката, след като обявяват подкрепа за севернокорейски диктатор, да носят руски знамена, не съветски, което е далеч по-логично и приемливо в случая, а именно – руски..!

Накрая обаче безумието добива истински връх и достига своя апогей с православни хоругви! Кой истински имбецил може да съпостави и дори да си позволи да използва по този зловещ начин символа на една отявлена и яростна диктатура с изключително нечовешки вид и православната хоругва с икона...! Както се казва  - нерде Ямбол, нерде Станбул...!!!

Въобще, използването на православни символи като хоругви, кръстове, икони и други в политически, а особено в социални шествия напоследък става много популярно.

Едните искат да покажат съпричастност към една държава, която сама себе си иска да изкара като нова православна Византия, от друга страна, се търси ефект на противопоставяне. И ако в така наречените социални шествия, когато някакви така наричащи се „нови българи“ протестират срещу не е ясно какво на други българи с нетрадиционна сексуална ориентация например, то тук нещата са по-различни. Ако при първите говорим за социален екстремизъм над хора, които не вършат нищо лошо по законите на страната, а просто са по-различни в сексуалните си предпочитания, то тук говорим за нов тип социален екстремизъм – това е опитът Русия да се представи като нещо добро, като защитничка на „славянските ценности“ и през това да се потърси втори пласт и нов ефект на политическа пропаганда, която ако не е чак толкова пряка, може би и да постигне определен нов опосредствен ефект на влияние върху масата.

Да, ама не, както казваше покойният вече български журналист Петко Бочаров...!

Няма как да възприемем по адекватен начин носенето на хоругви на политически митинг, при това на шествие, което защитава едни повече от безумни позиции, които далеч не са официална политика на България, а не са и масова обществена позиция. Какво защитават тези хора? Нима да прибираш още на границата паспортите на малцината така наречени екскурзианти, които посещават Северна Корея, е нещо нормално, нима да нямаш право да излизаш от хотела в Пхенян без двамата си придружители от местната политическа полиция е нормално...!? Защо Северна Корея не допуска туристи на своя територия, които са журналисти, или писатели например...? Ами защото се страхува, защото тези хора, дори и да нямат възможност да напишат нещо там, когато се завърнат в нормалните си държави, те ще го напишат, както и става. Защо в Северна Корея няма достъп до интернет? От какво се страхува същият този диктатор Ким Чен, от какво се опасява и защо не разрешава на хората да сърфират свободно в световната мрежа? Ами защото тогава ще видят, че има и друг живот, ще се сравнят и естествено и бурно ще възроптаят срещу мизерното си съществуване!

Ето това ли защитават тези, които излизат с плакат, на който пише, че подкрепят Ким Чен в борбата му срещу „американското зло“....? Какво е това „американско зло“, западната демокрация и християнските ценности ли са „американското зло“? И ако е така, тогава защо тези същите хора носят също толкова християнски хоругви! Нали самите те, чрез собственото си и доброволно волеизявление показват, че са против християнските ценности на Запада...!

Ето заради това демокрацията е хубаво нещо, защото всеки има право да каже и покаже своето мнение, а когато го направи, останалите могат да си направят изводи, с които да си изградят цялостна представа и за човека, и за неговата ценностна система, ако въобще той има такава, а и за онова, което могат да очакват от него.

ВЕНЦИСЛАВ ЖЕКОВ

кореспондент на в-к „България“ в София

ВСЕ ПОВЕЧЕ „МОНАСИ“ МОНАШЕСТВАТ ИЗ РОДНИТЕ ТЕЛЕВИЗОРИ...!!!

Тече из каналите една особено досадна реклама, на някакви билкови пастили. Впрочем, у нас, пък и не само у нас, повечето реклами са не просто досадни, ами направо са си просташки, тази обаче е от друг, от нов тип – тя е манипулативна и промива мозъци, или поне това се вижда на първо четене.

Някакви „монаси“, само че разбира се не православни, сакън..../!!!!/, били направили тези пастили...! Това вероятно е точно толкова „монашеска работа“, колкото медът, който си купувах в един определен български манастир, или пък прословутата ракия, в един друг определен български манастир...! Става дума за бегло подобие на мед и почти чисто спиртна напитка, която се води за „Троянска сливова“...!

Досадата основно идва от това, че се намесват католически монаси. Въобще, този тип реклама като че ли тръгна от онази с крушките, в която „отец Нафарфорий“ първо е в черно расо, а като светне крушката се появява в бяло – като същий румънски патриарх...!

Сега пък ни обясняват католически монаси, как трябвало да се пият тези билкови пастили, преди това имаше и едни сладки, които се продаваха в една верига руски супермаркети у нас, които бяха „монашески“ сладки....! И те бяха минали покрай монасите, точно колкото тези католици са правили билкови пастили в гората, или пък, колкото „отец Нафарфорий“ може да „се светне“ и от черен, да стане бял като истински патриарх...!

Темата се експлоатира, защото на повечето ни е известно, че монашеските храни обикновено са чисти, екологични и не съдържат излишни и натоварващи организма субстанции.

Само дето тези съображения въобще не се вземат предвид, така, както неотдавна излезе една книга, която съдържа общо взето идеологически дивотии, но отпред авторите, или издателите, бяха турили надпис: „Одобрено от Светия Синод на БПЦ“  и това продаваше добре книгата..., въпреки, че от Синода ни въобще не знаеха, че са дали подобно одобрение...!

За фейсбук-групата „Православни новини“