Народ ли сме, или сме „мърша”…?!

„Пребиха имигрант от Мали в столицата”, „Турчин бере душа, намушкан от свой сънародник”, „Намушканата Вики проговори: страх ме е да излизам на улицата”, „Нападнаха с нож 17-годишен сириец във "Военна рампа". Това са само част от заглавията в медиите, които описват актуалната ситуация в обществото ни. Това е моментната снимка на нашето общество днес, която става все по-постоянна – насилие, ножове, „Скин хедс”, кръв, страх, злоба, омраза…!

Някога дядовците и бащите ни казваха, че българският народ има една много хубава черта – гостоприемството. Както пише и в книжките, ако замръкнеш някъде из България, все ще се намери някой да те приюти, да ти даде къшей хляб, че даже и една ракия да ти сипе, пък после и да ти постеле да пренощуваш. Да, така е, красиво и топло е, но това вече е едно безвъзвратно и романтично минало. Днес, ако замръкнеш е страшно, особено ако пигментацията на кожата ти е малко по-тъмна от класическата европеидна раса. При това този страх е повсеместен, където и да се намира човек, нарастващата омраза към различните придобива епидемиологични мащаби.

Последният случай - 18-годишен младеж от Република Мали е бил намушкан в столицата. Той е бил и жестоко пребит. Малиецът е наръган с остър предмет, по всяка вероятност - хладно оръжие.

Кога…, кога станахме такива, защо станахме такива, такива ли сме били винаги, защо сега, какво се случи…? Ето това са въпросите, които си задаваме днес, защото вече и слепите видяха, че обществото ни е болно, много тежко болно е от безверие, безхаберие и злокачествена апатия, които се превръщат в хронична злоба и зловеща безчовечност. Постепенно, но сигурно губим душите си, отпадаме от цивилизования свят, където хората не се мразят, само защото са черни, жълти, червени, или защото са различни, по какъвто и начин да се проявява тази различност.

Евгений Дайнов заяви скоро, че близо половин век ни уверяваха, как различните са нещо лошо, защото тогава всички бяхме еднакви. Резултатът от тази изключително антагонистична, дори направо престъпна политика можем да видим днес – наръгани с нож млади момчета, пребити, омерзени, унижени, низвергнати от уж традиционната ни нормалност, с която се гордеехме.

Гордеехме се, че нашият преход е минал без кризи от рода на тази в бивша Югославия. Само че, преходът ни още не е свършил, така че, изненадите може би предстоят…!

В София пребиха български мюсюлманин, само защото приличал на бежанец! Българи с по-мургава кожа, които са си чистокръвни българи, не са роми, нито български мюсюлмани, вече се притесняват да замръкват…!

Какво се случва? Дали бяхме такива фалшиви националисти, дали станахме такива, дали мизерията и наистина безкрайният преход към демокрация не ни превърна в диви зверове?!

Това ли сме българите днес – едни потайни, злокобни, тъмни създания, които дебнат млади момчета и момичета, за да ги наръгат с ножа на собственото си отблъскващо ксенофобско безсилие?

Национализъм…! Да, това е прекрасно. Такива са били „паисиевците” от Общобългарския съюз „Отец Паисий”, които са защитавали националните ни интереси, след подписването на Ньойския мирен договор през 1919 г. Заради това една част от тях после лежи в „Белене” и „Скравена”! Ето това е национализъм. Преследването и нападението над момчета от арабски произход край „Военна рампа” и на други места не е национализъм, това е йезуитски национален страх, измекярска низост, духовно падение, човешка мерзост, от която трябва да ни е срам като народ.

Ако така преследваха нашите дядовци и прадядовци в Америка, когато са пътували в началото на миналия век, за да работят, това щеше ли да е правилно...? Днес обаче едва ли не е правилно да преследваме други такива емигранти. Някога ние сме търсили работа и по-добро заплащане, както впрочем е и сега. Тези хора днес търсят спасение за живота си, те бягат не само от мизерия, не от ниски заплати и лоши условия на труд,…те бягат от СМЪРТТА. Този двоен стандарт е национален срам, който за съжаление няма да бъде забравен скоро, няма да бъде забравен…!

В Търновската конституция някога дедите ни са записали, че всеки, роб, който стъпи на наша земя, става свободен. Днес, едни „роби на злощастна политическа ефимерност”, които търсят спасение при нас, се страхуват, защото и тук не са свободни, заради нас…!

„Не сме народ! Не сме народ, а мърша, пак ще кажа и с това ще да свърша.…”, възкликна някога Петко Р. Славейков, колко гениално прозорлив е бил, колко обидно пророчески е проникнал във времето и ни е „провидял”…!

За novinite.bg

За паметниците и боядисаните им сенки

Паметникът пред централата на социалистическата партия беше боядисан. Това сякаш вече стана мода! Оказа се, че има дори арестувани. В същото време, студенти отидоха да изразят подкрепата си за задържаните, пред Трето районно управление на полицията, а възрастни хора отидоха да пазят паметника на съветската армия, за да не го превърнат и него в сурогатно изкуство с метален вкус.

С една дума, „художествен” патос с ядрен заряд обхвана обществото ни напоследък. Боядисваха „Братската могила” в София, намятаха Альоша в Пловдив с червен плащ, а сега и това!

Истината обаче е, че за пореден път има студентска стачка, за пореден път някой се гаври с паметници, но и за пореден път това е категоричен израз на определено отношение към управлението на страната. Когато се градеше най-новата ни демокрация, патосът „отвя” гробницата-мавзолей на другаря Димитров, днес цунамито на прехода доведе до арт-протест – ерго, гавра, но и позиция, която се превръща в поизкривен постмодернистичен рефлекс на градския либерализъм.

Арестите тук са комично-романтична архаика, защото уважението към миналото е ерзац на зрелостта на едно общество, но не и на нашето, поне все още не…! А паметниците – те са сенчести спомени за сиропираното бъдеще, но…идват от миналото!

За novinite.bg

Министър Петър Стоянович: Най-много пари са наливани в чесане на лидерско его

Визитка:

Министърът на културата д-р Петър Стоянович е завършил „Германистика" в СУ „Св. Климент Охридски" (1988 - 1989), завършва „Обща история" и „История на Източна и Югоизточна Европа" във Виенския университет (1989 – 1995). Паралелно посещава семинари и лекции по германистика, теология и театрознание. Има научна степен „магистър по философия" на Виенския университет (1995). Защитава докторска степен - „доктор по философия" на Виенския университет (1998).

Стоянович е бил парламентарен секретар на Министерството на външните работи в периода февруари 1998 - март 2000 г. Ръководил е бюрото на Надежда Михайлова като заместник-председател на Европейската народна партия - 1999 – 2003 г.

Той е бил и началник на кабинета на министъра на външните работи от март 2000 до юли 2001 г. Стоянович е бил и международен секретар и член на Националния съвет на СДС, секретар на НИС на СДС и заместник-председател на СДС-София.

Той е бил политически и международен секретар и председател на ПП "Движение Гергьовден".

Г-н министър, първо бих искал да Ви попитам, защо неправителствени организации Ви поискаха оставката и в какво всъщност Ви обвиняват?

Искането идва от страна на г-жа Диана Андреева – представител на неправителствения сектор, с която работим по Националната стратегия за култура. Eдинственият довод за оставка, който чух, е „недостатъчният бюджет за култура”. Аз ли не знам, че парите са недостатъчно? Разбира се, че са малко, но ако не бяхме водили тежки битки с Министерството на финансите, положението щеше да е още по-лошо, повярвайте ми! Но възможностите на бюджета за 2014 г . са такива най-вече заради неразумното управление на предишното правителство и неговото наследство, заради задушаването на бизнеса от Симеон Дянков, заради нелепите и неизпълнени обещания за пари, които се вадят от ръкава по заслуги, или лична преценка на министъра. Днес такова нещо вече няма. И няма да има. Едва сега бизнесът започва да "взима въздух" и усеща малко повече свобода за действие. В края на тази година, въпреки положените усилия, това е максимумът. Явно е, че единственото сериозно обвинение срещу нас е намалените 2 милиона от бюджета. При това намалението е в пъти по-малко от орязването в други министерства. А при нас, държа да подчертая, орязването няма да се отрази на гилдиите и изкуствата, защото засяга само капиталовите разходи. Питам, ако аз сега подам оставка, следващият министър откъде ще ги намери? При финансирането догодина ще направя всичко възможно да получим още финансиране от държавата. Ще съм благодарен, ако получа и конкретни идеи, как е възможно да стане това. Наслушал съм се, как нещата не вървят, или няма да станат. Хайде най-сетне някой да опита да подскаже, как да се случат нещата!

Къде е „ахилесовата пета” на родната ни култура, само в това, че няма пари ли?

Парите на никого не стигат, а в културата, колкото и да имаме – все ще има, къде да ги вложим. Бюджетът за следващата година не е чак толкова постна пица и ще се борим за всяка стотинка повече, дадена за култура. „Ахилесовата  пета” на българската култура не е в недоимъка, а в неумението ни да представяме идеите си на света, да ги налагаме. Много съм далеч от мисълта, че идеи липсват – напротив! Но някаква криворазбрана скромност ни пречи – и на творците, и на държавата като цяло, - да се заявим на света. Повтарям, отворени сме за всякакви идеи в тази посока, убеден съм, че е голям грях да крием талантите си само за вътрешна консумация.

Какви са най-актуалните проекти във Вашето ведомство и как те се отнасят към културната политика, която страната ни трябва да реализира, в условията на непрекъснато глобализиращия се свят?

Ако за нещо си струва да работим усилено, това е именно създаването на успешна културна политика, на ефективна и изпълнима стратегия за износ на българска култура по света. Имаме уникално исторически наследство, хилядолетни културни наслоения, които превръщат модерното българско изкуство в неповторим продукт. Трябва да открием уникалните, характерни само за нас качества, които да направим запазен знак на българската култура в глобализиращия се свят. Скоро подписахме споразумение с посланика на Норвегия г-жа Викьор за европейско финансиране на културата за 16 млн. Евро, по програма “Културно наследство и съвременни изкуства”. Програмата е посветена на опазването, разпространението и социализацията на българското културно наследство, но ще помогне и за утвърждаването и развитието на диалога в обществото и между гилдиите. Двете направления са еднакво важни, като специално внимание е обърнато на диалога - 10 на сто от средствата са за ромското население и тази подкрепа е много важна и навременна.

Истина ли е, че произведения на изкуството стоят в мазета и хранилища, а Българският Лувър, както го наричат, на практика вече е готов?

Картините се съхраняват в хранилища, а не в мазета. Строителството на музейния комплекс е в последна фаза. Остават само довършителни детайли. Предстои закупуването и разполагането на вътрешното оборудване на трите крила. След което трябва да се установи окончателно доколко влажността в залите  позволява да се разполага изкуство. В него ще бъдат представени българско и чуждестранно направление. Обсъждаме и последни параметри на изложба, посветена на Тракийското изкуство, която може да се случи в началото на 2015 г .

Кое е онова нещо, което Вие бихте искал да започнете в областта на културата и ако не можете да довършите като министър, да се гордеете, че именно Вие сте започнал, или иначе казано, ще има ли втори „български Лувър”?

 Бих бил горд, ако от мен започне традицията българската култура да не бъде гледана като нежелано сираче, което само харчи пари, а да се превърне в сериозен източник на приходи в хазната. За това е достатъчна дори само една силна връзка между култура, туризъм и инфраструктура и да се работи за популяризиране на историческото ни наследство.

В правилна посока ли се движи българската културна политика през последните години и каква трябва да е тя?

Много бих искал да разбера каква точно е била културната политика в последните години, защото оставам с впечатлението, че твърде много неща са правени на принципа “тук тече, запушвайте!”, а най-много пари са наливани в чесане на лидерско его и рязане на лентички.

Талантите, изкуството, културата на един народ си съществуват и се развиват независимо и даже въпреки липсата на план, на стратегически цели. Но когато всичко е подчинено на личните амбиции на отделни хора, задължително да останат в историята, за политика в сферата на културата изобщо не може да говорим.

за novinite.bg

Обречени ли сме на комунизъм...?

„Аз посетих селища от колиби в България и Румъния“, пише Найджъл Фараж, по повод петицията на вестник “Дейли експрес”, срещу свободното пътуване на българи и румънци на Острова. Колкото и да не искаме да си го признаем, тук Фараж е прав, наистина има такива селища.
Фараж е посетил кв. „Факултета“ и по този повод той пише за „ мъчителна бедност“, „дискриминация“,  „хора на ръба“, а нима тези определения не са наистина факт в нашето ежедневие...!?
Понататък Фараж пише: „Тъжно е, но е истина, че държави като България и Румъния не са се възстановили от десетилетията комунистическо управление“.
Именно тук намираме онова зрънце, което обикновено съдържа истината. Да, и България, и Румъния сякаш наистина все още страдат от миналото си.
Преди години служебният премиер Ренета Инджова заяви, че България е обречена на комунизъм. Ако тези думи са били пророчески, тогава, как днес да се сърдим на Найджъл Фараж?
Оказва се, че в Европа не ни искат, не само защото сме бедни, нито само защото сме крадливи, не ни искат, защото наистина все още сме зависими от миналото си, което ни преследва като сянка.

За novinite.bg

„Берлинска” ли ще е стената по границата с Турция?

Снимка: forum.boinaslava.net

Изграждаме защитна стена заради бежанците по границата ни с Турция. Целта е да насочим нелегалните мигранти към граничните пунктове, от където те легално да влизат в страната и да кандидатстват за статут. Изглежда целта е по-иначе да легализираме нелегалните …!

Оказва се обаче, че издигането на защитна стена на това място, първо не е случайно и второ не е за първи път. При едно от нападенията на славяни през 512 г., те достигнали почти до стените на столицата на Византия - Константинопол. Това принудило византийския император Анастасий I да издигне така наречената Дълга стена, за която хронистът Йоан Зонара от ХII век пише, че била създадена, за да защити столицата от “варварските” нашествия. Тя била дълга 70 км. и се простирала в източния край на Тракия, от море до море. Това е първата стена, или укрепена линия по тези земи. Много по-късно, по времето на комунистическото управление, тук е изградена така наречената укрепена линия “Крали Марко”.

По нея бяха разположени станалите популярни у нас “майбахове”. Всъщност това са немски средни танкове “PzKpfw ІV”. Те се намират от село Факия край Грудово, през Свиленград, чак до Благоевград. Идеята е била огневи точки, над 300 на брой, да се използват за възпиране на първия атакуващ удар от тогавашните ни идеологически врагове Гърция и най-вече Турция. Целта е била да задържим евентуално нападение, след което трябвало да се намесят съветски ракети с ответен удар по турски и гръцки позиции.

През 1957-58 г. оцелелите от Втората световна война танкове са  вкопани по южната ни граница и са представлявали първоешелонна отбранителна линия. В качеството си на съюзник на Третия райх през Втората световна война, българската държава е закупила 96 танка - “Панцер”-и, които неправилно масово се наричат “Майбах”-ове. След преминаването ни на страната на антихитлеристката коалиция и Трети украински фронт през 1944 г., тези танкове са били използвани и срещу нацистите.

Военни експерти разказват,  че в онези години се създава така наречената УРО-вска бригада. Наименованието идва от „укрепен район за отбрана” - УРО. Задълженията на това подразделение обхващат района от Вълче поле-Свиленградско до Ново село – Левка, Студена, Лесово и Факия. Огневите точки общо са около 30. През 1968 г. бригадата е разформирована и на нейно място е създадена картечно-артилерийска бригада, дислоцирана основно в селата Раздел и Маломирово.

По това време като огневи точки са поставени танкове Т-34, със 75-милиметрови оръдия. Всяка огнева точка разполага с телефон за връзка и има определен сектор за стрелба. Местни жители са държали елементи, необходими за оборудване на съоръженията. Те са били мобилизирани при учения и учебни тревоги, както и днес се разчита на местни жители, ангажирани в дейности, касаещи бежанския поток.

По това време България се намира в Одеския военен окръг. Укрепената линия “Крали Марко” е била всъщност първоешелонна полоса по тогавашните бойни разчети на армията ни, от гледна точка на съветската военна стратегия в региона.

След разпускането на Варшавския договор и присъединяването на България към НАТО, линията “Крали Марко” на практика губи значението си, защото някогашният „враг” вече ни е съюзник.  

Днес отново, за трети път за последните 1500 г., се гради защитна стена в Югоизточна Тракия, този път не срещу средновековни варвари, нито срещу идеологически врагове. Дали от тази стена ще има положителен резултат, все още не е ясно, ясно е обаче едно – където и да бъде изградена стена, тя винаги е разделяла, а не е обединявала. Превенцията на нелегалната миграция се осъществява чрез правилна и последователна политика, а не чрез издигане на преградни стени, огради, заграждения, кльонове и каквито и да било други ограничения. Примери за това – много, и в Берлин, и в Корея, и в Йерусалим…!

По-висока минимална работна заплата, по-ниски доходи!

Вдигат минималната работна заплата с 30 лв. от 1 януари, което ще струва 7 млн. лв. на работодателите на месец. На пръв поглед тази новина е много хубава, защото ще получаваме повече пари!

Да, но както обикновено, се оказва, не били компютри, а просто - компоти! Минималната работна заплата е финансов и социален показател, който касае само и единствено държавния сектор в икономиката, а всички знаем, че именно частният сектор е този, който, движи едно фискално стопанство напред.

Вдигането на минималната работна заплата обаче по никакъв начин не е задължително за частниците. Това може и обикновено води до вдигане на минималните осигурителни прагове – също не по-малко важни финансови и социални показатели.

Работодателите ще бъдат задължени да внасят по-високи осигуровки и това естествено, поне в болшинството от случаите, ще доведе до реално понижаване на заплатите.

Разликата при увеличаването на праговете обикновено се покрива в ущърб на работниците, поне така е в България!

По този начин, една откровено социална мярка, която се представя като първичен елемент от програмата за управление на страната, се превръща в чисто популистко решение, което не само не е полезно, но дори е вредно.

За novinite.bg

Председателят на Съвета на ректорите: Политиката - вън от университетите!

Проф. Ваньо Митев е роден през 1954 г. в Русе. Завършва Медицинска академия в София. Бил е редовен аспирант. Професор е в Катедрата по биохимия на Медицинския университет в София от 1998 г. - най-младият професор тогава в медицинските среди. Специализирал е във Франция от 1991 до 1994 г. Бил е заместник-декан, заместник-ректор и сега е втори мандат ректор на Медицинския университет в София. Председател е на Съвета на ректорите от 2012 г. Член-кореспондент на БАН от 2012 г.

Г-н професор, има ли окупация в Медицинския университет, какво е състоянието в останалите окупирани изцяло и частично висши училища?

В Медицинския университет няма окупация и няма сигнали, че такава може да започне. Аз съм в непрекъснат контакт с моите студенти и то не от сега, покрай тези събития. Те са в течение на битката, която водихме от Съвета на ректорите за бюджета и аз имам удоволствие да съобщя, че се преборихме, за бюджет, според който всички университети ще имат по-високо финансиране, в сравнение с миналата година. Това беше договорено на среща с премиера Пламен Орешарски и финансовия министър Петър Чобанов. След това отидох на среща със софийските ректори, за да обсъдим бюджета и чак след това приехме становището си относно сегашните събития.

Какви цели преследвате Вие и различават ли се те от тези на студентите?

За разлика от студентите, ние имаме съвсем конкретни цели и аз съм учуден от това, че стачкуващите не се интересуват именно от неща, които пряко ги касаят. Такива теми са за това, какъв ще бъде бюджетът, каква ще бъде оперативната програма, какви параметри са заложени в нея, рейтинговата система и други неща, които пряко ги касаят. Те не само, че не ги интересуват, но имам чувството, че нямат и понятие за тези неща и това ме смущава.

Поддържате ли връзка с останалите ректори и най-вече с ректора на СУ „Св. Кл. Охридски“, как коментирате актуалните събития в някои висши училища?

Когато проф. Иван Илчев ми се обади, аз го попитах, дали е съобщил новите параметри на бюджета, които наистина са добри и ние сме доволни от тях. Той ми каза, че ги е съобщил, но реакция от протестиращите, които са присъствали на заседанието, не е имало. Това ме учудва, как може те да не се интересуват от това.

Какви са исканията на протестиращите, Вие запознат ли сте с тях?

Някои от исканията им са буквално фантастични – оставка на всички, всичко да се закрие.
Има ли според Вас политическа намеса в тези протести и как бихте коментирали това?
Не мога да твърдя. В такава ситуация всеки гледа да извади дивиденти. Ние сме абсолютно против това да има политически събития в университетите. Това е основното различие между Съвета на ректорите и въпросните студенти, които протестират. Ние смятаме, че който има политически искания може да ги заяви на всяко друго място, но е и вътре в университета. Тук не е място за водене на политически дебат. Има хора-студенти с различни възгледи, но ние сме се събрали в университета за две неща – да се учим и да правим наука. Абсолютно всички ректори сме категорични в това отношение.

Не мислите ли, че се наблюдава известно изместване на фокуса на събитията? Вие споделяте, че ще имате по-високи бюджети, което е добре, но студентите имат други цели в своя протест? 

Аз лично не зная, какво искат студентите. Когато ги слушам по телевизията, те говорят различни неща и хаосът е пълен. Те самите не са избистрили за себе си исканията си. Бих желал въпросните протестиращи да се обърнат към техните ректори и да си поговорят в един откровен разговор за проблемите, които нас ни касаят. Ако престане да работи този парламент, три поправки в различни закони няма да се случат и ще трябва отново да чакаме шест месеца, докато се формира новият парламент и отново ще трябва да се започва отначало, което е в техен ущърб. На нас ректорите ни трябва един работещ парламент, за да можем да правим необходимите поправки в съответните закони, за да може да си решим проблемите, които касаят образованието и науката. Искането за смяна на системата е неясно, какво се разбира под това?

Какво бихте казали днес на протестиращите студенти?

Аз бих ги попитал, какво мислят за бюджета, за рейтинговата система и оперативната програма. Питам също, защо не ни подкрепиха в борбата ни, от година и половина за въпросната оперативна програма „Наука и образование“? Това са конкретните наши теми, останалото са общи приказки и виждания за света, говорене за морал, който липсва, но какво трябва да направим конкретно?

Защо според Вас се стигна до окупация, нямаше ли някакъв друг вид протест?

На Съвета на ректорите, проф. Иван Илчев каза нещо, което много ни разсмя. Той каза, че това не е окупация, защото не можеш да окупираш собствения си дом и да не пускаш, например, съпругата си вътре! Те просто пречат да се провеждат нормални занятия. Сто души пречат на 25 хил. души и това е факт. Има много хора, които искат да учат. Мястото на протестите е на Ларгото. Там обаче ако излязат сто души, няма да бъдат забелязани. Сега те са във фокуса на вниманието.

Ако не се постигне споразумение в близко бъдеще, как очаквате да бъде решена кризата?

Не мога да кажа. Ние изразихме подкрепа за проф.  Иван Илчев и неговото становище не се различава от това на Съвета на ректорите. Надяваме се да има работещ парламент, за да приемаме закони. Неща, които аз бях подготвил като промени в редица закони, които пряко касаят студентите, успях да ги пусна половин година по-късно, заради липсата на работещ парламент.

Защо само в някои университети има окупация и протести, дали това се дължи на определен модел за диалог между ректорите и студентите?

Аз непрекъснато съм в диалог със студентите. Ние сме университет, който икономически стои добре и по време на кризата беше така. Имаме доста собствени приходи и студентите това го усещат. От пет години не сме вдигали студентската такса. Нашият студентски съвет има най-голямото финансиране от всички останали студентски съвети. Подкрепяме всички техни инициативи.