ДО КЪДЕ СЕ ПРОСТИРА НАУКАТА И КЪДЕ ЗАПОЧВА ГОСПОД…!?

Отиде си един от най-светлите умове на нашето съвремие. Така медиите определиха кончината на Стивън Хокинг. Всеизвестен е фактът обаче беше, че Хокинг е заклет атеист и не вярва в съществуването на Бог. Той е прекарал достатъчно време, за да докаже по научен начин, че за съществуването на живот не е нужна никаква божествена сила. Едно от неговите знаменити изказвания, свързани с тази тема, гласи:

„Тъй като съществува такава сила като гравитацията, Вселената е могла и се е създала сама себе си от нищото. Спонтанно творение - това е причината, поради която съществува Вселената, поради която съществува света. Няма никаква необходимост от Бог, за да бъде запален огън и да бъде накарана Вселената да работи."

Наличието на гравитация обаче по никакъв начин не обяснява „спонтанно“ възникване на света, това, че има гравитация, не е доказателство за липса на Бог, още повече, че гравитация има и на други планети, а вероятно има и такава ,на която гравитацията е като нашата, но нямаме данни да има живот там…, е поне все още нямаме такива данни…!

В същото време Стивън Хокинг буквално взриви световната научна общност със своя реч в Университета в Кембридж, според телевизионния канал S4C. Стивън Хокинг заяви, че базирано на дългогодишните изследвания на вселената може да заключи, че тя е създадена от интелигентен разум, или казано с други думи – вселената е създадена от това, което хората наричаме Господ. Хокинг твърди, че е изолирал научен феномен във вселената, който определя като „божествен фактор“ – интелигентно „влияние“ което е било налично още от създаването на вселената и е изключено да се оприличи като случайно. Благодарение на „Божествения фактор“ е създадена вселената, както и всички производни – включително и зараждането на живота на земята. Хокинг твърди, че без този „висш разум“ съществуванието на каквото и да е било би било невъзможно и съответно може да заключи че фактор с определено ниво на космически интелект е „създателят на всичко.

Оказва се, че научните изследвания на гениалния физик доказват, че в библейската легенда е базирана на истина – „дизайнът“ на космоса е създаден от интелигентен разум! Стивън Хокинг е фокусирал усилията тази насока след като доведения му брат Едуард е изпаднал в клинична смърт и след това се върнал от отвъдното с изумителна история. Той преживя ужасяващ инцидент, заради който изпадна в клинична смърт. Върна се от смъртта тотално променен човек. Разказа, че през минутите в които е бил „в одвъдното“, се убедил в съществуването на висш разум, който е създал вселената и всичко около нас. Бил сигурен, че това, което човеците наричат Господ наистина съществува! Брат ми би бил последния човек на земята, който би твърдял, че Господ съществува, но след това ужасно преживяване, той е абсолютно сигурен в наличието на висш разум, който контролира вселената и нашия свят, казал Хокинг.

„Наистина не очаквахме такова изявление“, каза пред репортери Д-р Джон Байрнс, ръководител на катедра по астрофизика. „Наистина съм изумен от твърденията на Стивън. Даде ни сериозна тема за размисъл!“

И какво излиза, че Стивън Хокинг, новият Айнщайн, точно както и самият Айнщайн, приема в един момент от своята професионална кариера, че има едно нещо, един момент, един етап, една фаза, или просто състояние, които не могат да се обяснят с физиката и математиката. Да, те са почти съвършени, НО първо – почти и второ, „съвършени“ от гледна точка на съвременното състояние на науката, а кой знае още колко неща има да научим скоро, или по-късно…!?

Хокинг е един от най-младите членове на Английското Кралско общество (1971), Командор на ордена на Британската империя(1982) и на други британски кралски отличия и награди за научноизследователска дейност. Въпреки че Хокинг е считан за атеист, той е член на Папската академия на науките, която е под пряката защита на папата.

Науката е наука, тя е за това, за да търси и да доказва феномените като физически и математически измерения, подплатени с духовна сила. Само че науката не може да обясни и изследва именно тази духовна сила, защото тя е неизследваема, няма апарат, който да ни покаже, колко силно един човек обича, или колко силно мрази, или пък, каква е силата на неговата личностна енергия, благодарение на която успява, или пък не успява. Няма как да се измери силата на възприятието, силата на интелекта, силата на внушението, силата на личността въобще.

Всичко това е нещо, което реално съществува, но ние не знаем, как, до колко е силно и какво е то. Ние просто знаем, че то съществува, знаем, че обичаме, знаем, че имаме такива или други интелектуални възможности, знаем, че можем да влияем на другите хора по някакъв начин, но как, до колко и защо, това вече не знаем..!  

Няма нито такава скала, нито такива уреди, нито такива мерителни единици. С една дума, знаем твърде малко за онова, което дори самите ние можем и проявяваме, понякога и в непосредственото си ежедневие. 

Ето това са причините, поради които Стивън Хокинг, а и самият Айнщайн, достигат неминуемо в един етап от професионалното си и интелектуалното си развитие, до темата за Бог. Защото Той може да е обяснение за всичко онова, което иначе не можем да си обясним рационално!

За в-к "България"-Чикаго/САЩ

БЪЛГАРСКИ ЕМИГРАНТ ИСКА ДА ПРАВИ ПОЛИТИЧЕСКА ПАРТИЯ

Христо Илиев (Фрица) - български емигтрант
в Канада

Христо Илиев е български емигрант в Канада. Автор е на „Плувецът в насрещни течения“. Той отдавна има планове за помощ за България под някаква форма, полезна за всички българи. 

Проектът му за политическа партия, създадена от емигранти, която да действа в България е интересен, актуален и най-вече реализуем, защото българите все още имаме доверие в нашите емигранти. 

Те са напуснали родината си, за да живеят по-добре, научили са се да живеят по-добре и живеят по-добре, а това дава достатъчно основание да смятаме, че те знаят, как да направят така, че и ние в България да заживеем по-добре.

-         Г-н Илиев, имате идея да създавате политическа партия, защо обаче тази идея трябва да дойде отвън, от емиграцията ни и какво ще промени това в политическата система в страната?

-         Това е една моя далечна мечта. Тя се роди в мен 1998 г. Тогава претърпях голяма финансова и емоционална загуба. Бях подложен на психически натиск от страна на служебни лица, да се включа в схема за правене на ,,големи пари"! Естествено човек, като мен рискувал живота си в комунизма за да получи свободата си не бих си продал душата за някакви долари. Това беше повод да се завърна отново в Канада след близо девет години живот в ранната ,,демокрация" на България. Навън ние емигрантите научихме а и продължаваме да се учим от утвърдените демокрации, за нас всеки сблъсък със системите и законите на държавите ни, които са ни приели е едно училище. Всеки един от нас има натрупан опит от другите култури. Смятам, че това е най-голямото богатство, което можем да върнем на Родината си. Всяка държава има нещо, което я отличава от останалите, ние можем да се явим, като ,,консули" в полза на нашата. Между нас има българи, направили много в новоприелите ги страни. Ние сме оценени и смятам, че ще е един благороден жест да се отблагодарим на майка България, връщайки й знания и опит. Какво ще промени? Сигурен съм, че точно ние можем да променим България. Основната идея е да се търси натрупана позитивна практика с обменна цел. Това е далечна практика, която дава доста добри резултати.

-         Не мога да не Ви попитам, дали това няма да е повторение на един друг политически проект, който неотдавна имаше претенции за подкрепа и от емиграцията ни и не успя да преодолее дори процентната бариера за влизане в парламента?

-         Не искам да коментирам другите проекти и партии. Всеки тръгва с добри намерения, едни успяват да комуникират с избирателите други по-трудно. Моите виждания са всеки, които влезе в редиците ни ще трябва да се съгласи да общува от най-голяма близост с гражданите. Винаги трябва за един политик да има много точна представа, какъв е пулса на електората. Един добър депутат никога не слуша само поддържащата го част от гражданите, той задължително трябва да се вслушва и в желанията на опозицията. За мен партиините надпревари свършват в деня на изборите. На следващият ден всички е редно да запретнем ръкави и да заработим с общи усилия за една обединена България. Когато нашите кандидат-депутати излязат на улицата и обяснят тези неща на хората не мога да повярвам, че те няма да се ползват с предимство пред избирателните урни.

-         Ако се създаде все пак такава партия, отвън, от емиграцията ни, то каква ще е ролята на българите от България в него, защото електоралната база е именно в България?

-         Най-важната роля ще е дадена на българите в България. Те са и потърпевши, и тези, които знаят най-добре, от какво се нуждаят.  Ние можем винаги да стоим в страни и да се обаждаме само ако видим, че някой от тях започва да залита. Идеята е не ние да се възползваме с каквото и да е, а да дадем, да подарим. Убеден съм, че една благодарност в историята ни ще ни направи най-щастливите емигранти. Но това само историята ще го отчита.

-         С какво би била по-различна една партия от емиграцията ни, от останалите политически партии у нас?

-         Както споменах, хората включили се в това начинание няма да търсят лични успехи. Ние успехите ги имаме. Нека повярваме, че има и българи, които са готови да дадат от себе си! Ако се върнем в историята си можем с часове да изброяваме Велики българи, дарявали България. Това не е непознато за българина. Живеем днес в свят, където постепенно всеки се затваря в себе си и не иска да вижда чуждите проблеми, а те индиректно рефлектират върху нас.

-         Мислите ли, че може да има успех една нова партия и какъв би бил политическият й профил?

-         Да, определено ще има успех една нова партия, без старите политици. Първо партията трябва задължително да събере хора от най -широк спектър. Много е важно всички да вървим само с една идея да се прави път към модерните държави. Това, което те са постигнали да са и нашите цели. Всеки българин иска да види страната си в другият край на европейската класация, и когато разговарям и се срещам с други българи всеки път попадам на приятни изненади. Хората говорят и носят идеите си със себе си, а няма кой да ги чуе.

-         Как ще създадете филтър срещу политически провокации и инфилтриране на опетнени по политически и икономически признак хора?

-         Филтри колкото и да слагаме и измисляме трудно ще се опазим. Един политик беше казал: ,,Ние сме стотици, които мислим, как да направим неуязвим закона, те са милиони, които мислят как да го заобиколят". С това искам да кажа, че е трудно да провериш всеки член. Но когато се стигне до хората, които ще вземат ключови позиции те ще бъдат подложени на строга проверка. Ще бъдат задължени чрез обвързващи ги договори да покажат всичките си авоари. За най малкото скрито ще биват отстранявани от постовете им. Това ще е една от основните черти на партията. Как иначе да накараме другите да са изрядни, щом самите ние не сме.

-         Колко време би било необходимо, за да се създаде една политическа партия, от къде ще дойде финансирането и какви биха били основните политически ценности на една такава партия.

-         Бих казал, колкото е необходимо, но ако беше направена вчера, пак закъсняваме.Финансирането е най-трудният въпрос. Съвсем откровено това е моят динозавър, който трябва да преборя. Винаги ,,касата" е създавала проблеми. И в момента търся решения. Аз съм по убеждение социалдемократ, но в никакъв случай не бих се сложил в редиците на познатите социалисти днес в България, имам желанието да видя една България близо до модела на Канада. Аз съм по убеждение социалдемократ, но в никакъв случай не бих се сложил в редиците на познатите социалисти днес в България, имам желанието да видя една България близко до модела на Канада. Социалдемократа в моите разбирания е онзи, който защитава средната класа. Основните ни действия ще бъдат в посока предоставяне на необходимите закони за улесняване на създаване на силни и независими синдикати, всички трябва да разберат, че Ерата на безотговорната експлоатация на човешкият труд е отживелица. Задължително трябва да се помага на малкия и среден бизнес. Големият, той се справя сам няма нужда от нашата помощ, него трябва само да го държим под око. За мен една държава трябва да има собствени приходи не само да разчита на данъкоплатеца. Например лотарията не виждам защо е оставена в ръцете на частния сектор, има стратегически отрасли които би трябвало да са подчинени на държавата, като електроенергията, цялата железопътна система, алкохола, но това са неща, които са в по далечна перспектива. Първите и наложителни промени това са съдебно-раздавателната система, здравеопазването е задължително да е достъпно за всеки и образователната система. Трябва да сме честни и реалисти, така хората ще ни оценят и ще ни връчват мандат, след мандат, за да ги заведем в желаното от всички ни реално място в световните класации.

ВЕНЦИСЛАВ ЖЕКОВ

кореспондент на в-к „България“ в София

ДА ОБИЧАШ РУСИЯ, ДА МРАЗИШ АМЕРИКА И ДА НЕ ЗНАЕШ, КЪДЕ СИ…!

Прави силно впечатление, как много отявлени привърженици на Русия, на болшевизма и комунизма, на диктатурата и пролетарската революция, обикновено уж са убедени такива, пък децата им не живеят в Русия, Куба, Венецуела, Северна Корея или Китай…!

Значи, много е лесно и е също толкова интересно, тези хора да са убедени комунисти, но да изпращат децата си да учат, да работят и да живеят на Запад. Това е синдром и този синдром е популярен, защото е мултифункционален. Същото и в микросредата на България днес. Едни хора отиват от малките градчета и селата да живеят в големите градове като София, Варна, Пловдив, Бургас, Стара Загора и други и първата им работа е да намерят несъвършенствата на тези градове. 

В същото време урбанизацията си е казала думата и е напълно естествено в тези градове животът да е доста по-различен от този в малките градчета и селата. Това е обяснимо, все пак средата е различна, темпото е друго, спецификациите са други.

Тези хора обаче решават, че непременно трябва да забележат и не само това, но и да изтъкнат, колко е шумно в големия град, колко е мръсно, колко е задушно, колко чужди са хората, как не се поздравяват, защото не се познават, което не е така в малките градчета и селата.

В същото време, щом и ако е толкова хубаво там, защо те са напуснали родните си местообиталища и са отишли в големия град…..!?!?!?

Същото е и с тези, които много обичат Русия, ама пращат децзата си да учат в Лондон, а не в Московский государственный университет имени М.В.Ломоносова, примерно…!!!

Ето на какъв списък попаднахме съвършено случайно, в социална мрежа/медия. Това е актуален списък на руските „патриоти“, чийто близки не са съвсем в Русия…!!!

1. Президентът на руската федерация Вл. Путин: Първата му жена, след развода, взе френско гражданство и живее във Франция, където притежава три исторически замъка на Луи XVI. Дъщерята Мария е омъжена за холандски бизнесмен, живее в Амстердам и е най-големият инвеститор в икономиката на Холандия. Дъщерята Катя, живее с южно-корейски гражданин в Лондон, притежава корабна компания за доставки на кораби.

2. Министър-председател на Русия Медведев има син, който живее в САЩ, американски гражданин е. Притежава верига супермаркети и бензиностанции.

3. Министър на външните работи на Руската федерация Лавров има

Дъщерята, която също живее в САЩ.

4. Прес-секретарят на Путин има съпруга, гражданка на САЩ. Дъщерята е френска гражданка, синът е британски гражданин.

5. Заместник-председател на Руската федерация има дъщерята в Швейцария, дъщерята в Лондон и още една дъщеря в Лондон.

6. Заместник-председател Дюма Жуков има син в Лондон - той е в английски затвор за кражба.

Същото обаче е и положението у нас, ние също разполагаме с много доморасли „патриоти“, които в България се бият в гърдите, че са българи, а иначе тичат с всички сили към Запада.

Какво идва да ни покаже това обаче? Както вече отбелязахме, това е синдром, и този синдром е болестотворен. Става дума за раздвоение не само на личността, но и на физиката. Човек, както е известно, не може едновременно да е на две места, но се оказва, че понякога това е възможно. Така мислено човек е и на изток, където са му дислоцирани убежденията, но и на Запад, където е изпратил децата си. Той силно вярва в източните си убеждения и нрави, но не желае и децата му да се ползват от тях, може би защото е напълно наясно, че убеждението е едно, но практиката е нещо съвършено различно, или пък има друго обяснение…!!!?

Така се постига един чисто политически ефект на един икономически принцип. Всички помним, какво се говореше в началните години на демокрацията у нас – да печелим на Запад, но да харчим спечеленото на Изток. Е така е и сега, някои обичат Изтока като политически убеждения, но бъдещето им, децата им са изпратени да учат, да работят и да живеят именно на Запад, където реализацията е много по-успешна, заради условията и възможностите.

А иначе тази шизофренност обикновено се отплаща с класическо лицемерие – да обичаш Русия, да мразиш Америка, ама децата ти да са в Америка, ей така, за всеки случай…!!!

За вестник "България"-Чикаго, САЩ

ОФИЦЕРИТЕ ОТ ВОЙНИТЕ – ЕТАЛОН ЗА ЧЕСТ И ДОСТОЙНСТВО

Военното училище и ШЗО подготвят кадрите за Действащата армия

Често сме чували определението, че българските офицери „преди девети“ са били наистина на почит и уважение в обществото. Да носиш униформа е било въпрос на чест, гордостта от мундира е имала своето логическо обяснение – военни години са били, войната е носела слава и е давала поле за изява на смелите.

Разбира се офицерският корпус винаги е стоял високо в обществената стратиграфия, но има и още нещо, което сякаш остава скрито. Старите офицери, така наречените „царски“ офицери всъщност са онези, които са воювали, една голяма част от тях - във Втората световна война, а не малка част от тях, разбира се по-възрастните – и в Първата световна война. Такива прославени български герои се изявяват в последната световна война като висши пълководци, офицери и генерали, на чийто плещи се изнася и самата война.

С придобития опит от Първата световна война, те влизат във Втората вече като изградени командири, военни теоретици, пълководци и стратези. Заради това офицерството постепенно, но сигурно придобива тази слава, заради това да носиш мундир е въпрос на чест и достойнство, заради това и офицерите ни тогава са се женели не с костюм, а именно с униформата си. Било е по-престижно да си „офицерин“ с униформа, отколкото „франт“ с костюм. Такъв е бил статутът и на униформата, и на носещите я. Офицерите и след това запазват тази висота, като остават достойни за професията и за мисията си – да пазят и отстояват българското и българщината в рамките на законите и съобразно международно-правните норми и спогодби.

И все пак, за да станеш „офицерин“ се иска и още нещо, освен да си избереш достойна професия. Иска се хъс, дръзновение, пламък в очите и в гърдите. И точно това се дава от съдбата във военните години. Войната дава безкрайна почва за изява на мъжество и храброст за тези, които ги притежават. Именно заради това и професията от една от професиите в обществото ни придобива много повече смисъл и значение като професия, която дава възможност за личностна изява, за проява на героизъм, за кауза, за мисия, за посока. Именно в тези думи се крие патриотизмът на българските офицери. Те отстояват позицията на справедливостта, те са на страната на истина, те търсят и естествено намират поле за прилагане на практика на всичко онова, на което са ги научили във военните училища и в школите за запасни офицери. 

Войната е повод и причина за дръзновение, а това въздига статута на една професия до висотата на морална и национална мисия.

Именно поради тази причина офицерите от войните са еталон за чест и достойнство, защото те просто имат шанса да се докажат, но имат и качества, а и знания и умения, които да покажат в хода на своята ежедневна дейност.

Офицерите преди и след тях не са по-малко офицери, те просто битуват в друг тип среда, покоряват различни върхове, като в същото време запазват висотата на основното си професионално предназначение – защита на отечеството, колкото и може би банално да звучи това днес. В онези години това е било цел номер едно на офицерския корпус – да ръководи и да осигурява оперативно и тактически съхраняването на България и на българските ценности, не само в новоприсъединените земи, но и в така наречения от емигрантите ни „стар край“.

За в-к "Българска армия"

ВОЕННИ И ГРАЖДАНСТВО-ПРИЛОЖНАТА ДИПЛОМАЦИЯ НА УСПЕХА

Българските войски в Косово и Македония – окупатори или освободители

Българското управление във Вардарска и Егейска Македония, Поморавието и Западна Тракия (1941 – 1944 г.) се отнася за управлението на новоприсъединените области към Царство България, по време на участието на страната ни във Втората световна война. С едностранно анексираните територии, България общо придобива 39 756,6 km2 нови територии, които са населени предимно с българско етническо население.

Тези нови територии обаче трябва да се администрират и това изисква кадри, но те са не само за общата и специализираната администрация, която трябва да управлява новите земи, необходима е и войската. Военните са тези, които на практика установяват новата власт, те я легитимират и отстояват.

В същото време обаче, българските военни в новопридобитите земи трябва да се представят като дипломати, защото конфронтация с местното население, било то и българско или с българско самосъзнание, не би довело до нищо добро.

Именно тук нашите офицери и войници показват не просто един надменен патриотизъм, а патриотизъм в рамките на разума. Те отстояват придобивките като запазват достойнството си в отношенията си с местното население. Особено важен е този въпрос в земите между Скопие, Куманово и село Стари Качаник, където са граничните постове. Тогава България граничи с Италия, на практика с италианския протекторат Албания, в чийто земи влиза територията на северозапад от Стари Качаник.

Районът е известен с това, че тук местното население е предимно „шиптъри“, както ги наричат – или етнически албанци, които и по националност, а и по религия са различни от нас. Това създава много видими предпоставки за конфликти и такива разбира се не липсват, но като цяло българското военно присъствие в тези е спокойно.

Капитан от запаса Георги Иванов, служил именно в село Стари Качаник като началник на заставата, си спомня, че албанците там имали поговорка – „Беса та беса“. Това в буквален превод означава нещо като: „И косъм няма да падне от главата ти“. Когато български офицер чувал тази пословица, или тази мантра, той бил спокоен, защото знаел, че албанците, или „шиптърите“ са го приели. Разбира се, има и офицери, пък и войници, които си позволявали някои осъдителни действия, но офицерът Иванов си спомня, как албанците го приемали дори и в домовете си, имали му доверие и когато си тръгвал те дори плакали. Ето и такива български офицери е имало, а и повечето са били именно такива. Онези, които си позволявали волности били наказвани не само от началниците и командирите си, но понякога дори и от местното население.

Отношенията на българските офицери с техните италиански колеги също не са напълно гладки, но на местно ниво, на ниво застава, нещата са не просто спокойни, но дори и приятелски, спомня си офицерът от запаса Иванов.

Приблизително границата на италианския протекторат Албания с Царство България започва в днешно Косово по линия, която минава западно от Качаник , през Лешок, а след това източно от Железна река, Ново село, после по р. Треска близо до град Кичево се отправя на юг към Охридското езеро. Преминава на запад от селата Староец, Белица, Велмей, Мешеища) и Горенци. При движението си на югозапад българо-албанската граница прехвърля билото на Илинска планина.

За да се предотвратят бъдещи спорове, Борис III предприема пътуване в Италия. На 9 юни 1941 г. той се среща с италианския крал Виктор Емануил III, който го съветва да се обърне направо към Мусолини. Срещата с Дучето се осъществява на 12 юни 1941, и на нея е постигнато съгласие за граничните спорове.

За в-к "Българска армия"

СЪДБАТА НА ЕДИН ДОСТОЕН БЪЛГАРСКИ ГЕНЕРАЛ СЛЕД 9 СЕПТЕМВРИ 1944 Г.

Биографично каре

Любомир Генчев е роден е през 1930 г. Завършил е в Политехниката в София.  Не го приемат в Пловдивския автомобилен завод „Рекорд“, който е единственият автомобилен завод през 1954 г. По-късно постъпва в Пловдивския университет по хранителна промишленост и там стига до професор, през 1988 г. Проф. Генчев е син на генерал-лейтенант Никола Генчев. Той си спомни за своя бележит баща и открехна страниците на историята, които отдавна са пожълтели от забравата и от тлаката на времето.  

-         Г-н професор, кой е генерал-лейтенант Никола Генчев, с какво е известен той в нашата военна история?

-         Неговото име е познато във всички военни документи от Първата и от Втората световна война. Роден е в Брацигово през 1897 г. Ученик е в Пазарджишката гимназия, но от там се прехвърля във военното училище, където в продължение на две години и половина се обучава и през януари 1917 г. е произведен в чин офицерски кандидат и веднага заминава за фронта. Зачислен е към 9-ти пехотен полк, който действа по това време на завоя на Черна и е под командването на полковник Борис Дрангов. Няколко месеца след това провежда едно патрулно нападение с група войници, прерязват телените заграждения, преминават през противниковото поле и скачат в един окоп, където залавят италиански пленник. Двадесет дена по-късно Генчев е произведен в подпоручик и е награден с орден – войнишки, златен, втора степен „За лично проявена храброст“, а по-късно получава и офицерският орден „За Храброст“- четвърта степен. През 1923 г. бъдещият генерал предпазва родният си град Брацигово от върлуващи банди, които са се насочили към града, за да грабят. През 1934 г. е активен участник във военния преврат на Военния съюз като представител на пловдивската група недоволни офицери. През 1943 г. се замесва и в съпротивителното движение. Оказва влияние на командирите на така наречените ловни дружини и на известния „Черен капитан“. На 12 септември 1944 г. е произведен в чин генерал-майор и е назначен за командир на Втора пловдивска пехотна дивизия. Тя води войната с германците през първата фаза в направлението Кюстендил-Гюешево-Крива Паланка-Стражин-Страцин-Куманово и Скопие. Генералът активно участва в боевете, когато види, че нещо не е на ред, като по този начин въодушевява своите подчинени, за което дори е и упрекван. При превземането на Крива Паланка, генералът в най-критичния момент отново се включва директно в боевете, с оръжие в ръка – прав и пръв.

-  

       Бил е уволнен от армията през 1935 г. за антимонархическа дейност, за какво по-точно става дума?

-         Това се случва заради участието му във военния преврат. През 1935 г. е арестуван и уволнен от армията. Уволниха го, но продължиха да го следят. Военният съюз е бил много добре организиран в цялата страна. Дори и цивилен, о.з.майорът общуваше с офицери, които му идваха на гости като семейни приятели, от цяла Южна България, от Стара Загора, от Нова Загора, от Сливен. Всичките прояви на о.з.майор Генчев са архивирани от полицията.

-         Кариерата му след 9 септември е доста бърза, дори става генерал-майор и месеци след това -  генерал-лейтенант, на какво се дължи това бързо повишение?

-         Военното министерство се заема от Военния съюз след 9 септември 1944 г. Министър на войната става Дамян Велчев от Военния съюз. Цялото министерство се заема от звенари и хора от Военния съюз. Генерал Стойчев става командир на Първа българска армия, Кирил Станчев става командир на Втора армия, генерал Урумов оглавява Четвърта армия. Командирите на дивизии също са от тези среди. Генерал Никола Генчев е техен съмишленик. Има доказани прояви от бойното поле. Честен и справедлив е. Популярен е сред войската и обществото. Говорят и пишат за него с възторг - изтъкнат командир и пръв ръководител.Наричат го храбрец, герой, неустрашим, прославен, легендарен, народен генерал.

-        

Защо е отстранен от армията по-късно?

-         Още на фронта генерал Никола Генчев проявява аполитичност. В Пловдив произнася смела реч от трибуната при връчването на войските от фронта и посрещането им в града, след края на първата фаза на войната. Тогава генералът казва: „Ние се бием за народна свобода, а не за тесногръда държавническа политика!“. Той влиза и в конфликт с помощник-командирите на Втора армия. Сваля портрети на комунистически активисти в спалните помещения в казармите в Пловдив и Варна. Във Варна е изпратен вече като генерал-лейтенант за командир на Трета армия. В края на 1945 г. Дамян Велчев го назначи за началник на канцеларията на министъра на войната. Именно тогава нарастват донесенията и обвиненията към него в „антиотечественофронтовщина“. През август 1946 г. партията вече изцяло завзема властта във войската. Генерал Никола Генчев подава молба за пенсиониране. На 29 ноември 1946 г. той е арестуван и е задържан в отдела за вътрешно разузнаване РО-2. Обвинен е във връзка с нелегалната организация „Военен съюз“. Той не признава вина. На 99-тия ден е освободен. На 1 юни 1949 г. отново го арестуваха и е в МВР. Бил е измъчван, за да признае вина. Тук е 30 месеца. На нито едно искане не е признал измислена вина. Той е обявен за враг на народа и за английски шпионин. След това е изпратен в лагера в Белене.

-         Колко време престоява в лагера в Белене?

-         Първата заповед за въдворяване е за една година, а след това има втора заповед, с която е въдворен в лагера за четири години. Остава там в продължение на 30 месеца. Не е „превъзпитан“ и намират стара следа от 1923 г., когато е спасявал Брацигово от набезите на бандите, че е разпоредил убийството на трима въстаници. Делото е на 23 април 1954 г., но свидетелят се обърква. Тогава има нова присъда от година и половина и генералът е въдворен в Пловдивския затвор.

-         Как живее генерал Генчев след лагера?

-         Непрекъснато беше следен и наблюдаван. Зачислен е към пловдивския „вражески контингент”. Отчислен е 4 месеца след смъртта му.

-         Вие като негов син, как живеехте с такъв баща, обявен за враг на народа?

-         Не съм пострадал от това. Завърших университета, бях добър ученик и студент. Майка ми беше учителка. Помнят я с добро име. „Обичан и отричан” е заглавие на публикация във военно списание за моя баща. От него не съм чул да казва „АЗ“, дори и с малки букви, както се казва.

-         С какво трябва да запомним генерал-лейтенант Никола Генчев?

-         С неговите военни дела и с неговата упоритост и устойчивост. С неговата мъдрост, знания и умения. Той е един от малцината, които не наведоха глави пред новата власт. За несъгласието си с нея  понесе стоически затвор, насилие, лагер, но остана верен на себе си.

Снимки архив на Любомир Генчев.

АСО, ПОП, АСО, …НАКРАЯ -ДрАМА…!!!

„Руският поп“ си отиде, обаче след себе си остави много горчив вкус в устата, а и не само, остави и много въпроси. Обиди се на това, че един български вицепремиер го нарече „второразрядно съветско ченге“…!!! 

Става дума за Неговото Светейшество Кирил – патриарх на Москва и цяла Русия. Той дойде на националния ни празник, за да замести президента Владимир Путин, който пък се готви за избори. Очакванията ни още от преди година бяха, че присъствието само на президента Путин на 3 март у нас би било провокация, оказа се обаче, че патриарх Кирил не просто дипломатически замести Путин, а дори успя да сътвори още по-неочаквана провокация с невъздържани и непремерени изказвания, и неадекватно поведение.

За какво става дума обаче?! Изказването на президента ни Румен Радев, в което той „си позволи“ да говори за Макгахан, Виктор Юго е едно на ръка. Президентът обаче каза още:“… По бранните полета на Руско-турската освободителна война загинаха воини от много народи: руснаци, румънци, финландци, украинци, белоруси, поляци, литовци, сърби и черногорци. За всички тях България е последен дом, тях ние почитаме като свои герои….“.

От тук „руският поп“ се нервира, че видите ли, ние пренебрегваме руското участие във войната…! Само че, тук въобще не става дума за това, става дума за нещо съвсем друго. Става дума за признаването и на други участници в нашето Освобождение, каквито са споменатите и от президента, при това съвсем адекватно и честно.

Уж Русия е голяма страна, уж, „обхваща полусвет“, както пишеха нашите поети, пък се прояви един твърде провинциален, да не кажем направо селски комплекс, който беше изявен на доста високо дипломатическо ниво, чрез самия патриарх руский…! Какво всъщност се получи? Патриархът, който уж би трябвало да знае, а и по всяка вероятност много добре знае, че Русия не е участвала сама в тази война, изведнъж прояви рефлекция на собственик от времената на СССР, когато „всичко българско и родно“, безродно се предоставяше на големия брат, което пък ни се представяше видите ли, за особено полезна търговия…!!! Да, полезна, ама за кого…!?!?!? Това че си пробутвахме гнилите ябълки и в прекия, а и в преносния смисъл, на руснаците, не ни правеше пълноправен търговски партньор на СССР, дори напротив…! Но темата е друга сега.

Какво излиза от думите на патриарха на Москва и цяла Русия, че понеже видите ли, Финландия в онези години няма, няма и Полша, въпросните национални военни части са били под командването на руската армия, която, според патриарх Гундяев, било признак за еднонационална армия, което пък означава, че ние не бива да тачим участието на други народи в тази война, а да тачим само участието на Русия и руската армия, защото другите народи воювали в тази именно армия….!

Логиката на Кирил Гундяев е ясна, но по нея, участието на българските опълченци е неясно …!

Според Уикипедия, „…Българското опълчение е българско военно съединение в състава на Действащата руска армия на Балканския полуостров в Руско-турската война от 1877 – 1878 г. Съставът му включва предимно български доброволци, както и редовни руски военнослужещи и български офицери от Руската армия. Те се сражават на страната на Руската империя срещу Османската империя за Освобождение на България. Българите, участвали в Българското опълчение, след Oсвобождението са наричани опълченци-поборници“.

По логиката на патриарх Гундяев обаче, след като тези опълченци са воювали „в състава на Действащата руска армия на Балканския полуостров“, то това означава, че не е имало и българско опълчение, защото то е именно „в състава на Действащата руска армия“. Това обаче вече е нахалство, което граничи с брутално невежество!

Същото нещо, участието на българското опълчение беше специално изтъкнато и в словото на вицепрезидентът Илияна Йотова. Тя, която „коленопреклонно“ посрещна на летището същият този патриарх, също подчерта неизменната роля на опълчението ни в Освобождението.

Патриарх Кирил обаче явно има нужда Русия и само Русия да е освободителката на българите, за да се чувстват те по-зависими, за да са по-смачкани и по-неориентирани, или пък нещо друго…!?!?!?

Кому е нужно подобно преиначаване на исторически факти!? Има обаче и още нещо. Финландците, които по това време наистина са под политическата власт на Русия, са имали доста либерален статут. Те са имали избор, дали да участват, или да не участват в тази война. Тоест, те сами избират да помагат на българите, да, в състава на Действащата руска армия на Балканския полуостров, но по своя воля…!!! Това превръща участието им в НАЦИОНАЛНО, а такова е и на всички останали националности, които участват със свои военни части, макар и в състава на Действащата руска армия, във войната от 1877-1878 г.

Опитите на патриарха на Русия, или на който и да е друг, дори и на самия Владимир Путин, са не просто жалък сублимат от хибридните напъни на някои руски генерали днес, но показват една непреживяна имперска самонадеяност, без каквото и да е покритие и без каквато и да е морална, че и друга обезпеченост, а това, освен нахално, е и твърде жалко…! 

Като за капак, представителят на руската църква в София, който дори не е руснак, а е поляк, е  бил отзован след визитата на руската църковна велможа в България и е преместен в Бейрут, както разбрахме от наши източници…!

Ваше Руско Светейшество, не Ви прави чест…!  Помнете: „Не нам, не нам, а имени Твоему“…!!!

За фейсбук-групата „Православни новини“