И ЗАМИРИСВА НА ВОЙНА…ЯДРЕНА ВОЙНА….!!!

 

С все по-отчетливото говорене за ядрена война в съвременния свят, темата за защита и убежище също става все по-актуална. Руският президент Владимир Путин заплашва света пряко или индиректно с ядрена война, защото е притиснат до стената. Това обаче по никакъв начин не го оправдава. Ползването на ядрено оръжие, дори не стратегическо, а само тактическо, вече е преминаване на тънката червена линия, която светът такъв, какъвто го познаваме след Втората световна война, си е поставил умишлено.

 

В годините на бомбардировките над София по време на Втората световна война, софиянецът Георги Иванов, офицер от войската тогава, пригодява едно от мазетата на къщата си в центъра на града, като убежище. Тази приземна стая е измазан, макар и грубо. Къщата е построена от бащата на Георги-емигрант в САЩ. Той не е предвиждал стаи в мазето, защото тогава, когато строи-през 1933 г., не се говори за война, все още. Вътре е изградена импровизирана печка, или по-скоро пещ, която работи с дърва и въглища.Това е съоръжение, което е било предвидено да отоплява помещението, в което да се скрият обитателите на дома, в случай на каквато и да е заплаха отвън. Единственият прозорец, както е по правилата, е затъмнен, за да не излиза навън светлина, която да се превърне в ориентир за евентуални удари от въздуха.

Това е импровизирано скривалище, което днес все още може да бъде видяно в автентичния си вид в центъра на София. Да, там е мръсно, изоставено, прашно, неподържано, но…има вероятност това помещение да се окаже актуално отново за семейството на Георги, който си отиде от този свят точно преди 20 г.

В случай на война мазето много бързо може да бъде приведено в пълна готовност да изпълнява основното си предназначение – скривалище, или убежище. То не може да предпази хората вътре в случай на ядрена или химическа заплаха, но е начин за спасение при евентуална конвенционална война. Въпросната пещ или печка през годините е била използвана за затопляне на вода за пране. Самото помещение е било своеобразна пералня. Днес, с модерните технологии и удобства, това вероятно ни изглежда твърде архаично. Някога обаче помещението е било предвидено да пази хората, макар и временно, макар и не особено пълноценно при една  НЕконвенционална война и използването на химически или ядрени оръжия.

В това импровизирано, но и съвсем реално скривалище, се съхраняват дърва, предмети с отпаднала битова необходимост, то е нещо като склад. Ако се наложи обаче, то отново ще се превърне в това, за което е било създадено преди близо 80 години! И ето тук е мястото да обърнем внимание на това, че едва ли съвременните политически лидери и държавни ръководители не си дават сметка за мащаба на една бъдеща ядрена война. Там победители няма да има, там ще има само победени и жертви, много жертви, страшно много жертви…!

Войната никога не е решение за мир, понякога е неизбежна, но не е решение, поне не е окончателно решение. Доказателство за това е, че дори и след точно 77 години от последното пряко използване на ядрено оръжие, над Хирошима и Нагасаки, светът все още не е мирен, войната сякаш ни преследва от всеки ъгъл на историята и съвремието, а окончателно решение няма, дори и след ядрените гъби над Япония.

• 

Това би трябвало да е пример за руския президент Путин, че евентуална ядрена война, дори и с ограничени тактически удари, няма да реши проблема му, нито неговия, нито никой друг. Една такава война обаче може да ескалира и да се стигне до самоунищожение на човечеството. А тогава мазето на Георги от София, няма да спаси никого. Мащабите на една такава война далеч надхвърлят възможностите на едно софийско мазе да съхрани живота и здравето на обитателите на тази къща.

Точно заради това дрънкането на оръжие, на ядрено оръжие, е не просто опасен прецедент след Втората световна война. Такива опити за сплашване познаваме и при Кубинската криза, а и при други войни и конфликти. Днес обаче за първи път Западът отново е изправен пред заплаха от Изтока. Този сблъсък отново ще е на основата на принципи и ценности, които се различават диаметрално едни от други. Това противопоставяне започва от Първата световна война, като историческа проекция още от предните два века. Версайската система от мирни договори предразполага Втората световна война и в крайна сметка тя никога не е свършвала, защото естественото й продължение беше „Студената война“, която сякаш днес се „притопля“ и има реални шансове да се превърне в „гореща война“. Тя може да е толкова гореща, колкото е температурата в един ядрен взрив, независимо дали е тактически или стратегически, какъвто и да е, вече ще сме свидетели на един нов и особено опасен свят, ако въобще го има света след това…!

 

ВЕНЦИСЛАВ ЖЕКОВ

кореспондент на в-к „България Сега“ в София

НУЖНИ ЛИ СА НИ БОМБОУБЕЖИЩАТА И В XXI ВЕК?

 

Сянката на „Студената война“ отново пада върху  съвремения свят 

Едва ли някой си е давал сметка и в България, а и по света, че през ХХI в. ще говорим за скривалища, бомбоубежища и места за аварийно настаняване. Некой не си е мислил, че тази тема може днес да стане актуална. Тя обаче стана такава с войната в Украйна, както и нееднозначните намеци за евентуално използване на ядрено оръжие – пряко, ограничено или чрез взривяването на действащи и аварийно подържани атомни централи. Кой знае, къде са бункерите, които можем да използваме при нужда? Отговорът е – никой!

Една трета от бункерите в София не се поддържат. Причините за това са няколко. Едната е, че няма достатъчно средства за тях, а другата, че няма реална опасност за населението. На територията на страната има стотици скривалища. Една част от тях са предназначени за защита на населението при бомбено нападение, а другата - при ядрена атака. По-голямата част от бомбените укрития са строени преди Втората световна война или по време на Студената война, в която населението е обучавано как да действа в случай на ядрена атака.

С предимство да влязат в бункера са децата, жените и болните. Командирът на скривалището има задължението и да следи положението навън и когато получи заповед, да изкара населението навън. Това най-често ставало 2-3 часа, след като бомбардировките са спрели. Негова е и задачата да следи за реда в убежището. Оказва се, че почти всяка панелка, построена по време на комунизма, разполага със собствено скривалище. То е разположено в мазето, но състоянието на почти всички убежища от този тип е изключително лошо. Много често металните врати са изкъртени и откраднати, прозорците изпочупени, а за хигиена дори и не можело да се говори.

Подобен е и случаят с една стара сграда в центъра на София. Тя е построена от български емигрант в САЩ. Едно от помещенията е измазано още по време на Втората световна война и във връзка с бомбардировките над София. Там има чешма, изградена е и импровизирана печка на твърдо гориво. Прозорците са затъмнени и изолирани отвън и отвътре, така, че при евентуална взривна вълна, да не бъдат нанесени щети вътре, където се крият хора.

Вентилацията е естествена, защото това е частно убежище, което не разполага с климатик или инсталация за пречистване на въздуха. Така или иначе обаче, тук са запасите от дърва и въглища, ако се налага да се живее на това място, тук са и хранителните запаси, които тогава, а и сега, не малко българи съхраняват именно в избените си помещения.

Именно тук обитателите на къщата са имали възможност да се крият по време на бомбардировките, преди да се изселят временно извън София, в близкото село Бистрица. По-късно, п

о време на „Студената война“ въпросното скривалище е подържано в изправност и е играело ролята на перално помещение, като винаги е било готово, при евентуално бомбено нападение или при каквато и да е необходимост – военна и невоенна, да бъде използвано за скривалище или убежище.

В София днес има 9 галерийни скривалища, разположени в естествените хълмове в различните райони на града. При строенето на различни сгради и съоръжения се мисли за безопасността на хората при възможна атака. Едно от местата, които могат да спасят населението при извънредни обстоятелства, е софийското метро, което побира около 20 хил. души. В случай на нападение, било бомбардировка, или ядрен удар, то може да се окаже спасителна капсула, тъй като разполага с всички механизми, които изолират хората от външния свят за максимум 3 дни – освен заради изчерпването на провизиите и отминаването на опасността, този период се смята и за психологическа бариера.

Другото голямо съвременно убежище е гаражът на НДК, чийто строеж е започнат преди 1989 г., но е довършен по времето на прехода. Той също разполага със специална вентилация, както и задължителните три уплътнени врати.

Т

ретото ново скривалище е построено от Българската народна банка и се намира под трезора на „Цариградско шосе”.

Официално се води, че под сградата на президентството и Министерския съвет има два различни бункера. Този под „Дондуков” 2 е учебен. Скривалището, предназначено да пази министър-председателя и членовете на правителството, обаче е строго секретно и до него достъп имат ограничен брой хора. Според разказите убежището е снабдено с провизии, които постоянно се подменят. При военна операция главнокомандващият, както и първите хора в държавата, имат специално скривалище, в което се събират, за да командват армията и да ръководят евентуалните военни действия.

Дано обаче не ни се налага да използваме тези места, нито общите, нито частните, защото колкото и да са удобни, модерни и безопасни, това са все пак преки индикатори за хроничната лудост на нашето съвремие!

И НИЕ НЯКОГА СМЕ БИЛИ БЕЖАНЦИ И ЕМИГРАНТИ…!

 

Историята е колело, което се върти и може да се  окажем отново в болезнени ситуации!

 

 

Само до преди 33 години българите не можеха свободно да пътуват извън страната си. Беше комунизъм, а тогава пътуваха само онези, на които им беше разрешено от партията. Дори посещаването на граничен район у нас беше със специално разрешение – „открит лист“, иначе не можеше. Тогава много българи се превръщаха в емигранти, бягаха, напускаха родината си и бяха наричани от властите в София „изменници“, „невъзвръщенци“ и какво ли още не. Днес същите тези българи, които някога бяха ограничавани, са в друга позиция, днес ние сме принудени да посрещаме други емигранти, бежанци от войната в Украйна и не само. Но сякаш забравихме, че само до преди малко над 30 години и ние сме били емигранти, поне някои от нас, които днес живеят на Запад, имат своя нов живот, семейства, бизнес, но са платили висока цена за това, така, както сега плащат същата тази цена несретниците, идващи от Украйна и от други държави, където има война.

 

Тези дни бившият началник на отбраната генерал от резерва Константин Попов за първи път произнесе словосъчетанието „желязна завеса“. „Спуска се нова желязна завеса. Ще трябва да преструктурираме икономиката си, политиката си, отношенията си с Европа…, колкото по-дълго продължава тази война, толкова повече Русия става уязвима“, смята генерал Попов.

Всъщност терминът е въведен за първи път в публичното пространство от министъра на пропагандата на Хитлер-Йозеф Гьобелс и е популяризиран от легендарния британския премиер Уинстън Чърчил, който описва границата, която символично, идеологически и физически разделя Европа на две отделни зони от края на Втората световна война до края на Студената война, приблизително в периода от 1945 до 1990 г.

България тогава се оказа отвъд тази завеса, отказала помощ по плана „Маршал“, страната ни постепенно попада под пълната власт на СССР и се превръща в един от най-верните му сателити, под стоманения похлупак на идеологията. Тогава именно българите губят своя суверенитет, България е полувасална държава, в каквато се опитват сега да превърнат и Украйна. Българите пътуват извън страната си рядко, предимно в социалистически държави, а за капиталистическите, разрешенията са особено трудни и само в краен случай!

Днес сякаш историята е малко по-благосклонна към нас. Ако приемем, че наистина се спуска нова желязна завеса в Европа, точно 77 години след спускането на предишната такава, то тогава явно въобще не сме си научили уроците от историята. И като стана дума за годишнини, точно през тази година се навършват 100 г. от началото на СССР – „империята на злото“, както я нарече американския президент Роналд Рейгън преди години. И ако тогава той не успя съвсем да накара руснаците „да ядат бомби“, както се зарече, то днес съвременният цивилизован свят е на път да успее да ги накара да „ядат газ и нефт“, със санкциите, които им налага заради зверствата в Украйна.

Едно обаче е твърде смущаващо и това е, че днес има българи, които завиждат на украинските бежанци, защото хотелиерите, които ги приютявали, получавали по 40 лв. на ден за бежанец…! В социалните мрежи се появиха и „по-умерени“, но също толкова несъстоятелни коментари, че проблемът не бил във вземането на тези пари, а в даването им от държавата…! Това по същество е откровен цинизъм, граничещ с психопатология!

Нима забравихме нашите сънародници, които бягаха от родината си, заради извращенията на комунистите…!? Тези клети „невъзвръщенци“ някога в лагери за бежанци в Италия, Гърция, Турция. Те получаваха храна и подслон, за което онези държави също са плащали. Вероятно цената не е била същата тогава, но това няма абсолютно никакво значение сега! Нима тогава ние не сме били в същите условия – сами, изоставени и изоставили…!? Тогава може, сега не може.., но защо..!? Какво се промени и как ние се променихме? Толкова ли лесно забравихме…!?

Нелепо е днес да завиждаме за тези 40 лева, някакви си никакви 20 евро, които се полагат за обезщетения на юридически лица, които дават подслон и храна на бягащите от войната! Толкова ли евтини сме станали, да продаваме душите си за няколко кутии цигари…? Това ли са българите днес, онези българи, които се хвалеха, че са гостоприемни, състрадателни и милостиви?! Не, ние не сме такъв народ, защото ние помним, че и ние сме били емигранти, не всички, но една не малка част от нас. Милиони българи днес са „бежанци“, волно или неволно, заради политиката преди 33 години, заради икономиката, милиони българи днес са „украинци“, защото историята е колело, върти се и както днес ние приемаме бежанци, дано един ден отново не се окаже да сме в ситуация нас да ни приемат като такива…!

ВОЙНАТА В УКРАЙНА Е НА ПЪТ ДА ОБЕДИНИ ПРАВОСЛАВИЕТО ТАМ

Много руски клирици се разграничават от московския патриарх Кирил, относно войната в Украйна. Той излезе с няколко обръщения за това. Първо говореше за войната именно като за война, без да конкретизира, кой е започнал, защо се води тази война и кой я води, дали е редно това и какво е отношението на Християнството към войната въобще. След това той каза, че едва ли не две държави водят война помежду си по общо желание. Това обаче далеч не е така, както знаем. След това патриарх Кирил все по-категорична позиция в подкрепа на политиката на Москва и призна политиката й за правилна. Така се даде църковно одобрение за провеждането на една агресивна война. Църквата е одобрявала и благославяла бойни знамена, тогава, когато се е водела отбранителна война или когато е била срещу врагове, които са щели да предизвикат вреда на вярата и народа. С какво Украйна заплашва руския народ и църква днес?

Патриарх Кирил благослови агресивни действия от страна на руската държава, целящи самоцелно разширяване на територията и нищо повече.  Клириците на Московска патриаршия, които се намират на украинска територия са потърпевши в много отношения. Първо, храмове и манастири на Московска патриаршия там също са бомбардирани. Това доведе до изключително голямо разделение между клириците на Московска патриаршия и тези клирици, които се намират на територия на Украйна се разграничиха от патриарх Кирил Московски. Около 15 украински архиереи, членове на Украинската православна църква-Московски патриархат заявиха, че спират в Богослуженията си да поменават Кирил Московски. Един от митрополитите на Украинската православна църква дори стигна и по-далече, като върна на русктата държава орден, който му е връчен от Владимир Путин за мир между народите, с претекста, че между тези два народа няма мир и той не може да носи този орден.

Единственият, който понастоящем продължава да поменава молитвено московския патриарх на територията на Украйна е митрополитът на Киев от Московска патриаршия – Онуфрий. Всички си задават въпроса, до кога ще е така, защото въпросният митрополит скоро, след като започнаха нападения и срещу храмове на Московска патриаршия на територията на Украйна, цитира изказване на президента Зеленски, който каза, че всички църкви, които са на територията на Украйна са украински. По този начин той извърши едно историческо събитие. Държавата, в лицето на президента Зеленски, протегна ръка към Украинската православна църква-Московски патриархат, с която държавата беше винаги в тежки взаимоотношения още по времето на покойния украински митрополит Владимир, който беше изключително авторитетна личност. Особено с предишния президент на Украйна Петро Порошенк той имаше много лоши взаимоотношения. Порошенко много силно поддържаше онези представители на православната църква в Украйна, които искаха отделяне от Москва и учредяване на самостоятелна и автокефална Украинска православна църква, нещо което се случи неотдавна с акт на Вселенския патриарх и под първенството на митрополит Епифаний Киевски, определен от Вартоломей за предстоятел на независимата Украинска православна църква.

По този начин, с агресията си спрямо Украйна, Владимир Путин и патриарх Кирил Московски направиха така, че две непримирими фракции на православната църква в Украйна – Киевският патриархат и Московският патриархат, които бяха в изключително ожесточен конфликт, започнаха да се сближават. Фигурата около това историческо сближаване е това на президента Володимир Зеленски, който върви по пътя на обединение на двете фракции както украински.

Руската патриаршия се опитва в продължение на десетилетия да използва своите подразделения на територията на Украйна, с цел да налага влияние върху украинската църква, държава и икономика. Московският патриархат е на път да изгуби най-голямата сфера на влияние-Украйна, която е изключително богата и финансира в частност и Московския патриархат, а и руската държава. Това е една държава с 44 милиона население, приходите от които до сега са отивали в Москва, но това вече няма да е така.

Пред всички икономически проблеми, пред които се изправят руската държава и Руската православна църква, има изгледи те да се изправят пред невъзможността да си събират приходите от това тяхно изключително голямо подразделение. Извършвайки исторически акт на обединение между двете разделени части на Православието на територията на Украйна, Зеленски ще постигне обединение на основата на националната идея и желание за национална единство. В момента това църковно разделение в Украйна изглежда все по-абсурдно и е национално предателство. В настоящата геополитическа обстановка този акт на Московския патриархат ще прекъсне духовните връзки, които имаше „майката-църква“ Московска патриаршия с „дъщерята-църква“ Киевска митрополия и ще направи така тя да се влее в автокефалната поместна православна църква в Украйна.

Сирени

Момчето видя отворената желязна врата и колебливо пекрачи високия метален праг. Имаше малко страх и много любопитство, дори леко отегчение. Съучениците му бяха останали назад в друго помещение на импровизираното бомбоубежище, което беше превърнато в музей, за да се показва на хората, как да се пазят по време на война или при ядрена заплаха.

Момчето навлезе в помещение, където видя човек, облечен в защитно гумено облекло и с поставен на лицето противогаз.

-         Какъв е този човек, защо не мърда, защо така се е вторачил в мен, какво иска да ми направи…!? – питаше се момчето. То беше застинало в невероятен ужас в ъгъла на помещението. Вече съжаляваше милиони пъти, че не изчака съучениците си, за да влязат заедно при този страшен човек, който сега стоеше отсреща, сякаш се беше надвесил над него и не помръдваше, така, както не помръдваше и момчето, вцепенено от страх. Той протягаше едната си ръка към него, сякаш искаше нещо, а това още повече ужасяваше момчето. Какво искаше той от него, защо нищо не казваше и не помръдваше дори…!

-         Къде си, какво правиш тук, защо не ни чакаш…? – прозвуча в един момент спасителният глас на учителката, която водеше учениците на това опознавателно пътуване за спасение при ядрен взрив.

-         Аз…аз видях този човек и…той ме гледа страшно..! – успя само да промълви момчето, сочейки онзи ужасен човек с противогаза.

-         Ама това е манекен…това не е истински човек, това е само кух манекен! – каза учителката и потропа по едната ръка на човека с противогаза, която изкънтя като празна кутия.

-         Манекен…, но той ме гледаше..! – все още не вярваше на думите й момчето.

-         Успокой се, манекен е, нищо страшно няма! – каза учителката.

Момчето остана със съмненията си.

-         „Ами ако сега обявят война, ами ако има ядрен взрив, ами ако…!?“ – колебаеше се на себе си то.

Не можеше да се прибере сам в къщи, ами ако точно тогава започне ядрена война, какво ще прави, с кого ще бяга, къде ще отиде, ами ако не чуе сирените…трябва да ги чуе, винаги трябва да ги чуе, за да се спаси навреме…?!

-         „Не, не мога да се прибера, сам няма какво да правя в къщи, ще стоя на улицата!“ – твърдо реши момчето, което още чуваше в съзнанието си сирените, които виеха неистово, докато бяха на посещение в музея-бомбоубещиже, където им пускаха звуци на различни сигнали, включително и на сирени, предупреждаващи за война.

Денят беше студен, все още беше зима-краят на февруари, или началото на март. Навън имаше сняг на места, лед покриваше северните и сенчести ъгли на града. Момчето седна на една пейка, която беше суха, или поне замръзнала и изглеждаше суха. Постоя малко така, гледаше булевардът пред него, който учителката му по руски език наричаше „реката на смъртта“. Минаваха коли, автобуси, товарни автомобили.

-         Къде ли отиват всички, накъде са тръгнали, дали пък войната вече не е започнала, а аз не съм чул сирените, не съм разбрал дори…?-питаше се момчето. В този момент някой натисна клаксон и момчето подскочи като попарено, сякаш отново завиха сирените. Болеше го някъде навътре, дори не знаеше, къде и защо го болеше, но съществото му се надигаше и искаше сякаш да излезе от тялото, за да се спаси, да избяга от разтърсващия вой на сирените, а това беше само един обикновен клаксон на някоя кола.

Наближаваше 17,00 ч. Ставаше все по-студено, момчето не можеше и не искаше да се прибира само в къщи. Твърдо беше решило да чака края на работния ден, когато майка му се прибираше от работа. Застана до сградата срещу спирката на автобусите, където майка му обикновено слизаше, когато се прибираше след работа. Беше му студено, всъщност, умираше от студ, но нямаше избор, чакаше. Минутите минаваха с часове. Майката се появи едва когато силите му бяха на свършване, студът превземаше постепенно пръстите на краката му, ръцете, ушите.

-         Ама какво правиш тук, защо не си в къщи..!? – попита майката притеснена.

-         Чаках те, заради сирените…! – каза момчето.

-         Какви сирени, какво има…? – попита майката.

-         Ами днес ни водиха от училище да гледаме скривалище и там ни пуснаха сирени за сигнал за война. Страх ме беше да се прибера, за да не стане война и да не мога да избягам, затова те чаках тук. – чистосърдечно си призна момчето.

-         Може да се простудиш, хайде, тръгвай да се прибираме..! – призова го притеснена майката.

Момчето тръгна покорно до нея. Не смееше да се движи много, за да не му стане още по-студено. Майката го хвана за ръката, която беше ледена. Така за него беше по-сигурно. Докато влизаха в блока, където живееха, отново клаксон на кола прониза ефира. Момчето потрепери, сега обаче сравнително бързо осъзна, че това не е сирена, че няма опасност от война, няма…поне за сега…!

ЗА МАЛКИТЕ „ПРАВОСЛАВИЯ“ И ПАНДЕМИЯТА ОТ COVID-19

Пандемия е, вирусът коси и млади, и стари…, излизат нови щамове на COVID-19, нещата стават от сериозни, още по-сериозни, а наближават и празници. Семейства няма да могат да се съберат, защото родителите и децата са във или извън страната. Забраняват се пътувания, обявени са карантини…! Ще се разминат с празнични усмивки и прегръдки много българи. Уви, такова е времето, такова е дошло...!

И понеже по празници, особено пък такива, се ходи на църква, българите сякаш сме „празнични християни“, ходим на църква основно на Великден и на Коледа. Великденът ни тази година беше особен. Пак беше пандемично време! Коледата и тя се очертава да е такава, защото времената пак са трудни и объркани. Но защо ходим на църква рядко, едва ли е защото вярваме, че храмът е навсякъде, за това се искат познания, а и вяра!?

Ето какво казва един мъдър човек, който има и познанията, и вярата:  „Храмът е състояние в Бога, а не място…няма църква, няма къща, няма параклис…храмът е в Бога, а не в света,..ти може да си в пустиня, или в пещера и ако си пречистен човек, търсач на Бога, ти си в храм, пък може да си в църква и да си трагедия“. Това казва в своя лекция българинът от бялото братство Елеазар  Хараш, от Варна.

Някога комунистите ни учеха, а и ни караха да вярваме, че храмът е нещо лошо, той е „опиум за народите“, като самата вяра в Бога…! Заради това и се зароди едно уродливо възприемане на вярата и на християнството ни в почти  две цели поколения, хората сякаш се капсулираха в себе си, затвориха се и съхраниха някакви свои „лични православия“, понякога те никак дори не бяха православни!!!

Така например, говореше се, че било много хубаво да се умре в църква, защото едва ли не човек бил благословен да умре по този начин. Това обаче отдава земно значение на храма, приземява го, превръща го в нещо тленно, профанизира самата идеята за храма.

Ето какво казва точно по този повод, отново Елеазар Хараш: „Храмът е мистичен, това е чистото Божие дихание в нас, храмът е любов, ако ти си любов и това е Божия земя“. За това говорим, че храмът е нетленен, той е нещо надматериално и именно в това е неговата свръхценностна натовареност.

„Събитията се случват в Бога, а не в света, дори и този вирус, той също се случва в Бога…ясният поглед вижда само Бог, а не света“, казва още Елеазар Хараш. Тук можем да видим нещо още по-ценно и то е че вирусът коси сякаш избирателно, удря там, където смята, че ще накара човек да се замисли, да преосмисли нещо, или пък, за да даде урок, а не рядко и изпраща такова изпитание именно на хора, които обича, за да изпита тяхната вяра на практика!

Няма нищо случайно и нищо хаотично не се случва в живота ни. Всичко има план и той е предначертан от много преди ние да се появим на този свят. Факт е, че ние хората си мислим, че правим нещо, но ние го правим, защото така трябва и защото така ни е „разпоредено“ от самия Бог, за това сме били кодирани, в най-чистия и хубав смисъл на това словосъчетание!

За това, в дните, когато са празниците за Христовото Рождество, дори и да не отидем в църквата, тя ще дойде при нас през телевизията и съвременните средства за масово осведомяване. Дори и да си останем в къщи, храмът е в нас, ако сме избрали Бога и ако той ни е приел в себе си.

Затова, нека да вярваме, нека да живеем според правилата, но най-важното, нека да влезем в Бога, да бъдем Него, да се слеем, за да ни даде Той своето пълно благоволение и да постигнем онази сигурност в себе си, тоест в Него, която ни е иманентна и трябва да я носим в себе си по духовната си природа и същност…!!!

За фейсбук-групата "Православни новини"

ЩЕ ИМА ЛИ ПАМЕТНИК НА „СВЕТЕЦА ОТ БАЙЛОВО“ В СОФИЯ?

Дядо Добри живееше скромно, дори бедно. 

Идеята за издигане на паметник на дядо Добри, или „светецът от Байлово“, както е известен още е едно прекрасно начинание, което обаче затъна в блатото на бюрокрацията.

Съвършено случайно попаднахме в една от социалните мрежи на пост, където се описват перипетиите по издигането на този паметник. Само две години след кончината на този наистина свят човек, който ни напусна на 103-годишна възраст, ние вече сякаш не го помним! Църквата не разрешава да се издигне паметник на този пример за човеколюбие и вяра до патриаршеската катедрала „Св. Ал. Невски“. Поискано е разрешение да се издигне паметник, който няма да закрива фасадата на сградата на Светия Синод, но и там инициаторите срещат мълчание, въпреки, че предложението е постъпило през есента на миналата година и по вътрешна информация има отказ, който обаче не е официален.

Добре, Църквата разбира се има право сама да решава, какво да прави в и с имоти си, но все пак говорим за човек, който даряваше, близо 80 хил. лв. от скромни и волни пожертвования на хората, това е най-големият частен дарител на църквата ни…! Нима не е заслужил паметник, нима мястото му не е именно до патриаршеската катедрала, за която дари най-много пари…! С какво ще загрози един такъв паметник „блясъкът на славата“ на иначе наистина красивите сгради в центъра на столицата? Този човек би бил наистина светъл пример за всички, защото начинът му на живот беше уникален, той показа, че може да се живее праведно, при това много лесно.

Дядо Добри живееше в една малка къщичка-пристройка до църквата в родното му село Байлово. Веднъж отидохме до там с колеги, за да поговорим с дядо Добри, да почерпим от мъдростта му. Той обаче не ни прие. Искаше да бъде сам с Библията. Всяка свободна минута четеше Светото писание. Надникнахме зад стъклата на скромния му дом, където го видяхме прегърбен и наведен над Книгата. Четеше…! И понеже ние идвахме с нашата си, светската суета, заизреждахме се всички, за да го зърнем поне веднъж, сякаш е някакво екзотично създание, каквото за нас той си беше! Това не му се понрави и той дръпна малкото перденце и отново остана сам, вероятно на по-тъмно и вероятно нямаше да може да продължи да чете любимата си Библия докато не си отидем. Засрамихме се от собственото си нахалство и се отдалечихме. Това беше първата ни и единствена, макар и задочна, среща със „светеца от Байлово“. Ние идвахме, за да го ограбим, да вземем най-ценното му, след даренията, които правеше – времето да чете Библията. Ние и сега го ограбваме, дори и с този текст, защото няма никакъв смисъл да защитаваме правото на този свят човек да има паметник. Този паметник не е толкова за него, колкото е за нас самите, за да не го забравяме, за да помним онова, което той ни завеща, че във всяко село и във всеки град трябва да има църква, така дядо Добри разбираше почитта към Бога, като му построиш дом-храм, в който Той, Господ да се радва на теб – Неговото творение, Неговият образ и подобие.

Вероятно седящата поза за паметник
на "светеца от Байлово"
не е най-подходящата, но
поне усилията и дръзновението за
изработването си струват напълно! 

Инициаторите на начинанието за издигането на паметника са поискали разрешение и от столичната община. От там няма отказ, но пък предстои да се реорганизира цялостното пространство пред патриаршеската катедрала и това би забавило издигането на паметника с поне 3-4 години. Не че има някаква бърза работа, но колкото по-скоро този паметник бъде поставен някъде, където и да е, но и не съвсем където и да е, толкова по-скоро той ще започне да говори, да разказва и най-вече да припомня за добродетелния дядо Добри. Така хората не просто няма да го забравят, но те няма да забравят и неговия пример – да бъдат добри един с друг, да вярват в Бога и да правят добро на Църквата.

И така излиза, че нито светските власти, по обясними причини, наистина основателни и разбираеми, но и църковните власти, не намират начин да намерят място за паметник на един толкова достоен българин, при това наш съвременник…! В същото време паметниците на една чужда държава и окупационна армия яростно се защитават, сякаш те са нещо българско и родно, вместо да се почете живота и делото на един истински български патриот, добротворец и праведник на вярата.

Ето това сме българите в България днес, сякаш онези, които са извън родината повече я обичат, защото повече им липсва тя!

Един от най-успешните и
реалистични проекти
за паметник на
дядо Добри от Байлово. 

Паметникът на дядо Добри вероятно ще бъде поставен някъде, но е важно и къде точно. Той стоеше най-често пред катедралата „Св. Ал. Невски“ и пред църквата „Свети Седмочисленици“ в София. Сега се очаква разрешение от общината в София за второто място. Дано поне там този паметник, който никак не е голям, колкото беше и самият дядо, най-сетне да намери достойното си място. Да, той беше дребничък и прегърбен старец, но иначе той беше и си остава колос на вярата, на доброто, на достойното, на българското.

Поне това дължим на „светецът от Байлово“, не да не го забравим, а да го помним, постоянно да черпим пример от неговата духовна сила и неговото дръзновение за честен живот, изпълнен с добри дела и добри помисли. Така живя дядо Добри, така и си отиде – скромно, бедно дори, но някак красиво…! Затова и на неговото погребение дойде дори и патриарх Неофит! Днес всички сме длъжници на дядо Добри, и държавата, и Църквата!