сряда, 9 март 2022 г.

Сирени


Момчето видя отворената желязна врата и колебливо пекрачи високия метален праг. Имаше малко страх и много любопитство, дори леко отегчение. Съучениците му бяха останали назад в друго помещение на импровизираното бомбоубежище, което беше превърнато в музей, за да се показва на хората, как да се пазят по време на война или при ядрена заплаха.

Момчето навлезе в помещение, където видя човек, облечен в защитно гумено облекло и с поставен на лицето противогаз.

-         Какъв е този човек, защо не мърда, защо така се е вторачил в мен, какво иска да ми направи…!? – питаше се момчето. То беше застинало в невероятен ужас в ъгъла на помещението. Вече съжаляваше милиони пъти, че не изчака съучениците си, за да влязат заедно при този страшен човек, който сега стоеше отсреща, сякаш се беше надвесил над него и не помръдваше, така, както не помръдваше и момчето, вцепенено от страх. Той протягаше едната си ръка към него, сякаш искаше нещо, а това още повече ужасяваше момчето. Какво искаше той от него, защо нищо не казваше и не помръдваше дори…!

-         Къде си, какво правиш тук, защо не ни чакаш…? – прозвуча в един момент спасителният глас на учителката, която водеше учениците на това опознавателно пътуване за спасение при ядрен взрив.

-         Аз…аз видях този човек и…той ме гледа страшно..! – успя само да промълви момчето, сочейки онзи ужасен човек с противогаза.

-         Ама това е манекен…това не е истински човек, това е само кух манекен! – каза учителката и потропа по едната ръка на човека с противогаза, която изкънтя като празна кутия.

-         Манекен…, но той ме гледаше..! – все още не вярваше на думите й момчето.

-         Успокой се, манекен е, нищо страшно няма! – каза учителката.

Момчето остана със съмненията си.

-         „Ами ако сега обявят война, ами ако има ядрен взрив, ами ако…!?“ – колебаеше се на себе си то.

Не можеше да се прибере сам в къщи, ами ако точно тогава започне ядрена война, какво ще прави, с кого ще бяга, къде ще отиде, ами ако не чуе сирените…трябва да ги чуе, винаги трябва да ги чуе, за да се спаси навреме…?!

-         „Не, не мога да се прибера, сам няма какво да правя в къщи, ще стоя на улицата!“ – твърдо реши момчето, което още чуваше в съзнанието си сирените, които виеха неистово, докато бяха на посещение в музея-бомбоубещиже, където им пускаха звуци на различни сигнали, включително и на сирени, предупреждаващи за война.

Денят беше студен, все още беше зима-краят на февруари, или началото на март. Навън имаше сняг на места, лед покриваше северните и сенчести ъгли на града. Момчето седна на една пейка, която беше суха, или поне замръзнала и изглеждаше суха. Постоя малко така, гледаше булевардът пред него, който учителката му по руски език наричаше „реката на смъртта“. Минаваха коли, автобуси, товарни автомобили.

-         Къде ли отиват всички, накъде са тръгнали, дали пък войната вече не е започнала, а аз не съм чул сирените, не съм разбрал дори…?-питаше се момчето. В този момент някой натисна клаксон и момчето подскочи като попарено, сякаш отново завиха сирените. Болеше го някъде навътре, дори не знаеше, къде и защо го болеше, но съществото му се надигаше и искаше сякаш да излезе от тялото, за да се спаси, да избяга от разтърсващия вой на сирените, а това беше само един обикновен клаксон на някоя кола.

Наближаваше 17,00 ч. Ставаше все по-студено, момчето не можеше и не искаше да се прибира само в къщи. Твърдо беше решило да чака края на работния ден, когато майка му се прибираше от работа. Застана до сградата срещу спирката на автобусите, където майка му обикновено слизаше, когато се прибираше след работа. Беше му студено, всъщност, умираше от студ, но нямаше избор, чакаше. Минутите минаваха с часове. Майката се появи едва когато силите му бяха на свършване, студът превземаше постепенно пръстите на краката му, ръцете, ушите.

-         Ама какво правиш тук, защо не си в къщи..!? – попита майката притеснена.

-         Чаках те, заради сирените…! – каза момчето.

-         Какви сирени, какво има…? – попита майката.

-         Ами днес ни водиха от училище да гледаме скривалище и там ни пуснаха сирени за сигнал за война. Страх ме беше да се прибера, за да не стане война и да не мога да избягам, затова те чаках тук. – чистосърдечно си призна момчето.

-         Може да се простудиш, хайде, тръгвай да се прибираме..! – призова го притеснена майката.

Момчето тръгна покорно до нея. Не смееше да се движи много, за да не му стане още по-студено. Майката го хвана за ръката, която беше ледена. Така за него беше по-сигурно. Докато влизаха в блока, където живееха, отново клаксон на кола прониза ефира. Момчето потрепери, сега обаче сравнително бързо осъзна, че това не е сирена, че няма опасност от война, няма…поне за сега…!

Няма коментари: