ПРЕЗОКЕАНСКИТЕ ЛАЙНЕРИ ИМАТ БОГАТО РОДОСЛОВИЕ

Снимка: Alternate History Wiki - Wikia

Разнообразието на имената на корабите наистина поразява, но се забелязват и някои закономерности, тенденции и традиции. Именуването на плавателните съдове датира още от древността. На имената се придавало значение. Легендарният кораб на Язон, например се наричал „Арго“ — „Бърз“. Готвейки се за далечни разбойнически поход, норманите наричали корабите си със „страшни“ имена, например „Ормет“ — „Дракон“. Това пише К. Иванов в Алманах ФАР77.

С развитието на търговията по морските пътища, излезли търговските ветроходи. Страхът от необузданите сили на природата карал притежателите им да си осигурят висше покровителство — появили се библейските имена „Голиат“, „Юдит“, „Цар Давид“.

Средновековните пътешественици преди отплаване към далечни неизвестни земи отслужвали молебен и кръщавали корабите си на „Светите покровители“, флагманският кораб на експедицията на Христофор Колумб се наричал „Санта Мария“, корабът на Васко да Гама – „Сан Габриел“.

Малките каботажни кораби получавали най-разнообразни наименования, главно обикновени човешки имена в чест на собственика, децата или роднините му. Пиратите пък давали на корабите си имена като: „Смъртта и дяволът“, „Мрачна шега“, „Бясно куче“, „Отмъщение“, „Ужас“. Името, както и черният флаг с кръстосаните кости и череп били средства за психологическо въздействие върху жертвите, предвестник за жестокост, страдания и смърт.

Дълбоко символични били наименованията на корабите на пътешествениците първооткриватели: „Инвестигейтър“, „Изследовател“, „Солид“, „Силен“, „Ризърч“, “Търсене“, „Индевър“, „Опит“, „Адвенчър“, „Приключение“, „Есперанс“, „Надежда“, „Тера Нова“, „Нова земя“, , „Виктория“, „Победа“.

С особена популярност се ползвало наименованието „Дискавър“ /„Откритие“/ — това име носели корабите на X. Хъдзън, Д. Кук, Д. Моусън, Р.Скот. за най-оригинално може да се признае името на кораба на френския мореплавател Ж. Шарко – „Пуркуа Па?“ /„Защо не?“/.

Във френския търговски флот няколко кораба на компанията „Месажери Мари-тим“ носели имената на любимите литературни герои-мускетари: „Атос“, „Портос“, „Арамис“, „Д’Артанян“. Серия от италиански кораби са кръстени на световноизвестни композитори: „Верди“, „Росини“, „Пучини“, „Доницети“, а два от най-големите пътнически лайнери — на великите художници: „Микеланджело“ и „Рафаело“.

Няколко поколения американски кораби носили имената на почти всички президенти на САЩ. Корабите на една от най-големите ветроходни американски корабоплавателни компании „Драматик лайн“ били наричани с имената на драматурзи: „Шекспир“, „Шеридан“ и др.

Опитвайки се да установят тесни контакти със САЩ, германските концерни нарекли няколко свои кораба с „американски“ имена: „Джордж Вашингтон“, „Америка“, „Бруклин“, „Кливлънд“, „Синсинати“. След поражението на Германия в Първата световна война, когато съюзниците си разпределили нейния флот, нямало нужда американците да пренаименоват и пребоядисват тези имена — корабите излезли на рейс със старите имена, но под флага на САЩ. По ирония на съдбата на бившия немски лайнер „Джордж Вашингтон“ в Европа пристигнала американската делегация начело с президента Уилсън за подписване на Версайския мирен договор, който юридически оформя разгрома на Германия.

Между заловените от съюзниците кораби имало три недостроени огромни за онова време лайнера: „Бисмарк“ /56 599 рег. т/, „Император“ /52 101 рег. т/, „Фатерланд“ /48 943 рег. т/. Първите два били преименовани и като „Беренгария“ и „Мажестик“ плавали под английски флаг, а третият, под името „Левитан“, извършвал рейсове под американски флаг.

Твърде разпространени в много страни, а и досега, остават „звездните“ наименования: „Сириус“, „Вега, „Капела“, „Венера“, „Денеб“, „Юпитер“, „Поларис“, „Южен кръст“.

С претенция даваха имена на многобройните си кораби мултимилиардерите Онасис и Ниархос.  Корабоплавателната империя на Онасис обединява флот с обща товароподемност над 3,5 милиона тона. Първите си танкери Онасис наричал с имената на роднини и близки. Така например най-големият танкер през 1953 г. получил името на жена му — „Тина Онасис“.

В наименованията на танкерите от огромния флот на империята Ниархос задължително присъствува думата „Уърлд…“ — „Световен…“, „Световна…“. Това се прави вероятно, за да се подчертае глобалният характер на бизнеса.

На известната английска компания „Истмиън“ корабите носят имена, които започват с думата „Стиил…“ /„Стоманен…“/, а на компанията „Брокън Хил“ — думата „Айрън…“ /„Железен…“/.

Най-големите английски корабоплавателни компании „Кюнард“ и „Уайт Стар“ строго се придържаха към установената традиция и даваха на корабите си имена, които окончаваха на „ия“ и „ик“: „Саксония“, „Иверния“ и „Титаник“, „Олимпик“.

Корабоплавателните компании често променят имената на своите „нещастливи“ кораби и обратно, предават от кораб на кораб „добрите“ традиционни имена.

 Пътническите лайнери, танкери и сухотоварни кораби твърде често минават от ръце в ръце — едни компании се разоряват и са принудени да разпродават своето имущество, други, като използват „благоприятната“ конюнктура, купуват на безценица корабите на по-малко сполучилите си колеги. Сменяйки стопанина, обикновено корабът променя и името си. В регистровите книги се срещат отделни товарни кораби, сменили повече от десет стопани. Дори при големите пътнически лайнери такива смени не са рядкост и понякога много лесно може да се обърка родословието.

ВЕНЦИСЛАВ ЖЕКОВ

кореспондент на в-к „България“ в София

ДИАСПОРА НИ В САЩ Е ИЗПРАТИЛА В РОДИНАТА НАД 350 МЛН. лв. ЗА 2016 г.

Снимка: BGMedia.at

Българите, когато са пътували извън страната на гурбет, винаги са помагали на своите близки в родината си. Всъщност, както нееднократно сме отбелязвали, самите пътувания на нашенците в чужбина, за да работят, винаги са били заради и в името на това да спастрят пари и да заживеят те и семействата им по-добре именно в България.

Дори и днес, когато емигрантите ни по света са повече от 2 млн., държавата ни разчита отново на тях. Те изпращат пари и по този начин подпомагат бюджета на държавата, защото парите отвън, се харчат вътре и така се стимулира местната икономика!

Експерти твърдят, че близо 1/3 от парите, които идват от вън под каквато и да е форма, са именно парите от нашите емигранти по света. Само за януари 2017 г. преведените от чужбина пари са над 65 млн. евро (127 млн. лв.), сочат данните на БНБ. През същия месец на миналата година парите са били 64 млн. евро.

Общо за 2016 г. сънародниците ни зад граница са превели над 1,667 млрд. лв., което е с 14 млн. лв. повече, отколкото през 2015 г., сочат данните на БНБ. Ролята на парите на българите в чужбина за потреблението, инвестициите и спестяванията в България става все по-голяма. Парите, които изпращат емигрантите, вече са повече от преките чужди инвестиции, които за 2016 г. са само 682,8 млн. евро.

Как да тълкуваме това ли, ами трябва да си дадем ясна сметка, че почти милиард – 984 млн. лв. е разликата в полза на емигрантите ни, когато сравняваме преките инвестиции в България  с парите, които идват директно от диаспората ни. Това означава две неща. Първо, че емигрантите ни са много, което си го знаем, но те са и загрижени за родината си и близките си, иначе нямаше да пращат пари. Второ, инвестиционният интерес към страната ни е драстично нисък, тези, които искат да инвестират тук са толкова малко, че само помощите отвън, от емигрантите ни, реално са повече от това, което се инвестира, при това е повече с почти цял милиард лева…!

През миналата година вложенията в страната от чужди компании са паднали със 60%, а изпратените пари от емигранти продължават да се увеличават. Двете тенденции, които описахме по-горе бележат не просто устойчивост, а – истински ръст. Средствата, които изпращат българите от чужбина имат огромна роля не само за закърпване на бюджета на много семейства в страната и за ръста на потреблението, но и за инвестициите. Много емигранти изпращат пари за да може техните близки в страната да си построят къща, или дори сами си купуват имот, в който да живеят, когато се пенсионират.

Това на практика се явяват преки инвестиции, които подпомагат бюджета на държавата сега и оказват влияние именно сега, а не са планирани в бъдеще, или пък – да са някаква прогноза за след години…!

Основните парични трансфери на българите са от САЩ, Испания, Италия и Гърция. Най-голямата българска диаспора - тази в САЩ, е изпратила в родината си над 351,7 млн. лв. в периода януари-ноември 2016 г. До края на ноември от Испания са дошли 306,8 млн. лв., а от Гърция сумата е над 119,7 млн. лв.

Според изследване на БАН за българските емигранти в Испания от 2015 г., размерът на превежданите суми е средно 500-600 евро месечно, като варира в широки граници - от 1/2 от заработеното (7% от анкетираните) до 1/4 от трудовите доходи (73%).

По този начин емигрантите ни подпомагат своите близки в България не спорадично, а регулярно, всеки месец, а това определено влияе на покупателната им способност, което пък оказва благотворно влияние върху бюджета на държавата ни.

Най-много пари от емигрантите през миналата 2016 г. са дошли през март - 154 млн. лв., а най-малко - през ноември, когато сумата е малко над 118,4 млн. лв. През последния месец на миналата 2016 г. сънародниците ни зад граница са пратили близо 129 млн. лв., което е с 1 млн. лв. повече отколкото са пратили за Коледните празници през 2015 г.

По данни на Института за икономически изследвания, работещите зад граница българи са над 2,5 млн. души, а според Националния статистически институт (НСИ) заетите в страната са около 3 млн. Тоест, почти равен брой българи работят в и извън страната, но показателно е, че всички те подпомагат бюджета на държавата като подпомагат близките си с финансови средства. 

Емигрирането на голяма част от младите и образовани българи в чужбина, в търсенето на прилична заплата, вече се отразява негативно на бизнеса в страната. Един от най-големите проблеми на предприятията вече е недостигът на работна ръка, което затруднява раста на инвестициите. Може би това е една от причините за спада на чуждите инвестиции през 2016 г. с близо 60% при положение, че данъците не са променяни и са едни от най-ниските, а страната може да се похвали със завидна финансова стабилност и малък държавен дълг.

Това се отразява и на условията, при които се работи, защото работодателите, при недостиг на работна ръка, вместо непрекъснато и атрактивно да подобряват условията, за да привличат хора, те поставят нови и нови изисквания, някои от които - безотговорно малоумни, като това още повече отблъсква интереса към работа в България!

Според изследване на Световната банка отпреди няколко години, България е в Топ 10 на европейските държави, губещи най-много образовани хора. Страната ни е в челните позиции и по паричните преводи от емигранти.

И когато се коментира темата за това, дали да гласуват българите извън България, трябва да се има предвид, както в. „България“ вече писа, че хората, които на практика вкарват повече пари в родината ни от външните инвеститори, не могат да бъдат лишени от правото да изразяват позицията си на национални избори, защото тези хора имат пряко отношение към реалния живот в страната ни, като на практика дотират републиканския бюджет!

ВЕНЦИСЛАВ ЖЕКОВ

кореспондент на в-к „България“ в София

ВСЯКА ГОДИНА „УМИРА“ ПО ЕДИН СРЕДНО ГОЛЯМ БЪЛГАРСКИ ГРАД!

Забелязали ли сте, че най-красивите цветя растат край мръсните канали?! Там сякаш контрастът е най-драстичен и красотата се откроява на фона на грозното. Още по-красиви са цветята в дворовете на изоставените къщи, сякаш като компенсация за самотата им! В домовете вече не живее никой, но в двора цветята са живи, те са дори по-живи от онези, които са обитавали къщите, защото са останали и след тях. Така природата още веднъж, за пореден път, преборва тлението и конкурира вечността по някакъв си свой начин.

Изоставените къщи в България напоследък са все повече, защото все повече хора напускат родината си, за да търсят щастието си навън, където вярват, че се живее по-лесно.

България е в Топ 10 на европейските държави, губещи най-много образовани хора. Всеки, който е образован и притежава квалификация, която може да се практикува и извън страната, се стреми по един, или по друг начин да намери по-добро препитание за себе си и семейството си, не рядко това се случва в чужбина, защото условията са далеч по-добри, а заплащането – атрактивно, спрямо положените усилия, знанията и уменията, както и опитът, който е придобит.

Така къщите, особено по селата, се опразват, като само един пример за това е димитровградското село Ябълково, но селата из цяла България са изпълнени с къщи-призраци, чийто наследници са отдавна в чужбина и нямат дори и намерение да се завърнат някога! В същото време не им се иска да продават имотите си, защото това са спомените им, които са останали единствените признаци, че тези хора са българи и носят нещо българско в себе си!

В същото това село Ябълково, захвърлено между „комунистическата гордост“ на градската архитектура от сталински стил – Димитровград и китното Хасково, в полите на родопския „първенец“ Аида, само щъркелът се завръща, за да гнезди на купола на храма. Местните хора му издигнали пилон, на върха на който поставили метален кръг, само и само щъркелът да се откаже от гнездото си на купола на храма, защото така вреди на облицовката и това вкарва влага вътре в църквата, а така се рушат стенописи. Щъркелът обаче има друго мнение по въпроса и всяка година, въпреки издигнатия специално за него пилон, който е поне сто пъти по-удобен за гнездо, изгражда дома за семейството си именно на купола на храма, около кръста…!

При всеки повод, когато камбаната бие за добро или за лошо, цялото гнездо на щъркела вероятно се тресе, но той предпочита точно това, пред сигурния и далеч по-удобен пилон, който е само на няколко метра от църквата, но това е неговата църква, неговият кръст, неговият дом…!

По Великден, когато се възвестява Светото Христово Възкресение, камбаната бие тържествено в полунощ. Цялото село се събужда, няма значение, кой е християнин, кой е мюсюлманин или друговерец, кой е атеист, камбаната бие отривисто, за всеки, разкъсва мрака с голи ръце и бодро и тържествено обявява празника поне на останалите живи в селото.

А празните и тъмни къщи отчаяно мълчат, техните наследници са далече и празнуват Великото Христово Възкресение не в домовете си, а в други домове. В дворовете на тези къщи греят лицата на вече попрецъфтели нарциси, алени лалета, а люляците любопитно надничат над дуварите, зад които няма нито детски глъч, нито подредени градини. Там са избуяли къпини, храсталаци и коприва, а спомените отдавна са отишли на бунището, където изгладнели, хърбави псета ровят за къшей хляб и някой изсъхнал кокал, сред стари снимки, раздърпани дрехи и овехтели съдове…!

А прецъфтелите цветя, люляци и плодни дръвчета, обсипани с бял и розов цвят са наистина най-красивите цветове! Дали заради контраста, като онези, които растат край мръсните канали, дали заради нещо друго, но именно тези люляци са най-китните, най-лилавите, най-кичестите, най-красивите…! Те са сами, оставени на произвола на природата. Няма кой да ги чупи, а казват, че люлякът расте толкова повече, колкото се кърши на пролет, когато разцъфти. И може би заради това люляците от изоставените къщи надничат с изтънели стебла и отчаяна надежда зад каменните дувари с посивели летви за гъвкавост в тях, надигат се от дворовете си, където са пуснали корени, надявайки се някой да ги окърши, за да избуят още повече следващата пролет, когато още повече ще се надяват някой да ги забележи и така – всяка година, пролет след пролет – все по-кичести, все по-тънки и с повече надежда…!

А в домовете на наследниците, заминали, или вече дори и родени в чужбина, никой не живее от години, стихиите връхлитат скелетите на къщите и ги оглозгват постепенно до голи стени и греди, докато ги съборят на земята. След това бръшлянът и храстите ги прегръщат и постепенно всичко се превръща в една могила, могила на забравата! И точно на тези места, цветята растат най-красиво, като надгробни украшения на една предизвестена смърт, планирана със заминаването и превърнала се в съдба с решението за трайна имиграция!

Всяка година в България умира по един средно голям град, хората напускат и търсят по-добрия живот другаде, сочи статистиката за миграцията на населението ни. Селата опустяха още преди години, когато страната ни се отвори към света. Селата днес са като окичени със стара слава сенки– безлюдни и прашни, лишени от бъдеще! Градовете ни очакват същата съдба. Хората бягат…!

Всяка година българи напускат родината си и тя остава само в сърцата им…, а на новите им местоживелища, дали има щъркели, като тези в Ябълково, дали и там има пилон за птици до църквата, дали там въобще има Великден - …„български Великден“ и дали са толкова красиви нарцисите, лалетата и кичестите люляци, дали ги има и там…!?

ВЕНЦИСЛАВ ЖЕКОВ

кореспондент на вестник „България“ в София

ОБЛЕКЛОТО НА УЧИТЕЛИТЕ – МЕЖДУ „ВЧЕРА“ И ДНЕС

Учителите във филма "Сбогом, приятели!".
Снимка: 24 Часа

Преди години поне се говореше, че има някакъв, макар и условно установен дрес-код за учителите, поне когато са на работа. Късите поли и изрязаните деколтета бяха „табу“. По-късно настана модна революция и всеки започна да се облича, както му повелява съвестта. Ставали сме свидетели дори на абсурди, от рода на това, учителка да се облече в пуловер, който да играе ролята, но не и особено успешно /!!!/, и на пола…! Някак не е нормално да приемеш, че преподавател, сериозен човек, който има отговорност за възпитанието и образованието на децата ни, може до такава степен да злоупотреби със самия себе си, че да допусне,  да се превърне в провокатор…!

Ако се загледаме в един от култовите български филми „Вчера“, ще станем свидетели на уникални картини от миналото ни, когато учителите бяха олицетворение на сивотата, не в проценти, като популярният филм, а и книга, а направо - изцяло…!

Това пък е другата крайност, когато учителите се превръщат в някакви безлични същества, които имат само и единствено основно предназначение, което е възпитателният и образователният процес, от тук нататък, те нямат лица, те са безтелесни, безгръбначни, безплътни…!

Дрехите, стилът, материите, които се демонстрират във филма „Вчера“ на учителите, са повече от показателни за внушението, което преследва това произведение на изкуството. Там има тема, цел, посока, която показва учителите като безспорни ментори, които указват правилата и самите те ги спазват абсолютно безпрекословно, уви…!

Учителите днес са твърде далеч от тези модели и слава на Бога, защото те преди всичко са едни нормални хора, впрочем като повечето от нас! Това е така и така трябва и да бъде. Проблемът е, че свободата понякога се възприема като свободия и с нея също се злоупотребява.

Като в почти всяко нещо, балансът е необходим, защото без баланс няма правила, а правилата са в основата на всичко. Светът ни е така калибриран, че без правила изпада в състояние на безтегловна анархия и постепенно се разпада…! И отново като във всичко, дори и в правилата трябва да има рамка, защото прекалените правила създават прецеденти, които формират традиционни практики.

Прическите, дрес-кодът и въобще цялостната стилистика на обличане на преподавателите трябва да е съобразена с обективните обстоятелства, а не да превръщаме учителите в паравани, или пък в закачалки за дрехи…!

Няма нищо лошо в по-пъстрите мотиви, по-филигранните материи, или дори и в по-късите поли, но когато мярката отстъпи място на тоталната фриволност, се получава дисбаланс на пропорцията и тогава изключението формира правило, а то се настанява като постулат и дразни…!

Ако прическите, тип-„щъркелово гнездо“ от времената на съпругата на Никита Хрушчов тогава са били модерни, то днес те са не просто абсолютен анахронизъм, но дори – демонстрация на тип „културна“ принадлежност с политически привкус.

Поли, тип-„безполова монахиня“ в убит от всякакъв живот цвят днес не са признак на смирение, а по-скоро – на безгръбначно примирение…! Липсата на каквито и да е разкрасяващи субстанции по лицето на една учителка вече не се възприема за момински свян, а – откровено - за запуснатост…! Това са реалностите – онези „обективни обстоятелства“, за които говорихме по-горе…!

Пак повтаряме, учителите са напълно нормални хора, поне повечето, така, както е и в цялото ни общество – има всякакви хора. Ако те изглеждат добре, тогава това предполага и едно нормално възприемане, ако изглеждат странно, тогава от това страда самият „институт“ – и преподавателски, и възпитателен…! 

За teacher.bg

ПАИСИЙ – НА БУНИЩЕТО НА ИСТОРИЯТА – КАНЦЕРОГЕННАТА ПАМЕТ НА ЕДИН НАРОД…!

И настанаха едни времена, когато дори и Паисий, хилендарският монах, който буквално ни отвори очите за рода и миналото ни, беше изхвърлен на бунището, като някаква напълно ненужна вещ…! Това е оценката, или по-скоро-преоценката на историята, на съвременността ни, на днешното поколение…!

Една невинна разходка из поляните на едно китно селце, запокитено в покрайнините на Димитровград и Хасково, ни показва, какъв народ сме. Изоставените къщи наоколо са нещо напълно нормално и хората вече са свикнали с тях до такава степен, че не им прави впечатление, че в тях не живее  никой и те се рушат с всеки изминал ден и всяка нощ. Тухла по тухла стените поддават, дъските на покривите, проядени от дървояди и от влагата, не издържат на тежестта и рухват, заедно със старите керемиди и установените порядки...

След това нахлуват внезапно станалите платежоспособни роми, които посъбрали малко парици като портокалоберачи в Гърция, вече могат да си позволят да купят изоставените от собствениците им къщи. А те са изоставени, дали след смърт, дали след някаква разлъка или наложителна миграция.

Това има и друга страна, все пак поне има кой да купи тези къщи и те да продължат да живеят по някакъв нов начин.

Съдържанието на къщите обаче става непотребно. Вещите на хората, дрехите им, посудата им, снимките и спомените им, библиотеките им стават непотребни. Новите собственици, е поне някои от тях, нямат нужда от тези неща и е нормално дотолкова, доколкото „История Славяноболгарская“ на отец Паисий Хилендарски, или „Кървава песен“ на Пенчо Славейков, не попаднат на…бунището…! Разхвърляни са сред стари дрехи, канички за вода и мляко без чучури и дръжки, очукани чаши за кафе, стари музикални плочи на някога известни изпълнители от тогавашна Югославия, дори и една стара снимка на Стефан Данаилов, от времената, когато едва ли си е и представял, че един ден ще стане и политик..!

Тези две книги на отец Паисий и на Пенчо Славейков са реалната картина на България днес, на българите в България днес, на всички нас, искаме, или не искаме…! Това е реалността – изхвърляме историята си, миналото си, изхвърляме паметта си на бунището, защото нямаме нужда от нея. Преди години беше особено модерно да се казва, че няма смисъл от образованието, защото хората без образование са по-богати от тези, които са учили въобще нещо! И това наистина беше така. Така наречените „мутри“ – този така типичен социален феномен, предимно за България и за остатъците от отдавна вече бившия СССР, се оказаха новите бизнесмени в онези години, когато да си облечен в анцуг и да се държиш като подизпълнител на „шеста небесна канцелария“, беше начин на живот, при това доста доходен живот…!

На новите собственици на изоставените къщи не само в това село, а и в цяла България, не им трябва Пенчо Славейков, още по-малко пък Паисий Хилендарски…! На новите „собственици“ на България не им трябва образован народ, защото образованият народ гласува по съвест, а не като стадо овце…! 

Така и Паисий, и Пенчо се оказват на бунището, непотребни, излишни днес, когато да прочетеш „Изкуството да бъдеш БОГ“ в поне три части е по-ценно от това да прочетеш малкото книжле на Паисий…! Провокацията е по-търговска, традицията няма цена, но не защото е безценна, уви, а защото не се търси, не се и харчи…!

Търсенето определя предлагането, а не предлагането да определя търсенето, това е принципът на мисленето ни днес като народ-консуматори, обилно плюскащи стиропорена ширпотреба, целулозни новини и фейк-продукти във всички смисли на думата!

Да, този принцип е актуален, но за…домати, свинско месо, кервиз…! Когато обаче говорим за книги, при това за такива книги, не може да се съблюдава търговският принцип, просто някак не е уместно…! Както не е нормално и да се изхвърлят такива книги, не за друго, а защото е символно! Да изхвърлиш Паисиевата История на боклука е все едно да изхвърлиш самия себе си! Някак човек се самооценява по този начин, като се заявява като земноводно, което няма памет, няма род, няма история, няма ценности – то просто се появява, яде, дефекира, размножава се по инстинкти и накрая естествено умира...! Това обаче е цикълът именно на животните, а хората уж били най-висшите животни, ама уж…!

Въобще на бунищата днес могат да се открият много ценни неща, книги, снимки, спомени…! Хората изхвърлят какво ли не, когато става дума за неща, които вече не са ценни, за тях, но не и за обществото като цяло…! Така се губи обществена памет, така се поругава история, така се забравя, точно онова, което Паисий искаше да ни припомни, с неговата малка, но толкова голяма книжка, която някой сега толкова безрасъдно изхвърля на боклука!

Днес по бунищата наистина могат да се намерят уникални неща, които са част от националната ни памет, защото някой, или по-скоро някои искат да нямаме такава памет. Така на бунищата отиват истински уникати и ако човек попревъзмогне първоначалната си погнуса от боклука, може да попадне на истински съкровища…!!!

Какво обаче трябва да ни говори на нас жестът на това символно изхвърляне, жестът на тоталната забрава, самият акт на преоценката, когато нещо се оказва ненужно по силата на съвременните обстоятелства, само защото има нещо по-модерно, по-лъскаво, по-злободневно…!

Археолозите казват, че най-ценният артефакт при едни разкопки е дървеният…- не златото, не среброто, не нещо друго, а именно предмет от обикновено дърво…! Така и тези малки книжки, издадени в едни други времена, но напълно актуални и днес, са малки на обем и невзрачни на външен вид, но като съдържание това е нашата национална ДНК, от която явно някои днес въобще не се нуждаят…!!!

ВЕНЦИСЛАВ ЖЕКОВ

кореспондент на вестник „България“ в София

КОГАТО ЧУЖДЕНЦИТЕ БЯХА ИЗВЪНРЕДНА „ЗАПЛАХА“ ЗА НАЦИОНАЛНАТА НИ СИГУРНОСТ…!

Снимка: Deutsche Welle

Бяха времена, когато чужденците у нас непременно се смятаха за „съмнителни типове“. Въобще това да си чужденец беше равносилно на това да си враг, защото партията и политическата система въобще предполагаше именно това.

Един случай напомня за онези години, когато всичко небългарско беше считано за провокативно, поне в общия случай, когато се отнасяше до обикновения човек.

Един вече бивш домоуправител на кооперация в самия център на столицата на България, подава жалба до общината срещу фирма, която напълно законно пребивава под наем в същата сграда, като един от претекстите за настояването фирмата да бъде отстранена е и това, че регулярно се появявали „съмнителни чужденци“…!!!

Предвид актуалната ситуация в страната ни, а и в света днес, наистина чужденците представляват известна заплаха, особено ако те са от арабски произход! Това обаче се абсолютизира и се превръща в повод за агресия и дори и за репресии спрямо напълно невинни хора, които нямат нищо общо с тероризма и агресивния ислямизъм.

Връщането към словесната стилистика от времената на студената война, когато Западът беше виновен за всичко, е опасен рецидив, който успешно резидира в съзнанието на все повече българи, които под маската на някакъв криворазбран патриотизъм, демонстрират свобода на ксенофобските си изстъпления и издевателстват над невинни хора…!

Някога чужденците биваха възприемани за заплаха, защото те изразяваха, а и внасяха отвън новото, различното, което противоречеше на установеното вътре в България – ограничена информация за почти всичко, дозирани икономически възможности и тотален контрол върху обществения и дори и личния живот, доколкото можеше да се осъществи, разбира се!

Чужденците показваха, че има и друг свят, други възможности, други ценности, друг тип съществуване, наречено все пак с името си – живот! По този начин те конкурираха, макар и индиректно, социалистическата система, защото я бомбардираха с примери, че тя не просто не е съвършена, а дори напротив – напълно несъвършена е, при това по доста показатели, като икономиката е може би най-малкият й проблем, от така наречените проблеми – тип - пълни катастрофи...!

Постепенно чужденците разобличаваха социализма и го превръщаха в анахронизъм на самия себе си, а това не просто създаваше ефект на непоносимост у партийно-политическата държавна върхушка, но провокираше действия, които застрашаваха сигурността на всеки обикновен българин, който по един или друг начин общува с чужбина, дори и не само с капиталистическа държава, но и с чужденци от друга страна, част от социалистическия блок!

Движението на българите вътре в самата държава също беше ограничено, изискваха се така наречените „открити листове“, чрез които всеки да може регламентирано да посети крайгранична зона.

Днес обаче, повече от четвърт век след промените и падането на комунистическия режим, някой да ползва гражданството на друг като аргумент за съмнителност е толкова очевиден рефлекс на отрицателна ремисия, че на практика демонстрира повече цивилизационен избор, отколкото да е реално опасение за някакъв страх!

Чужденците днес се превръщат отново в заплаха само за онези, чийто ценностни характеристики не са се изменили през последните поне 50 години. Заплахата е необходимост тогава, когато липсват други аргументи, когато страхът е основен начин за задържане на статуквото и именно той ръководи емоцията и от едната, и от другата страна!

Чужденците са и сред основните „заподозрени“ в редица български филми от епохата на социализма, които представят всеки не българин за шпионин, наркотрафикант, общо взето – опасен човек под някаква форма. Това трябваше непрекъснато да се набива в главите на народонаселението, за да може то да се самозомбира и да достигне до етапа, когато само възприема тези хора като истинска опасност, при това го прави напълно волево, сработвайки някакъв необясним инстинкт за /само/съхранение, който е напълно лъжовен и неадекватен.

Много български филми ни представят чужди туристи като атентатори, мафиоти, трафиканти на нещо си, които биват следени и убивани от агенти-„терминатори“ на родните тайни служби, защото те са вредни за нашия строй и за така наречената „народна демокрация“.

Това е пропаганда от висшия пилотаж, която сугестира определено мислене и най-вече възприятие – чужденците се превръщат във врагове по естествен път - постепенно, но напълно сигурно!

Гьобелс и неговите служби могат само да се учат от този похват на планомерно изграждане на масова психоза, която достига апогея си – абсолютната псевдо-„истина“ за цяло едно поколение…!

Чужденецът в онова време всъщност естествено върви с прилагателното „съмнителен“, защото така иска властта, защото така трябва, за да е сигурно социалистическото ни общество, застинало в безвремието на своята относителна автономност, затворено между стените на „днес“ и „утре“ – без минало и без право на собствена историчност…!

ВЕНЦИСЛАВ ЖЕКОВ

кореспондент на вестник „България“ в София

НА КАКВО ВСЪЩНОСТ УЧАТ ДЕЦАТА НИ…!?

Снимка: tsanynka - Blog.bg

Според експерти, пет са основните постулати, на които /за съжаление/ училището учи нашите деца в миналото, а до известна степен и днес! Това са няколко показателя, по които се определят проблеми в социален аспект и те са:

На първо място това е: „Истината идва от властта!“. За съжаление това е един от постулатите, който се наслагват като разбиране за света. Победителите пишат историята, така че, истината е „нормално“ да произлиза именно от властта, която е еманацията на победителите.

На второ място експертите са  поставили постулатът: „Интелект е умение да запаметяваш и да повтаряш!“. Ето тук идва един от големите проблеми на родното школо – запаметяването. Преди години учителите, особено по руски език, непрекъснато даваха на учениците си да учат наизуст стихотворения. То не бяха матрьошки, то не беше Пушкин, Лермонтов, Есенин и кой ли не още…!

Това беше, за да се очупи езикът, но тенденцията се превърна в пандемия, едва ли не, всички искаха учениците да зная, следователно да учат наизуст, което е напълно неправилно. Повторението пък беше довършването на „тортата“, но вместо черешка на върха й, там имаше…чесън…!!! Повторението създаваше още повече проблеми със запаметяването, защото така учениците се зомбираха, те не мислеха, те просто знаеха, защото повтаряха чужди мисли, чужди разсъждения, чужди гледни точки и чужди мнения…!

На трето място идва: „Точната памет и повторението се награждават!“. Този постулат произлиза от предишния. Това да знаеш, очевидно се смяташе за натрупване на запаметени наизуст фрази и постулати. Знанието не беше знание, а зубрене, знанието беше отстъпило тотално мястото си на чуждото знание. Така учениците нямаха собствени знания, а придобиваха нечии чужди знания, което също беше порок, който макар и след време, създаде проблем – липсата на собствено мнение, страхът от собствено мнение, опасението от активна себеизява и достатъчно изявена личностна позиция!

На следващото четвърто място експертите поставят постулата: „Несъгласието се наказва!“. И е точно така, защото при пълната липса на лично мнение, обективно разсъждение и каквато и да е логична, а - ерзац-мисъл, това непременно води до очакваното формиране на вид възприятие на света, според което, ако проявиш лично мнение в процеса на обучение, това се възприема за несъгласие, което обективно се наказва, съобразно методиката на обучение и най-вече – дидактиката в конкретното историческо време.

На последно място експертите поставят : „Нагаждачеството-интелектуално и социално!“. И така стигаме до повсеместните резултати – при липсата на мнение и наказание на несъгласието с насилствено обективизираното статукво, разбира се се появява и нагаждачеството, за да се оцелява, но най-вече – за да се успява. То първоначално е интелектуално, защото така се изисква в училището, от там то прераства в социално явление.

„Възпитанието“ на цели поколения в ценности като: „Преклонена глава – сабя не я сече!“, води именно до това – до най-изкристализираната форма на „живуркане“, или класическото „живучкане“ – нагаждането към условията, за да си в мейнстрийма, за да просперираш лазейки нагоре, но все пак нагоре, въпреки, че лазиш…!

И за да сме обективни, трябва да признаем, че не всичко в „онова“ училище беше именно такова, имаше и прекрасни учители, като например Дарина Михайлова по български език и литература, или Катя Радева по руски език, в тогавашното 55-то ЕСПУ в София, които наистина бяха новатори и въпреки политическите условия, си позволяваха да преподават по други правила и да оценяват по други правила и не случайно споменаваме конкретни имена, но има стотици и хиляди други като тях, които са в паметта и на други 43-годишни „ученици“, като автора на този коментар…! 

За teacher.bg