Как мишката “изяжда” “Комисията”!

Преди повече от месец и половина си купих безжична клавиатура и мишка от една голяма търговска верига за електроуреди и принадлежности. Много ми се иска да кажа името й, но ще е реклама и заради това се въздържам. Малко бях притеснен, когато я купих, защото струваше само 35 лв., но все пак реших, че има гаранция и ако “не дай Боже!” нещо стане, ще я върна. Нямах нужда от това, имам си удобна клавиатура, вярно със жица, но пък мишката ми е безжична. Те си работят перфектно, но, цената ме поблазни и се поддадох. Тогава си мислех, че гаранцията си е гаранция, но сметката ми се оказа без кръчмаря, както обикновено се случва в татковината ни!
Няколко дни, след като поработих на новата клавиатура и мишка, започнах постепенно да се влудявам. Първо, при опит да изтрия нещо, се триеше всичко, след това половината клавиши не работеха, постепенно и двете –мишка и клавиатура, отказаха да работят напълно. Отидох в същата търговска верига, разбира се с кутията, найлоните, касовата бележка и всичките бръмбъзлъци по комплекта. Консултантът обаче ми заяви, че е възможно, ако съседът ми Петър ползва микровълнова фурна, това да оказва влияние на клавиатурата ми…! Засмях се, защото помислих, че се шегува, макар и не особено на място, но се оказа, че той е сериозен! Обясни ми, че най-вероятно пробремът е в батериите.
Купих чисто нови такива, смених ги, прибрах се и…О, изненада…., отново нито мишката, нито клавиатурата работеха. На следващия ден се върнах и обясних на същия консултант, че не е от микровълновата фурна на Петър, защото той просто няма такава, ама не е и от батериите, защото ги смених. Той направи проба и каза буквално, че за него, мишката и клавиатурата си работят нормално в магазина. Да, само че аз ги купих, за да пиша вкъщи, а не в магазина..! Консултантът ми каза, че нищо повече не може да направи за мен. Опитах се да му обясня, че ако това е всичко, ще се наложи да се обърна към Комисията за защита на потребителите, но той просто се усмихна и ми заяви абсолютно натурално, че нямал нищо против да се обръщам, към когото си искам…! Това е авторитетът на институциите у нас днес!
За да не Ви отегчавам до смърт, както вече може би правя, само ще маркирам историята до края. Все пак дадох клавиатурата и мишката за ремонт в същия магазин и точно след 30 дни, преди да изтече крайният срок, ми се обадиха да отида да я сменя с друга, защото този вид бил изчерпан. Първо, въобще не беше изчерпан, защото, когато отидох видях, че има наличност и второ, наложи се да взема друга, доста по-скъпа клавиатура. Така системата на търговия у нас ме измами, защото в крайна сметка си купих клавиатура за 60 лв, каквато не бих купил в началото. Покупката ми беше провокирана единствено и само от цената в началото-35 лв, но в крайна сметка търговската система в България буквално ме принуди да платя 60 лв.!
Какво искам да кажа с всичко описано до тук? Искам да кажа, че институциите, които защитават правата на потребителите в България, нямат абсолютно никакво влияние като такива, тоест, те са “про форма”, може би пак заради ЕС и изискванията, които трябва да спазваме. Преди доста години, когато имаше криза с олиото, майка ми ме изпрати да купя олио на старата цена, но то беше с по-висока такава. Тогавашният административен орган за защита на потребителите беше наложил вето върху цената и имаше призиви, ако се продава на по-високта цена, да се уведовят компентентните органи. Глобата беше доста солена за магазините. Алармирах въпросния орган и…, О, изненада…отново…., никаква реакция, този магазин и до двнес си работи, без никакви притеснения.
Е, питам, за какво ни е тази Комисия за защита на потребителите, след като тя не е в реално състояние да изпълнява основното си задължение-да защитава правата на потребителите…?! Всъщност, има редица такива “институции”, които ЕС ни наложи, за да сме като при тях, …да…., ама не…!
Питам се, как един служител, може така откровено да се подиграва с цял един държавен орган и честно да си кажа, имам ясен отговор на въпроса…! Той се подиграва, защото много добре знае, че дори и да се бях оплакал в Комисията за защита на потребителите, тя щеше да се заеме със случая точно толкова, колкото и……ланският сняг!
Не ми е приятно да пиша такива коментари, не обичам да описвам неизбежната обреченост на ситуацията у нас в момента, но и напоследък. В такива моменти си спомням за един виц, който се превръща във все по-осезаема реалност за много българи: попитали един, какъв е изхоидът от кризата, а той отговорил, че всъщност изходите са два-“Терминал 1” и “Терминал 2” на летище София! Дежурният ми отговор на това е, че не можем всички да избягаме, нали някой все пак трябва да “дръпне шалтера” на АЕЦ-а и “Марици”-те, че да не стане беля…!
Истината е, че в България има институции, някои от тях работят наистина, но има и такива, които съществуват само и единствено, заради изискванията на ЕС, а това не е добре. Тези институции трябва да работят за нас, така, както сродните такива работят за останалите европейци на “стария континент”. Само че у нас всичко е на опаки. Баба ми навремето казваше, че сме провалили “Тройната ос: Рим, Берлин и Токио”, “провалихме” и СССР, сега да се готви и Европейския съюз..!

Венцислав Жеков

за actualno.com

Спомени за стара София: Софийският квартал "Иван Асен ІІ"

Преместихме се на улица „Иван Асен ІІ" № 6 от „Шипка" през декември двадесет и девета година. И посрещнахме тридесета в новия ни апартамент. В току-що построената кооперация „Мадара".

Оттогава и до днес аз живея все в него. Вече цели 67 години.

През онези далечни дни мястото на нашето ново жилище не се наричаше още квартал „Иван Асен II", а беше просто „Трета извънградска част" на София, или „накрай света", както язвително се изразяваше майка ми, недоволна донемайкъде, че татко бе купил този апартамент на своя глава. Именно тук, и то още през лятото. Докато тя и аз бяхме на курорт във Варна.

Впрочем може би мама имаше известно право да го ругае. Защото по онова време оттатък Орлов мост по прокараната едва преди няколко години улица, носеща името на един от най-великите български царе, нямаше построени повече от пет-шест големи кооперативни домове. Макар и старомодни като фасади и вътрешно разпределение, те се виждат и досега в нейното начало.

Най-големият между тези домове по нашата нова улица тогава беше огромната четириетажна кооперация „Асеновец" с три входа. Тя се издигаше на ъгъла на „Иван Асен" и булевард „Евлоги Георгиев", а срещу нея, на мястото на познатата днес на всички софиянци кооперативна палата „Царевец" от другата страна на улицата, беше празен парцел, обрасъл изцяло в бурени. Сред него се търкаляха десетки изоставени стъпала от бял врачански камък, между които се играеше идеално на „стражари и апаши".

По онова време от северния прозорец на новия ни макар и партерен апартамент през полето спокойно се виждаха бившето Военно училище и началото на улица „Омуртаг", по която зимно време ставаше една от най-хубавите пързалки за шейна в София. Впрочем на полето между нас, училището и споменатата улица не беше съвсем пусто. Сред него стърчеше една къщурка с краварник, собственост на бивш опълченец. Неговите крави си пасяха по полето от ранна пролет до късна есен...

В дните, за които става дума, бъдещият квартал „Иван Асен ІІ” вече фигурираше в общинските градоустройствени планове като един неправилен петоъгълник. Той бе обграден на юг от Цариградското шосе, на североизток от Перловската река, на север от улица „Омуртаг" и на изток от днешния булевард „Ситняково". В тези му скромни граници пресичащите го надлъж и шир улици носеха имената на ханове, на боляри и войводи, на реки и географски области, а една малка уличка дори бе посветена на непобедимия Крали Марко...

В началото на Цариградското шосе, което някога не беше по-широко от осем метра и бе павирано само до четвъртия си километър с едри павета от витошки гранит, отдясно беше входът на старата Борисова градина. От него, паралелно на шосето, започваше алея до края на гората, а от лявата му страна се извисяваше редица от черничеви дървета, които раждаха чудесен чер и бял дуд, едно от най-привлекателните лакомства за махленските хлапаци. Зад тясната ивица тревиста зеленина край черниците започваше друга паралелна на шосето тясна уличка, както е и днес по сегашното Цариградско шосе. Край нея вече имаше някоя и друга къща.

Първата от тези къщи в самото начало на булеварда беше къщата на генерал Вълков. Следваха къщите на чичото на татко, генерал Георги Тенев, убит през Балканската война, и кооперацията „Орлово гнездо", където пък живееше о. з. генерал Атанас Христов, един от основоположниците на новата българска военна история.

Свита като беден роднина до „Орлово гнездо", се гушеше и малката неизмазана къща от червени тухли на семейство Цветанови, а малко по-нагоре беше старинното триетажно здание на пансиона на руски сираци, зад който на улица „Черно море", т. е. на днешната улица „Виктор Юго", се намираше складът за дървен материал, вар, дърва и въглища на бай Илия.

Следвайки шосето по онова време, човек неизбежно стигаше и до къщата на Калинови. Тя беше построена точно на ъгъла на шосето и улица „Загоре", а малко по-нагоре – на ъгъла на „Николай Николаевич" и днешната улица „Гогол" – беше пък двуетажният дом на бъдещия регент Цвятко Бобошевски и на неговия шурей Стойчо Мошанов. Оттам нататък по бившата улица „Казармена", преименувана сега на улица „Ракитин", се виждаше тук-там по някоя малка къщурка. Без, разбира се, да смятаме евтините двуетажни къщи по бившата, перпендикулярна на шосето улица „Цибра", където живееха предимно университетски професори, получили безплатно места от Софийската община, за да си построят домове в този далечен край. Заедно с тях обаче на същата улица живееха и такива светила на българското изкуство и култура като поетесата Дора Габе, поета Емануил Попдимитров, професор Александър Балабанов и още мнозина други, за които ще ви разкажа по-късно. Сега тук ще добавя само – на пресечка по-нагоре от тези известни люде, на улица „Светослав Тертер", в нашия квартал живееше и професор Димитър Михалчев – не само един от най-големите български учени философи, но издател през онези дни на знаменитото списание „Философски преглед". По-късно той стана първият български посланик в СССР след 1934 г., когато България възобнови дипломатическите си отношения със Съветите.

От следващата, паралелна на „Светослав Тертер" улица „Казармена" тогава започваше и обгърнатият с телена ограда район на Първи конен полк и щабът на Първа бърза дивизия. Те заемаха изцяло пространството, затворено между споменатите вече улици „Иван Асен II", „Ситняково" и Цариградско шосе. Днес на същото това място, на което през войната се настани прочутата Бронирана бригада, са построени комплексът „Яворов", приличащото на римски храм здание на полиграфическия комбинат „Димитър Благоев" и красивата бяла сграда на БТА – едно от първите модерни здания в нова София, скъсало със старинните архитектурни силуети.

През времето на моето юношество квартал „Иван Асен II" беше населен предимно с хора от средна ръка и със сиромаси. В него, поне в началото, нямаше нито един милионер. Въпреки това, макар и финансово скромни люде, тези първи негови заселници бяха в мнозинството си прочути хора от културния свят на нашата страна.

Така например един от най-старите жители на квартала беше Маестро Георги Атанасов, основоположникътна българската опера. Тук живееха тогавашният директор на Народния театър Константин Сагаев, бащата на бъдещия композитор Димитър Сагаев и на бъдещия музиковед Любомир Сагаев, професор Симеон Ангелов, бащата на големия наш историк академик Димитър Ангелов и на професора по административно право в университета Ангел Ангелов; композиторът Светослав Обретенов, писателят Йордан Йовков, прочутият детски писател Ран Босилек, поетът Трайко Си­меонов, художничката Вера Лукова, един от първите български кинорежисьори Борис Грежов, професорът по международно право Г. П. Генов от Юридическия факултет и десетки други като тях, без в този списък да се включват онези асове на науката и изкуството от улица „Цибра". Днес, кой знае защо, я прекръстиха на улица „Авицена", въпреки че на нея бяха живели хора като Дора Габе, на която тя спокойно можеше да се казва. Без с това да бъде нарушен с нищо престижът на великия средноазиатски лекар и философ Ибн Сина, живял през X век...

Но освен с учени, с писатели и художници нашият нов квартал беше пълен и с множество „дребни съществувания", които също му придаваха специфичен колорит.

Нека почна най-напред с обущарите на махалата – Любо, Сандо, Станко и Милан. Те работеха в миниатюрни дървени барачки, където можеха да бъдат подновени и най-разкапаните обувки, каквито сегашните не могат дори да си представят. Но нашите първи обущари не бяха само умели занаятчии и макар и простоватички бяха преди всичко друго добри хора. Щом някой от нас избягваше от училище през зимата, те го приютяваха от сърце в отоплените си с кюмбета барачки и той можеше да си стои там колкото иска в разговори, почващи от политиката и свършващи обикновено със сексуалния живот в махалата.

Със зараждането на квартала в него по най-естествен начин се бяха населили още през двадесетте години и няколко труженици от бакалския бранш. Най-стар и прочут сред тях бе бай Христо Пеев от Станимака, чиято бакалница се наричаше „Асенова крепост". Бай Христо продаваше на махленците своята първокачествена стока и „с тефтерче", т. е. на вересия. Хората му плащаха закупеното в края на всеки месец, щом получеха заплатите си, и той никога не надписваше в тефтерчетата нито стотинка повече от реално закупеното. За да му излязат насреща, с тефтерче почнаха да продават продуктите си и двамата братя Пендо и Давид М. Да­вилови, които въртяха втората стара махленска бакалница „Али Ботуш".

Разбира се, и млекарят бай Димитър от улица „Черно море" даваше на вересия, а обущарят Евгений, единственият, който не работеше в барака, а в един сутерен на ъгъла на „Иван Асен" и улица „Загоре", изчакваше клиентите си по цели месеци, докато му платят сложените от него здрави подметки.

Колкото и невероятно да ви звучи, но обущарят Евгений беше чистокръвен руски княз по права линия. Той говореше френски и немски изумително добре и от него съм запомнил да казва често, че човек не трябва да се срамува от труда, за да не загубва никога собственото си самочувствие.

Князът обущар ходеше всяка неделя на обяд в семейството на прочутия някога в София руски лекар професор Янишевски, председателя на Руския червен кръст, и загина с цялото му домочадие от отровни гъби. Това масово отравяне стана повод тогавашните вестници да се занимават с него почти цяла седмица.

Един друг знаменит „труженик за прехрана" в квартала ни беше фурнаджията бай Блаже, майсторът на най-сладкия и хубав хляб, който съм ял в живота си. Бай Блаже беше преболедувал през 1919 г. „испанска инфлуенца" и любимата му тема за разговор беше как се е отървал от нея, като пиел ежедневно по цяла кафена чашка оцет.

Прочутият ни махленски хлебар имаше три дъщерички с руси коси, къдрави като негърчета. В отделенията се случих съученик с най-голямата от тях, Верка, която винаги ми даваше изпечен хляб, когато я заварвах във фурната на баща й.

Скоро след нашето преместване на „Иван Асен" там откриха и пералня с гладачница. Не мога да си спомня вече името на нейния собственик, но него помня чудесно. Сигурен съм, че днес всеки режисьор би го взел със затворени очи за ролята на някой пищовчия от мафията в Америка през 20-те години, но иначе независимо от страшния му външен вид той беше много хрисим и кротък човек. Баща ми казваше, че никой в София не може да колосва мъжките яки по-добре от него.

С идването ни в квартала заварихме построеното още в началото на двадесетте години от писателя Т. Г. Влайков кино „Влайкова" в памет на неговата починала съпруга. По онова време киното се експлоатираше от махленското читалище „Антон Страшимиров", чийто председател, инкасатор, агитатор и пр. пък беше поетът Трайко Симеонов – разпален просветен труженик. Към читалището по-късно се образува и хор, спечелил впоследствие доста награди под диригентството на Ценка Антонова, която живееше в нашата кооперация.

На бившата улица „Тракия" през тридесетте години живееше и голямата любов на Димчо Дебелянов, леля Иванка Дерменджийска, близка приятелка на мама, чиято дъще­ря Вела Горинова беше едно от най-старите ми другарчета от детинството.

Естествено, в новата ни махала имаше и няколко кръчми. Най-колоритна сред тях беше кръчмата на бай Ангел, прочутата по-късно кръчма „Базата", и гостилницата на бай Евлоги, където днес в нея е настанена сладкарницата в западната част на кооперация „Царевец". Младите хора й викат „Телевизора". По времето на бай Евлоги обаче тук на обяд обикновено се хранеха юнкери отпускари, към които при сервиране той се обръщаше неизменно с прозвището „графче".

Но освен кръчми, бакалници, млекарници, обущарници, месарници, една колбасарница, книжарница, където правеха чудесни рамки, и дрогерия и аптека, в квартала ни имаше дори и магазин за кожи и гьон. Той беше собственост на някакъв арменец и всички махленски обущари купуваха само от „Ерменецо"...

Днес квартал „Иван Асен II" е една от най-гъсто застроените и най-гъсто заселени части на София. От идиличните полянки и зелената тревица на неговите стари дни не е останала и следа. А и от старите му обитатели сме оцелели едва шепа хора.

Тук всичко се купуваше доскоро на опашка. А като капак на всичко той има и най-замърсения от автомобилни газове въздух в цялата столица. Днес вече дори и децата от нашия квартал не обират нито една слива или друго плодно дръвче, каквито все още стърчат тук-там из някои забравени дворове. Изсякоха и черниците край Цариградското шосе, но сигурен съм, че дори и да ги имаше, съвременните малчугани нямаше да се докоснат до тях.

Какво да се прави. Времената се менят – а с тях и кварталите.

 /Из книгата на Драган Тенев "Тристахилядна София и аз между двете войни", София, Български писател, 1997, с. 83-89/

ЧИЕ Е ЗЛАТОТО ОТ ПАНАГЮРИЩЕ…?

И така, свалихме правителството, свалихме варненския кмет, може би ще успеем да свалим още един-двама кметове…! Протести, разделно време, предизборен ентусиазъм, мъничко анархия, още по-мъничко нова надежда, усещане за сила, защото “народът не преговаря”! Това е денят ни днес. Само че май взе да ни омръзва това нестабилно състояние на духа и сме склонни да си намираме нови начини на обществена активност, а именно, като я провокираме.
За какво става дума ли, става дума за Панагюрското златно съкровище и опитите то да бъде “приватизирано”. Хайде да започнем спокойно, без иначе обичайната невроза на строфата, прибързаност на оценката и енергичност на коментара..!
За какво би им било на наследниците на откривателите на това съкровище, да го получат? Това не е семейно наследство! Никой няма да им го даде да си го отнесат в къщи и да си украсят секцията от 1987 г. с него. Няма да им го дадат, дори и да го поставят в частен музей, защото самото съкровище не е частно, то е национално, принадлежи на целия народ. В този смисъл, аз също искам да си го подържа в къщи, на етажерката до леглото ми. Докато заспивам да си го гледам, само че това не е нормално, защото не може да се осъществи. Е, добре, тогава за какво го искат?
Да предположим, че съдът беше взел решение да им го върне…! Какво правим тогава? Вземаме колкото там са нужни дървени сандъци, увиваме съдовете в стари броеве на “Работническо дело”, от същата 1987 г., поставяме ги вътре, заковаваме капаците и…,…и какво следва…?!
Всяко действие има свое логично обяснение. Така се постига баланс между физическата сила и концептуалната енергия. Ако тези хора искат права над съкровището от Панагюрище, то те трябва да имат идея, какво ще правят с него. Очевидно няма да им бъде позволено да го претопят, държавата е бедна, няма да може да им даде милиони за него, за да го откупи. В къщи няма как да го държат, защото едва ли ще могат да го опазят повече от час, все пак сме в България…! И все пак, наследниците искат…! Само че забравят, че откривателството не се онаследява! Това че дядовците им са намерили нещо, не ги прави наследници на намереното, каквото и да е то. Все пак това не е къща, та да я наследим след смъртта на близките ни, нали така…?!
От къде тогава идва тази енергична безпричинност да “приватизираме” едно национално богатство? Това някаква форма на безизходна шизофрения ли е, или е начален стадий на хронична социопатия…!? Йок, разбираш ли, дайте ни го, наше си е Панагюрското злато…! Ми дайте тогава да опразним музеите, то всичко е намерено от някого. Археолозите да си получат-всеки, каквото си е намерил! Това е по-скоро антилогика, логично водеща до антигравитация на нормалното съзнание.
Освен това, тези хора, наследници на дедите си, които са намерили съкровището, трябва да се запитат сами себе си, какво точно искат и дали въобще е рационално! Това първо, второ, защо именно сега…., в мътните води най-лесно се лови риба, така ли е…? Да, само че нито сме 1949 г., нито пък 1990 г.!
Някаква отчайваща саморазрушителност ни обзема нас българите напоследък. Когато протестиращите искаха промени, преди около месец и половина, сякаш сами се настървявахме, пожелавахме си да има разрушения, някаква тържествена, окултно-представителна жертвеност, сякаш за да скрием зад нея наивните си първични пристъпи за крайно възмездие, или нещо друго и по-страшно…! След бурите пожънахме и жънем индивидуалното саморазрушение в блестящата му форма на зрелищно самозапалване/самоунищожение.
Сякаш “приватизирането” на Панагюрското злато е някаква удовлетворяваща форма на садомазохистична ревност към формалната изразност на собствеността. Държавата няма право да държи нещо, което е на частни лица! Но държавата е тази, която може да осигури на същото това нещо необходимите условия за презентация, реставрация, пътувания в страната и в чужбина, както и охрана. Да не говорим и за това, че всички ние имаме право над това съкровище, то е наше по презумпцията за заслужена и извоювана самодоволност. Макар и да звучи грубо, то си е наше, както се казва, “отвсякъде”!
Напънът за “приватизация” на златото от Панагюрище по същество е изключително смел опит за трагикомична изящност, която може да намери мелодраматично съчувствие само и единствено в естествената инфантилност на една детска градина!
Явно здравите сили все още не са ни напуснали, защото повечето от българите и най-важното-отговорните институции /защото има и безотговорни такива/, повярваха на органичната истина за правата върху Панагюрското златно съкровище и то по всяка вероятност ще остане в музея, където му е мястото.
И все пак, може би заради някаква вътрешна мотивация за оправдание, ми се иска да споделя още нещо. Преди години имах уникалната възможност да се докосна до “Книга на епарха”, в един научен институт в София. Това е документ от времето на Византия, който е принадлежал образно казано-на кмета на Константинопол. До колкото ми е известно, само две са запазените такива книги в света, тази и една в САЩ. Тя е с червена, златоткана корица и на практика е безценна. Вътре в нея “живее” в буквалния смисъл империята на Юстиниан І Велики. Не мога да Ви опиша, какво неистово желание да си я отнеса в къщи, изпитах тогава! Овладях емоцията си с помощта на почти свръхестествени сили, докато ръцете ми бяха безнадеждно залепнали върху съкровището. И все пак, човешко е да се иска, но нека преди това да помислим за рационалността на искането ни! И накрая, само да добавя, за протокола, въпросната “Книга на епарха” все още се намира в същия научен институт в София, който умишлено не споменавам, за да не създам главоболия на работещите там! От къде знам, че книгата още е там ли…, ами просто живея не много далече и вероятно го усещам със сърцето си…;-)!

Венцислав Жеков

за actualno.com

“ХАРЛЕМ ШЕЙК” В СЕКС-ВАРИАНТ, НО КЪДЕ…!?

Какво е “Харлем шейк”? Честно да си призная, попрочетох малко преди това и онова, което разбрах е, че това е вид протест, вид изява, вид личностно изпъкване, вид младежка дивотия, начин за “възвръщане” на младостта за някои. Един учител беше уволнен у нас, в Пловдив, защото танцувал този танц. Новинарските емисии ни надуха главите с това. Млади новинарки, тип-начинаещи ТВ-кипри /кифли/, със зле прикрита усмивка ни разказваха за “Харлем шейк”.
В същото време се извиси и гласът на вездесъщия Явор Дачков, който от позицията на генерал-полковник в родната публицистика ни заяви, че учител, който извършва движения, наподобяващи “е…ане”, ама той си го беше написал ачик, няма място в училище! Дачков дори “напсува” и родителите, че защитават учителя!
Подобни световни феномени са още: дебютът на уникалната Сюзън Бойл в музикалното риалити "Britain's Got Talent" и зашеметяващата популярност на жълтите гумени гривни Livestrong. Разбира се има и много други такива в световната история. Всъщност, “Харлем шейк” е просто един публичен протест. Всеки прави това, което му харесва, което може и което иска, в рамките разбира се на една относителна “приличност”. У нас обаче тази граница беше премината.
Никой не е в състояние да ме убеди, мен, но и много други, че един учител, кълчейки се в двора на училището и имитирайки секс с движенията на тялото си, прави нещо добро и това може да бъде протест, водещ към нещо-по-добро. Мисля си, че такъв протест е допустим извън училищния двор. Скоро, над 500 участника поставиха рекорд в българския “Харлем шейк” в Търново. Гледах го внимателно и под лупа. Ами друго беше, това беше истинска личностна изява, макар и малко “поизчанчена”, но-в рамките на една поносимост и търпима оригиналност.
Странно ми е, че дори и родители, защитиха учителя от Пловдив. Това означава, че те биха приели също и това, така да се поздравяват учители и ученици из коридорите на училищата…! Така ли е, биха ли го приели…?! Не мисля, че скъсяването на дистанцията между учител и ученик трябва да стигне до това те двамата взаимно да имитират секс-движения. Струва ми се леко прекалено, да не кажа, доста прекалено. Да, може би учителят така ще стане по-харесван от учениците, но какъв авторитет ще има!?
Може би остарявам, може би просто не разбирам мислнето на хората, които са в ученическа възраст. В същото време обаче, този учител, който като гледам е горе-долу на моите години, не мога да го разбера?!  Аз също съм преподавал в училище, при това в елитното такова в кв. “Горна баня”, в продължение на около три месеца. Вярно е че беше преди години , но не съм си позволил да вляза в час с анцунг и потник, или пък да посрещна учениците си с “къдравата” музикална китка “Лесли каручка, малеле…!”. Нямам нищо против песента, в събота вечерта дори я пях с приятели, но в училище, нещата трябва да стоят малко по-различно! Така си мисля аз, защото иначе, ако не бях прав, тогава спокойно в кабинетите по музика може да се изучава дори и Азис, защо не, поне пее вярно, точно, красиво и има глас!
Пищим по медиите, че децата ни затъпявали. Ами затъпяват, защото учителите им, вместо да ги обучават, ги “дресират” с “Харлем шейк” в секс-вариант! Пак казвам, протест, личностна изява, малко “издивяване”-всичко това е нещо положително и допустимо, но все пак трябва да има граница, не може безконтролно, едни морално неуравновесени типове да се “кълчотят” по училищните дворове и да си въобразяват, че само защото имат висше образование, могат да бъдат учители. Учителството е призвание, то е дълг и мисия. Това не може да се съчетае с този вид на “Харлем шейк”, когато позастаряващи младежи полуромантично си припомнят младините с безхаберно и опростачено възприемане на фактическото дистанциране от реалността.

Венцислав Жеков

за actualno.com

АКО ЩЕ Е СТАТУКВО, ПОНЕ ДА Е ОБНОВЕНО…!

Безработните у нас вече са 400 хиляди! Това е равносметнката от родната статистика и от европейската статистика-ЕВРОСТАТ! “Затягането на коланите” и “успешната фискална политика”, както и “най-добрият бюджетен дефицит в Европа” доведоха до това-нови безработни и постигането на един своеобразен рекорд. Като се има предвид, че има огромна част безработни, които въобще не се регистрират /както впрочем съм правил и аз/, а друга част просто не са регистрирани в бюрата по труда, защото са дълготрайно безработни и нямат право на обезщетения, това означава, че реалната безработица в страната е поне, казвам ПОНЕ, три пъти по-голяма!
Кой е виновен за това? Разбира се, напоследък е модерно да се казва, че това е Бойко Борисов! Последният кабинет носи вина, но вината не е само негова!
Неотдавна тъмносиният лидер Иван Костов каза, че “избори не могат да се правят, като се вдига кръвно, влиза се в болница и там се канят глави на вероизповеданията…!”. Според него, “жалко е да се търси съчувствието на избирателите чрез пиар-акции, вместо да се прави истинска политическа кампания.” Струва ми се, че тези реплики в политическото пространство, на фона на всичко, което се говори напоследък, все пак идат избори, звучат доста разумно и елегантно критично.
Почти всички социологически агенции “предсказват”, че изборите ще бъдат спечелени, макар и с малко, но отново от политическа партия ГЕРБ. Какво ново тогава да очакваме? Вероятно министрите няма да са същите, ако все пак Борисов си позволи да направи кабинет, но, какво от това..!?
ГЕРБ може би са единствената алтернатива на една нова “тройна коалиция”, може би наистина именно ГЕРБ са алтернатива и на дясната политика в България, колкото и да е странно това, защото както изглежда, според социолозите и политолозите, ДСБ и СДС нямат шансове да влязат в Парламента през май месец. Кунева, до колкото въобще е дясна като политическа ориентация, също няма шансове да види Парламента скоро. Остава статуквото, ГЕРБ, БСП, ДПС, Атака и може би, съвсем имагинерно-Кунева. Последната обаче не е ново лице, защото тя беше министър при управлението на царя. Така че изглежда изборите ще ни съпътстват през цялата година, освен ако не дойде една нова “тройна коалиция”-например-БСП, ДПС и Кунева…! Да, политическата гледка е странна, но е безалтернативна, поне към момента.
Странно е обаче, че тези избори ще преминат под изключително напрежение и от “улицата”, но и от вътрешни проблеми, които вече не тлеят, а направо си горят. Става дума за скандала с “поръчването” на Борисов от Доган, както и за автомата, който бил намерен до резиденция “Бояна”, заедно с шест пълнителя. Според лидера на тъмносините, това “прилича на слаб сценарий на евтино криминале”. Той допълни, че “всеки политик, от когото зависи нещо, е получавал заплахи, но те не трябва да бъдат размахвани пред лицето на избирателите”. Колкото и да критикуваме, трябва да ни е ясно едно и то е, че когато един политик е прав, той просто е прав. Костов е човек, който е врял и кипял в политиката, знае и може много и го е доказал, а в случая е безпощадно прав и безапелационно точен!
ГЕРБ ще спечели следващите предварителни избори, защото хората се страхуват, защото времето е “разделно”, защото им писна, защото са гладни, бесни, озверели и полудели от безизходица.
На фона на това, непрекъснато ни се набиват на очи едни “лексус”-и и джипове, след които летят въпроси. Как така се купуват такива коли, нали е криза, кризата е за всички, как си позволяват такива скъпи возила, как се строят палати в Бояна, Симеоново и Драгалевци? Задавам си и аз тези въпроси. Семейството ми също има известни малки спестявания, които непрекъснато се топят през последните години. Предстои ни ремонт и от сега се притесняваме, дали ще можем да си го позволим. Не че някой се интересува от моето семейство и не че му е работа, разбира се, но ние не можем да си позволим каквато и да е нова кола, камо ли да строим палат край София. А това могат да си го позволят много хора у нас! И отново, нека припомня-достигнахме 400 хил. безработни. Такъв огромен контраст ми се вижда странен и определено ми се струва, че не е случаен. Освен това считам, че зад тази бройка на безработните има виновни и ако главата на Тотю Младенов “падна” по стечение на обективни обстоятелства, то под него също има хора, които трябва да носят институционална вина. Иначе дворците на “новата буржоазия” ще продължат да изникват за по няколко месеца и лъскавите возила, наближаващи милионни цени, сащо ще се увеличават, но за сметка на лавинообразната безработица.
Не, не, не искам комунизъм, не искам равни възнаграждения за всички, униформи, “открити листове” и море на Китен за 40 лв. за седмица, в станцията на СНС. Не говоря за това, говоря за ясни правила и равни възможности. У нас нито правилата са ясни, още по-малко пък-възможностите.
В тази ситуация, колкото и да отричаме статуквото, все пак то е решение на задачата. ГЕРБ, или който и да е друг, няма да променят живота ни с магическа пръчка, но поне когато гласуваме, нека да мислим с главите си, защото никой няма да ни е виновен след това, освен самите ние. Ако ще е статукво, поне да е обновено…!

Венцислав Жеков

за actualno.com

ЯН ПАЛАХ “ОТНОВО ИЗГОРЯ” В БЪЛГАРИЯ

България няма своя Ян Палах, тя вече има своите Ян Палаховци! Това е тъжната равносметка от последния месец!
Роден на 11 август 1948 г. и трагично загинал на 19 януари 1967 г., чешкият студент Ян Палах се самоубива, чрез самозапалване, в знак на протест срещу политическото биззаконие.
У нас месеците февруари и март ще бъдат запомнени с три /за сега….!/ самозапалвания във Варна, в Раднево и в София. Дано да няма повече такива мъченически подвизи, защото ако трябва всички да се палим, кой ще остане, за да ВИДИ промяната!?
Дори само справка в интернет показва, че когато напишем името “Ян Палах”, сред снимките се отваря и портретът на българския Ян Палах от Варна-Пламен Горанов. Не по-малко достойни са и другите двама, които стигнаха до това крайно решение, но то на практика не е решение. Самоволното отнемане на живот не може да доведе до успешен завършек на едно дело, то само може да възвиси човека до степен почти на светец, но дали тази огромна саможертва, наистина си струва…! Няма да коментирам това, според мен си струва, но..в същото време в съзнанието ми се борят две начала-животът и смъртта…!
Прави ли Ви впечатление и още нещо!? Преди няколко месеца бяхме свидетели на зловещо убийство и самоубийство на цяло семейство в столичния квартал “Гоце Делчев”, преди, или след това имаше подобен акт и в Пловдив! Загиват цели семейства, жените, бабите, децата, накрая и мъжът…той като един истински “мъж” убива всички свои близки и накрая слага край на собственото си земно съществуване!
Какво се случва с нас, на къде отиваме, какво вършим, съзнаваме ли, че нацията ни полудява? Да, луди сме от гняв, глад, бяс…!
Улицата излезе, за да срути власта и успя. “Народът не преговаря”…, не искам да изпадам в старческо умиление, но държа да споделя, че при този лозунг се просълзих, защото усетих силата, собствената си сила, като част от този народ. Да, “народът не преговаря”, защото е върховен суверен…!
И в същото време този народ, или поне част от него сега иска на ред оставки, иска Велико народно събрание, без ясна перспектива, какво ще се случи на него и какви въпроси ще се решават, иска референдуми, иска, иска, иска…, всъщност иска ПРОМЯНА!
Разбира се, че това е едно съвършено искане, но как ще стане промяна, ако се самоубиваме. И без това храните, които ядем са пълни с “Е-та”, ядем цялата Менделеева таблица, при това ежедневно! Самоубиваме се и на закуска, и на обяд, и на вечеря, и в работата, където ни късат нервите, и в къщи, където или си изкарваме ядовете от деня, или просто мълчим като оскотели, беззъби и безстрастни физически съществувания! Самоубиваме се и на улицата, и в градския транспорт, и къде ли не…!
Не трябва ли да се спрем за малко, да се ослушаме в пространството, да чуем шепота на съзнанието ни от преди да полудеем, да спрем да крещим, за да чуем мълвенето на Онова, в което вярваме, кой в каквото там вярва…!? Нацията ни се топи не само, защото младите хора бягат, а те ще продължат и Дейвид Камерън няма да успее да ни спре, дори и ядрено оръжие! Младите българи ще бягат, защото “тичайки” те търсят самите себе си, а тук, в родните си простори те не могат да се намерят! Нацията ни се топи и от болести, топи се от безизходица и липса на каквото и да е бъдеще, топим се, защото полудяваме вече по инерция, като по законна спирала, все надолу и в страни!
Лудостта ни е гениална и в гениалността си сме готови, някои от нас, дори да “драснат клечката” на собственото си “съществително”, за да се отърват, но и за да “просветят в надпространството”. Боли ме, когато в автобус № 76 в София, където пътувам сравнително често, се качва една жена, или момиче, не мога да преценя. Тя винаги е усмихната, обикновено е боса в обувките си, сяда до вратата, повдига неприлично полата си, говори си сама…, топли ръцете си на парното под перфоратора в дясно, до прозореца.. и накрая слиза от автобуса, без да знае, на къде е тръгнала, вероятно-нито от къде идва…! Боли ме, когато чувам, че човек се самозапалва, защото има 400 лв. дължима сметка за вода! Господи, толкова ли сме бедни, толкова ли изпаднахме, толкова ли се отчаяхме, че да посегнем на живота си, дори и заради едни 400 лв…!? Вярно, това са пари, за някои-повече, за други-по-малко, но това ли е цената на един живот?!
Може би сега някои от самозапалилите се, които вече не са между нас, ни гледат отгоре! Може би имената им светят в златисто сияние! Може би делото им е записано във вечната книга на подвизите! Може би…!? Те просияха, но изгубиха единственото, което не беше само тяхно-животът!

Венцислав Жеков

за ACTUALNO.COM

ЗА ПЪРВИ ПЪТ-ПАПА С ИМЕТО ФРАНЦИСК

Името на новия папа на католическото вероизповедание беше обявено от протодякон Жан-Луи Торан. Това е аржентинският кардинал Хорхе Марио Берголио! 76-годишният духовник избра името Франциск I.
Новият предстоятел на католическия свят беше обявен с традиционното “habemus papam”-“имаме си папа..!”. За първи път от над 1200 години, начело на католическия свят застава човек извън европейския континент. Парадоксите всъщност започнаха още с “подаването на оставка” от предишния жив папа Бенедикт ХVІ /Йозеф Ратцингер/.
Новият папа прие името на Св. Франциск от Асизи и е първият латиноамериканец, който слага папската митра. Изборът общо взето изненада всички, защото се очакваше доста по-млад диховник. 266-ят папа го делят само три години и половина от пределната възраст, отвъд която нямаше да има право да се кандидатира за трона на Св. Петър. Франциск І е и първият член на Йезуитския орден, който някога е избиран за глава на римокатолическата църква. Орденът е създаден през 1540 г., с идеята да се противопоставя на зараждащото се протестантство. Па-късно обаче йезуитите поемат задължението за  завземането на позиции за християнството в мюсюлманския свят и Америките.
Хорхе Марио Берголио, или вече Франциск І, енергично се противопоставя на абортите и на евтаназията. Категоричен противник е на еднополовите бракове, както и на осиновяването на деца от такива семейства. Това предизвика изказване на президента на Аржентина- Кристина де Киршнер през 2010 г., която подчерта, че тонът на църквата напомня Средновековието и “Инквизицията”. Изхождайки от латинската максима "nomen est omen", което означава, че "името е знак", новият папа обещава да е истински реформатор. Твърдият тон и категоричната непоколебимост обаче, едва ли ще му бъдат добри приятели, особено в днешния динамичен и модерен свят.
Според някои, името на новия папа може и да идва от Св. Франциск Ксавие-испански йезуитски свещеник от ХІV в., който е известен с усилията си да покръства, особено в Азия.
Каквато и да е истината, пред папа Франциск І стоят много тежки проблеми. Неговата наистина крайна позиция към еднополовите бракове почти веднага ще се сблъска поне със слуховете, че предишният папа Бенедикт ХVІ си отиде заради гей-скандал. Какъв е този скандал, кой участва в него, дали е замесен и самият папа, дали е бил изнудван, кардинали ли са в основата на оттеглянето му, дали въобще има такъв скандал, може би няма да разберем никога. Това ще знае само новият папа, който ще получи секретен доклад от предишния жив папа Бенедикт ХVІ, в който, според запознати, се съдържат причините за неговото преждевременно оттегляне.
Така или иначе, темите са актуални в света и статутът на еднополовото съжителство може би ще е първото нещо, с което ще трябва да се справя Франциск І. Тук обаче той трябва да осъзнае, първо, че живеем в ХХІ в., а не във времето на Свети Франциск, второ, че вече не е кардинал само на Буенос Айрес, а е глава на над милиард католици по света. Не на последно място, важен е и тонът, с който дори ще порицава, защото понякога добрите думи, казани по “лош начин” се превръщат в “лоши думи”…!
Папата ще трябва да се справи по някакъв начин и с недостойните католически свещенослужители. Такива има в почти всички направления на църковните прегрешения. Той ще трябва да доказва, че е достоен наместник на Господ на престола на Св. Петър в Рим. Това ще стане само и единствено, ако действа, но и ако намери верния акорд на взаимоотношенията си и с кардиналите, и с вярващите.
Предстоят промени, може би големи промени…! Дали те ще са драматични, дали ще са анахронични, дали ще имат положителен ефект, дали папа Франциск І ще се окаже добър предстоятел на римокатолицизма, това са въпроси на бъдещето. Християнският свят обаче се надява, това да е един наистина отдаден на вярата духовник, който ще ръководи мъдро, ще преценява трезво и поне ще се опита да остане в историята като успешен “римски епископ”.

Венцислав Жеков

за actualno.com