Преди не много време, някъде из интернет прочетох нещо интересно за така нареченото “пето измерение”. За мен това беше възможно най-точното описание на смъртта, НО…и на живота след нея…! Там пишеше, че когато този момент дойде, трябва да направим така, щото да се намираме в място, където материалите са естествени. Идеята е, че материалите ще се разпадат на съставните си части и ако те са естествени, съответно няма да се разпаднат, а преходът в самото “пето измерение” ще бъде безпроблемен. Тук се има предвид това, че подходящата среда е стара къща, изградена от елементи, които се съдържат в природата като завършена съвкупност и които са приложени в строителството по един напълно естествен начин, говорим за дърво, глина, кал, слама.
Не зная, до колко това “пето измерение” е реално, зная обаче със сигурност, че подходящото място за преминаване в него съществува и аз го намерих за себе си. Това са Павльовите къщи в село Бижовци. В тези четири, при това непълни, дни почти не спах. Лягах си, гледах игривия огън в почти нереалното пространство на стаята ми и си почивах, сякаш нямах нужда от сън. Огромната греда, която държеше останалите няколко над главата ми, които пък държаха горния кат на къщата, някак ми даваха увереност, сигурност, уют, топлина, зареждаха ме, сякаш винаги съм имал нужда да съм именно на това място, точно толкова време. Не мога да опиша чувството, то е неописваемо, защото е уникално. Не зная, дали друг е усетил подобно нещо в Бижовци, но за себе си аз открих МОЕТО място!
Обикаляхме близките изоставени къщи, където животът беше секнал сякаш в един единствен миг. На места дори коша с дървата за огрев беше подготвен до вратата, билките се сушаха на пирони по стените, обувки чакаха стопаните си, инструменти чакаха майсторите, стаи очакваха хората,… а животът беше спрял преди много десетилетия. Влизах в тези домове със страхопочитанието на далечен роднина. Отнемах дребни вещи от тях, сякаш внезапно се заразих от клептомания, за да отнеса със себе си поне една микроскопична част от този свят, за да си го прибера в сърцето и за да ме топли всякога, когато ми стане студено на сетивата…!
Седем….., само седем били жителите на това село днес, така каза чичко “google”. А ние бяхме 17…, интересна номерологична зависимост…! Ние-…външният свят, нахлухме в техния свят, за да го ограбим с фотоапаратите си, за да го обходим с мислите си, за да го подчиним в мечтите си и по този начин да го направим и наш.
Знаех, че в село Бижовци е красиво, но въобще не знаех, че тук животът е една истинска, състояла се и състояща се приказка. Тя започва сутрин с метлата пред дървената врата на къщата, от средата на по-миналия век! Не, не, не съм се объркал, къщата е строена някъде в средата на ХІХ в. След това приказката продължава с играта на слънцето, което сякаш като прожектор ти показва точно определени елементи от ежедневието и околността. А вечер, когато денят заспива, нощта не само не те плаши, но те приласкава в топлината на собствената си идилия.
В тези стаи са спали деца преди повече от едно столетие. Млади хора са се обичали, умирали са, раждали са се, женили са се…, а днес ние посрещаме една нова година! Дали и за нас някога някой ще пише по този начин и именно за това място…!?
Все по-рядко ми се налага и ми се удава да се връщам назад, но тук бих искал да се върна, защото това е домът ми от един минал мой живот. Със сигурност зная, че някога тук съм живял и именно тук съм умрял! Намерих моите вещи, моето легло, моята стая, моята “паралия”, моя стол, моя огън, моята къща, намерих….себе си!
БЛАГОДАРЯ НА ВСИЧКИ, КОИТО НАПРАВИХА ВЪЗМОЖНО ВСИЧКО ТОВА…!
Няма коментари:
Публикуване на коментар