неделя, 18 април 2010 г.
събота, 10 април 2010 г.
ИСТОРИЯТА НА ЕДНА ГРАФИКА
Графиката е на Хушам Яхия-архитект от Йемен. Рисунката е правена по моя снимка от 8-ми клас. Рисувана е някъде през 90-те години.
Двадесет “Българии” са разпръснати по целия свят
Историците отбелязват пет етапа на българската емиграция в САЩ, а именно: Първи етап от 1875 г. до 1903 г., втори етап 1903-1912 г., трети етап 1912-1939 г., четвърти етап 1939-1990 г., пети етап 1990 г. до сега. Богата персонална и родова информация е запазена от втори и трeти етап. От 1933 г. в САЩ се въвежда социална осигурителна номерация и всеки американски гражданин получава персонален осигурителен номер. На тази база понастоящем има данни за всички починали лица от 1937 г. до 2000 г. и тя е разположена на диск. На същия носител съществуват данни за бракове, сключени в двадесет щата, списъци на пасажерите, пътували с презокеански кораби и други. Оказва се обаче, че има и други запазени данни от нашата имигрантска история, които са далеч по-достъпни. Достатъчно е човек просто да отвори един по-подробен атлас и да се загледа в него на местата, където има сънародници по света.
Отивайки в “Новия свят”, а и не само там, тези хора търсят нещо, с което да свързват новата си битност с отечеството, нещо, което поне малко да им напомня за родината, за миналото им в родния край и те решават да дават традиционни български имена на новите колонии, които населяват. Така българите извън България започвали своя нов живот в САЩ. Това е проява на един наистина антропоморфен, първичен патриотизъм, но в същото време и истински, за разлика от същия на болшинството патриотарстващи българи днес.
Двадесет Българии, три Варни, по една Македония, София, Шипка, Плевен, Симеон (кръстен на българския цар от Х век), Преслав, Крум и още много други родни названия носят градове, села и улици в далечни и непознати земи из Европа и Северна Америка. Техни създатели и кръстници са именно наши сънародници, емигрирали в различни страни по света. Главният им подтик е била носталгията и любовта към отечеството, към така наречения “стар край” - България. Съществува и едно твърде любопитно изследване по въпроса от Григор Николов, който описва български топоними из САЩ и Европа.
Полагане на основния камък на българската черква “Свето Благовещение” в гр. Стилтън, Пенсилвания през 1909 г.
Първите компактни групи български заселници, предимно мъже, се установяват в САЩ и Канада през 1902-1903 г. Само за десетина години броят им толкова се увеличава, че през 1912 година във връзка с участието в Балканската война българската държава се загрижва за бойната си сила и прави първата по-точна статистика. Данните от нея показват, че само в САЩ броят на нашите сънародници по това време е около 50 000 души, заселили се в над 700 села и градове във всички американски щати, та дори и в Аляска.
Първата, а и до днес най-известната колония е София в щата Ню Мексико. Тя е основана през 1911 година. Тогава щатът имал прекалено малко жители и прекалено много земя, та в желанието си да привлекат повече имигранти местните сенатори гласували закон, който гласял, че всеки заселник можел да получи земя, която да достигне максимален размер до 5000 акра, посочва Григор Николов.
Възходът на американската София продължил около три десетилетия. След края на Втората световна война градът западнал. Една от последните му известни атракции е престарялата баба Неделя, една от основателките.
Град Стилтън. Членовете на Българската македоно-одринска организация.
И втората българска колония в САЩ е създадена през 1911, само че в щата Луизиана, близо до границата с Арканзас. Нейни основатели са бивши работници на железопътната компания “Гълф коуст”.
Третата българска земеделска колония се е намирала близо до Хюстън, щата Тексас. Нейните основатели са били изцяло македонски българи, които съвсем логично й дават името Македония. И тази българска колония в Щатите просъществува само две години До 1920 г. нашите емигранти се опитвали да се занимават със земеделие и да създават колонии в САЩ. Съдбата на всички обаче била еднаква - скоро пропилявали спестените пари и като логично последствие от това колониите се разтуряли. Днес от тези опити е останал само споменът за българското присъствие в градчета и селца, носещи имена на наши градове и царе. Плевен има в щата Монтана, Варна - в щатите Ню Йорк и Илинойс, Крум - в Тексас, Симеон - в Небраска, се казва още в любопитното изследване на Григор Николов.
Венцислав Жеков
Отивайки в “Новия свят”, а и не само там, тези хора търсят нещо, с което да свързват новата си битност с отечеството, нещо, което поне малко да им напомня за родината, за миналото им в родния край и те решават да дават традиционни български имена на новите колонии, които населяват. Така българите извън България започвали своя нов живот в САЩ. Това е проява на един наистина антропоморфен, първичен патриотизъм, но в същото време и истински, за разлика от същия на болшинството патриотарстващи българи днес.
Двадесет Българии, три Варни, по една Македония, София, Шипка, Плевен, Симеон (кръстен на българския цар от Х век), Преслав, Крум и още много други родни названия носят градове, села и улици в далечни и непознати земи из Европа и Северна Америка. Техни създатели и кръстници са именно наши сънародници, емигрирали в различни страни по света. Главният им подтик е била носталгията и любовта към отечеството, към така наречения “стар край” - България. Съществува и едно твърде любопитно изследване по въпроса от Григор Николов, който описва български топоними из САЩ и Европа.
Полагане на основния камък на българската черква “Свето Благовещение” в гр. Стилтън, Пенсилвания през 1909 г.
Първите компактни групи български заселници, предимно мъже, се установяват в САЩ и Канада през 1902-1903 г. Само за десетина години броят им толкова се увеличава, че през 1912 година във връзка с участието в Балканската война българската държава се загрижва за бойната си сила и прави първата по-точна статистика. Данните от нея показват, че само в САЩ броят на нашите сънародници по това време е около 50 000 души, заселили се в над 700 села и градове във всички американски щати, та дори и в Аляска.
Първата, а и до днес най-известната колония е София в щата Ню Мексико. Тя е основана през 1911 година. Тогава щатът имал прекалено малко жители и прекалено много земя, та в желанието си да привлекат повече имигранти местните сенатори гласували закон, който гласял, че всеки заселник можел да получи земя, която да достигне максимален размер до 5000 акра, посочва Григор Николов.
Възходът на американската София продължил около три десетилетия. След края на Втората световна война градът западнал. Една от последните му известни атракции е престарялата баба Неделя, една от основателките.
Град Стилтън. Членовете на Българската македоно-одринска организация.
И втората българска колония в САЩ е създадена през 1911, само че в щата Луизиана, близо до границата с Арканзас. Нейни основатели са бивши работници на железопътната компания “Гълф коуст”.
Третата българска земеделска колония се е намирала близо до Хюстън, щата Тексас. Нейните основатели са били изцяло македонски българи, които съвсем логично й дават името Македония. И тази българска колония в Щатите просъществува само две години До 1920 г. нашите емигранти се опитвали да се занимават със земеделие и да създават колонии в САЩ. Съдбата на всички обаче била еднаква - скоро пропилявали спестените пари и като логично последствие от това колониите се разтуряли. Днес от тези опити е останал само споменът за българското присъствие в градчета и селца, носещи имена на наши градове и царе. Плевен има в щата Монтана, Варна - в щатите Ню Йорк и Илинойс, Крум - в Тексас, Симеон - в Небраска, се казва още в любопитното изследване на Григор Николов.
Венцислав Жеков
ПЪРВИЯТ ХРИСТИЯНСКИ МАНАСТИР В ЕВРОПА Е БЪЛГАРСКИ!
Колко много места има в България, които все още не познаваме! Стигнахме до Великата китайската стена, до храмът на любовта-Тадж махал, пирамидите,…но вътре в нашата България има все още толкова много непознати и неизследвани местности. Едно такова място е манастирът “Св. Атанасий” край село Златна ливада, Чирпанско, който се оказва първият манастир на континента Европа. Ето още един повод да се гордеем, защото това са нашите пирамиди, нашият Тадж махал, нашата Велика китайска стена. Въпросът е, дали и до колко познаваме нашите национални богатства, защото именно чрез тях и заедно с тях отидохме в Европа. Това е същата тази Европа, която сме длъжни да уведомим за нейното най-старо манастирско средище. Длъжни сме да го направим и за да ни уважават, и за да ни признават, но и за да не забравим самите ние, нашето собствено минало, защото недостойно често заличаваме цели исторически периоди. А сървър на времето все още не е измислен, за да съхрани история от преди близо 1700 години, каквато се оказа тази край Чирпан, в манастира “Св. Атанасий”.
Научна експедиция в манастира “Св. Атанасий” край село Златна ливада, Чирпанско, осъществена на 18 януари 2004 година, доказва, че това е първият манастир, основан по българските земи, и най-старият действащ и днес манастир на Европейския континент - това обяви академик Росен Милев-ръководител на експедицията и президент на Балканската медийна академия (“Балканмедия”). Това разказва Елена Шопова, която е една от многото българки, запленена от това магично място.
Манастирът е основан през 344 г. от Св. Атанасий Велики, патриарх на Александрия. След като приключва църковният събор в Сердика, той се отправя към столицата Константинопол, откъдето се завръща в седалището си Александрия в Египет. По пътя си спира и преспива в римската крепост, чиито останки днес се намират до манастира. Решава да се основе манастир, предвид обстоятелството, че в областта на Берое, днешна Стара Загора, живеещите готи и други племена са подложени на силен натиск от еретици-ариани, непризнаващи Христос. След смъртта му през 373 г. той приема и неговото име. Това се потвърждава от житието на св. Атанасий, от аналите на Александрийската патриаршия, така също и от останките на “Римския манастир”, както го наричат хората от този край, споделя Елена Шопова.
По права линия на около пет километра се намира село Ябълково. Тук е най-старото селище в цяла Европа. То е датирано отпреди 8 000 години /!!!!/ като откритите останки от сгради свидетелстват за уседнал живот и високо развито занаятчийство и търговия. Анализът е потвърден с радиокарбоново датиране, извършено в Оксфорд, Великобритания. Това преобръща цялата представа за праисторията по нашите земи, смятат историците. За съжаление разкопките завършиха през октомври, когато през зоната започва строежът на автомагистрала Марица. Това вероятно ще погребе под себе си останките на най стария открит град в Европа. Това е и още едно доказателство, че в този регион учените могат да се натъкнат на наистина древни следи от цивилизован живот.
Манастирът “Св. Атанасий” е най-старият манастир в Европа, следван от шотландския “Кандида каса” (360 г.) и други. Съществуват и много легенди за чудеса, свързани със светеца и манастира, като намирането на лечебния извор (аязмото) и неговата лековита вода, която привлича богомолците и днес.
В манастира е отсядал и Васил Левски. Новата сграда е сътворена през 80-те години на миналия век по идея на Людмила Живкова. През 2003 година на поклонение в манастира идва и сегашният Александрийски патриарх и папа на египетската земя - Петър VII. Това е вторият човек в йерархията на православието след вселенския патриарх, което пак според академик Росен Милев, потвърждава значимостта на манастира за християнския свят.
Венцислав Жеков
СЕКВОИТЕ СА НАЙ-ВИСОКИТЕ ЖИВИ СЪЩЕСТВА НА ПЛАНЕТАТА
Неотдавна програмата “National Geographic” стартира своя собствена инициатива за спасяването на секвоите в Северна Америка. Какво налага това спасяване и защо то е необходимо? Секвоите са най-високите живи същество на планетата Земя. Счита се, че наименованието Секвоя произлиза от името на вожда на индианското племе чероки-Sequoyah. Оказва се, че секвоите може да са съвременници на Самия Иисус и дори и много по-стари!
Секвоя в отдалечена крайбрежна гора в Калифорния е била условно измерена като най-високото живо същество в света. Дървото, наречено Хиперион, се издига на височина 378,1 фута /115, 2 м/. То е с 2,4 м по-високо от предишния рекордьор - друга крайбрежна секвоя, наречена Стратосферен гигант, която расте в държавен парк на 145 км на юг. Най-високото дърво открили двама калифорнийски любители-ботаници Единият е Крис Аткинс, който открил сегашния рекордьор през 2000 г. Другият - Майкъл Тейлър - се върнал по-късно заедно с учени, за да измерят по-точно височината на дървото с лазер, качен върху триножник. В същата гора екипът забелязал две други секвои, които също били по-високи от настоящия рекордьор.
В „Националният парк Редууд“ и „Националният парк и биосферен резерват Секвоя“ всички дървета си имат имена…: дървото на еди-кой си генерал, дървото на еди-кой си президент. Всички работници от националните паркове обясняват пътя например така: „Като стигнете до Грант и веднага наляво до Вашингтон, а оттам може да видите Рузвелт“.
Някога реликтови гори с гигантски растения са покривали по-голямата част от сушата на земното кълбо. Изкопаемите образци говорят за това, че гигантските дървета са съществували още през юрският период, преди 208 и 144 милиона години. От огромното разнообразие на реликтова флора до наше време са доживяли само вечнозелените гигантски секвои.
Най-добрите образци на този вид растат в „Националният парк Редууд“ на север от калифорнийското крайбрежие, който е обявен за национално наследство и заема пространство от 425 квадратни километра. Най-големите гигантски секвои растат в „Националният парк и биосферен резерват Секвоя“ в Централна Калифорния, който заема 1629 квадратни километра…
Ако вечнозелената секвоя може да се счита за най-високото дърво в света, то гигантската секвоя е най-голямото и величайшо от живите организми. Гигантската секвоя може да доживее до 4000 години, отстъпвайки по продължителност на живот само на осилестите борове, които се срещат в сухите планини на Сиера Невада – известно е, че някои от тях са на 4900 години.
Много секвои са загинали в пожари, някои са удряни от мълнии… Но тези дървета са толкова огромни, в тях има толкова голяма жизнена сила, че вътре в ствола пожарът може да трае няколко седмици. Няколко дървета изгарят напълно, но болшинството от тях с времето успяват да се възстановят напълно. Черни белези върху редица големи дървета, които все още виреят добре, показват, че те са устояли на много унищожителни пожари.
Дървесината на секвоята е много ценна. Факт е, че нея не я “ядат” гъби, плесени и насекоми, тя е почти вечна. Това принципно обяснява и почтената възраст, до която достигат тези дървета.
Шестстотин и петдесет годишна черница е най-старото защитено дърво в София. Черницата се намира в центъра на столицата, в района на Централна баня. В двора на Боянската църква има 3 вековни секвои, засадени от царица Елеонора. В Борисовата градина в София в частта близо до квартал Изток и до тенис кортовете също има секвоя от времето на цар Борис III. На сходна възраст има и една секвоя в частта на Борисовата градина до квартал Изгрев. Този растителен вид може да бъде видян на още много места в България-Ивайловград, Пловдив, Смолян и други.
Едно от първите свидетелства на българи в по-ново време за гигантските секвои в Америка е това на Елена и Георги Иванови, които посещават САЩ през 1971 г. На 24 юни те са в парка на секвоите. Води ги българин от София на име Михал. Георги разказва, че в парка има автобус, който разхожда посетителите. Той споделя, че през дънерите на тези дървета може да мине лек автомобил, нещо, което впечатлява дори и днес с мащаба си! Георги и Елена запазват спомените си за тези гигантски дървета и преживяванията си в този парк. Семейството пази и снимки от парка, които са единични свидетелства в онези години за българите. Не веднъж те споделят тези впечатления и паркът постепенно придобива популярност и у нас, въпреки обективните ограничения на така наречената “желязна завеса” от втората половина на ХХ век.
Венцислав Жеков
ЛЕГЕНДАРНОТО САМАРСКО ЗНАМЕ ИМА ПЕТ КОПИЯ
Националният военноисторически музей притежава петото копие на Самарското знаме. По време на Руско-турската Освободителна война - 1877-1878 г., известната българска светиня е поверена на Трета опълченска дружина с командир подполковник Калитин, знаменосец е унтерофицер Антон Марченко. Знамето участва в боевете при Стара Загора, в отбраната на Шипка и при превземането на Шейновския укрепен лагер на Вейсел паша - 9 януари 1878 г. Самарското знаме е единственото бойно знаме, наградено с орден "За храброст" I степен.
Като че ли забързани в шеметното си ежедневие, понякога позабравяме националните си светини. Самарското знаме се е превърнало в учебникарски артефакт, а то има свой живот, своя история, свое минало, настояще и дори и бъдеще. Поводът да си припомним за тази българска светиня е възможността ни да покажем снимки на оригиналното знаме, нещо което не е правено скоро, но и нещо, което трябва да повдигне духа на българина в тези смутни времена. Българите се нуждаят от своите светини повече от всякога, защото именно когато сме били най-отчаяни, тези светини са ни помагали да повдигнем глави и да продължим напред-трудно, но убедително!
Близо две години последното копие на знамето е изработвано от монахини в Княжевския девическия манастир "Покров на Пресвета Богородица". Те набавяха материали и от чужбина и искаха всичко да бъде оригинално. Получи се наистина може би най-най-красивото копие на Самарското знаме. Настоящото пето копие е изложено в музея, а третото, което беше в експозицията, е предоставено на Националната гвардейска част за участие в зари и различни церемонии и чествания. Едно копие има в музея на Въоръжените сили на СССР, едно - в Старозагорския исторически музей и едно копие има в българския манастир Зограф в Св. Гора, което беше подарено от президента Георги Първанов през 2004 г. при посещението му в Светата обител.
Оригиналът на Самарското знаме се съхранява във военния ни музей, в специален шкаф, при специална температура и подходяща влажност. Самарското знаме се намира в този музей от 1946 г. От 1881 г. до 1946 г. то се е съхранявало в царския дворец в София. През 1958 г. са изработени първите две копия – едното-за съветския музей, а второто за нашия военен музей. През 1960 г. Самарското знаме е изпратено в Москва за реставрация, а през 1978 г. е направено последното копие - в реставрационно ателие на Националния военноисторически музей, под ръководството на художника реставратор Михаил Малецки, който рисува иконите.
Оригиналното знаме е показано за първи и последен път през 2002 г. - на първата изложба в новия район на военния ни музей, но преди това то не беше показвано 25-30 години. Това е така, защото знамето не беше в състояние да бъде показвано и именно заради това трябва да се показват копията. Всъщност това е общоприета практика във всички музеи, на такива свети предмети се показват автентични копия.
Оригиналът е изработен в град Самара от монахини от местния манастир. Използван е тънък копринен плат. Иконите на Иверската Света Богородица и на Светите братя - покровителите на Европа - Кирил и Методий са рисувани с маслени бои от петербургския художник Николай Евстатиевич Симаков. Размерът е 1,85х1,90 м. Сребърната пика във византийски стил е изработена по проект на граф Рошфор. На 18 май 1877 г. - на тържествена церемония в Плоещ самарското знаме е връчено на Българското опълчение от делегация на гр. Самара - Ефим Тимофеевич Кожевников и Пьотр Владимирович Алабин.
Може би е по-малко известен фактът, че знамето е заковано със златни гвоздеи за дръжката. Последният гвоздей заковал старият български войвода дядо Цеко Петков, водил чета над 30 години в Троянския Балкан. След като заковал златния гвоздей в дръжката, със свален калпак и очи към небето той произнесъл заветните думи - "Да даде Господ това свято знаме да премине от край до край през многострадалната българска земя. Нека нашите майки, жени и сестри да изтрият с него скръбните си очи, а след него да настане траен мир и благоденствие". Мощно "ура" и хвърляне на шапки и калпаци последвали думите на поборника. Това е началото на пътя на святото Самарско знаме.
Венцислав Жеков
Абонамент за:
Публикации (Atom)