Кой и защо може да критикува Църквата,...а може ли...!?

Снимка: www.pravoslavie.bg

Преди време си позволих да изразя мнение пред мой приятел, православен християнин, за един от епископите ни. Реакцията му беше, че ние не решаваме „тези работи“, съответно, не може да съдим...! Там е работата, че аз не съдя, а изразявам мнение, което, както когато е положително, не е непременно похвала, така и когато е отрицателно, не е непременно – съд!

Прави впечатление, че когато си позволи да критикува някой, било то журналист, или просто гражданин, християнин, пък и нехристиянин, но особено журналист, родната ни Църква веднага скача, ама скача, както се казва „трупешката“, от място, защото видите ли, кои сме били ние миряните, че да критикуваме Нея – Църквата. Само че ние не критикуваме Църквата, а отделни нейни представители, които в повечето случаи представляват не самата Църква, а собствената си персона, която не рядко е доста съмнителна от към „благоуханен“ морал...!

Миряни могат и дори не само могат, но и трябва да критикуват, защото само така може да се открие, обезвреди и навреме изреже онова болно място, което да не зарази целия организъм. То това си е чисто медицински доказано. Лошото не си отива от само себе си, напротив, иска усилие, иска „преднамереност“ в нравствеността, иска устойчивост, упоритост и постоянство.

Няма как да не критикуваме, защото в Църквата също има хора, монаси, свещеници, свещенослужители, епископи, дори митрополитите, че и самият патриарх....! Те са преди всичко хора и в качеството си на такива грешат по презумпция, точно както нас! А когато грешат, а и това се вижда от всички, не бива всички да си мълчат, защото от паство се превръщаме в обикновено стадо.

Има случаи, в които Църквата не взема отношение по даден проблем, тема, казус, тогава й е нужно да й напомним, било чрез статия, чрез писмо, пост във „Фейсбук“, или „Туитър“, или където там можем. Така тя може и да се сети да се задейства. Е, може и да не се сети, но поне ние ще сме изпълнили дълга си като православни християни, да бдим за чистотата на вярата, а вярата е чиста, когато сърцето е чисто, а сърцето е чисто, когато човек е чист като вибрация и присъствие.
Така че, критиката не е непременно нещо лошо. Не е нужно да се приема на нож всяка критична бележка, защото понякога от критиката се ражда нещо хубаво. В това обаче Църквата ни все още има много какво да научи, да преодолее вътре в себе си, така щото митрополитите да не ни посрещат на телефона, когато им се обадим, с една дежурна досадна леност, полусънена незаинтересованост и доста съмнителна неосведоменост...!

Ние не ги търсим, защото се интересуваме в лично качество, а искаме да научим истината „от първа ръка“, за да я ретранслираме към обществото, каквато ни е мисията на журналисти. Ако те не ни дадат информация, тогава започват интерпретациите, а те, вярвайте ми, могат да са още по-нелицеприятни от истината, която само понякога поражда и критика!

С една дума, по-добре е да си кажат сами, а не да се обясняват след това, когато  вече информацията трябва да се премодулира, а процесът отнема освен време и доста повече енергия, която я има търсения ефект, я – съвсем йок...!