КОГАТО БАНЯТА СЕ ПРЕВЪРНЕ В МУЗЕЙ, ИЛИ МУЗЕЯТ СИ ОСТАНЕ БАНЯ…!

Снимка: Добромир Георгиев

Софийската централна баня се превърна в…музей на София. Всъщност, като се замислим, банята и като действаща баня пак си беше музей на София, защото тя сама по себе си представляваше неразделна част от историята на града.

Медийната реклама за нов музей на столицата ни, макар и балансирана, макар и твърде последователна и добронамерена през годините, не успя да извърши емблематичната трансформация и сякаш усещането за подмененост е по-силно от търсения ефект на новост. Това е един класически пример за това, как медиите не успяват да внушат нещо, което уви, се оказва целенасочена административна политика.

Но не медиите са виновни, защото те отразяваха и отразяват това, което се случва в реално време. Новият музей придоби медийност още преди да е музей, защото това трябваше да се случи и то се случи. Музеят придоби медийна популярност, но изгуби собствената си визия, а днес дори и медиите вече говорят повече за баня, отколкото за музей…!

Повечето от моето поколение, както и по-възрастните, разбира се, все още помнят софийската централна баня именно като баня. Тази сграда е строена за баня, архитектурата й е пригодена, за да е баня и тя дори и сега, когато вече е музей на София, пак си остава баня. Да не говорим, че още на входа ни посреща реставриран, или нов, но направен като стар надпис, който указва, че тази сграда е именно баня…!

Кому беше нужно да превръща една традиционна и емблематична сграда от едно в друго нещо, кому беше нужна тази несвойствена трансформация?

Защо трябваше да се променя интериорният статут на една историческа реликва, за да се търси нов ефект, който при това неизбежно ще бъде засенчен от фигурата на традиционната визия?

Подобна трансформация се извърши и с бившия царски дворец, който стана Национална художествена галерия и Етнографски музей, вместо да е музей на българската монархия, например, от Х в. до ХХ в. , както и криптата на катедралата „Св. Ал. Невски”, която също стана картинна галерия. Въобще, явно се специализираме в трансформацията на историческата си памет!

Влизаме през централния вход на банята. Той е същият, както го помни детското ми съзнание, няма никаква разлика, само дето ароматът вече не е на парите от минералната вода, а мирише на пресен латекс и бои. Влизаме в дясно и попадаме в голяма зала, в която са поместени фигури от хартия. Някои от тях наистина са интересни, други – са нещо средно между намокрена тоалетна хартия, която е в естествен полуразпад и опаковки от закуски в крайпътен храсталак!

Ако това все пак се преживее без особено изявени ментални вреди, попадаме в следващото помещение. Там има басейн…да, да, басейн! Дори преливниците му все още си стоят, а на дъното на въпросната вана, или басейнче, е поставен ламиниран паркет…! Чувството е сякаш наблюдаваме трамвай на Черни връх…!

Басейнът е толкова отчетливо запазен, че няма как човек да придобие усещането за изложбена зала. Встрани дори все още стои нишата, където са били душовете….! Наблюдаваме интериора, басейна, нишата с душовете, високите прозорци, които доставят достатъчно светлина…и докато наблюдаваме това, осъзнаваме, че всъщност тук има експонати, някакви стари книги, състарени листове на книги, направени във формата на разлистен цилиндър…, оригинално е! Оригинално е, само че не се забелязва, защото това за посетителите е банята, а не музей, още по-малко пък – изложбена зла.

Да, има такава модерна практика, при която изоставени промишлени пространства се превръщат в арт забележителности. 

Това се прави, но интериорът първо не бива да е традиционен, не бива и да е реставриран, не бива интериорът да засенчва експонатите, защото тогава ефектът  обратен. Интериорът се превръща във водещ и изложбата се превръща във фон…!

Така е и в Софийската централна баня. Дори подовете на места сякаш са си същите, както в банята някога. Да не говорим че вътре са поставени дървени пейки, които ако не са автентичните от времената на банята, то поне са твърде подобни. Така банята всъщност „изяжда” музея и самата тя се превръща в музей!

София е град, създаден със славата на своите минерални извори. Централната баня е емблема на града ни. Ако тя беше възстановена като баня, дори като баня-музей, без да се използва активно като комплекс за къпане, тя щеше да е много по-голяма атракция.

Макар, че все още главният басейн не е отворен, можем да си представим, как отчетливото ни усещане ще бъде така натрапчиво, че каквото и да сложат като експонати в басейна, то няма да се превърне в акцент, защото банята, ще го „погълне” архитектурно.

Няма как да превърнеш басейн, вани, ниши за душове, цяла баня….в музей, без това да има своите неизменни последствия. Няма как едно твърде типично архитектурно пространство да се видоизмени насилствено, без това да не се отрази на неговия „здравословен статус”. Това е неминуемо, защото насилието над историята и традициите винаги е било мелодраматично, както и в този случай.

Ако банята си беше останала баня, тя щеше да бъде музей на минералната вода, онова, което прави от онова древно поселение град, а след това и столица на едно модерна европейска държава. Сега си имаме музей на София, който е баня, или баня, която е музей на София.

Да ни е честита новата софийска централна баня, в която басейните са облицовани с ламиниран паркет, а нишите за душове се напъват до скъсване да ни представят произведения на изкуството, само дето „транс-историческата” миризма на сапун, е проникнала в стените и сензитивно прозира през латекса…!

За sbj-bg.eu

ЕВРОВИЗИЯТА НИ ЗА „ЕВРОВИЗИЯ”

Снимка: inlife.bg

Тази година България не участва на песенния конкурс „Евровизия”. Когато се отказахме от конкурса, се появиха мнения, че едва ли не това е пораженство, само че, „Евровизия” ни показа че всъщност имаме доста незначителна евровизия!

Песенният конкурс отдавна е опорочен иманентно, защото гласуването не е за песен и изпълнител, а за държава. Гласува се на политически принцип, някъде и на регионално-политически принцип. Не се оценява изпълнение а се оценява, от коя държава е то. България очевидно няма силно лоби в Европа и поради тази причина е изолирана. 

Елица и Стунджи постигнаха невероятен успех на една от миналите „Евровизии” и този успех беше наистина връх. Ние трябва да покажем нещо наистина уникално и като талант, и като изпълнение, и като ефект, за да бъдем оценени по достойнство, впрочем така, както стана сега и с малката Крисия, за детската „Евровизия”. Или иначе казано, трябва да покажем много повече от другите, за да ни оценят не политически, а културно. Докато една по-централноевропейска държава може да си позволи дори арт-своеволие и това не само да не бъде наказано, а дори да бъде оценено като креативност и да отиде на финал.

Всичко е въпрос на лоби. Винаги, когато се проследява гласуването за „Евровизия” се вижда, как се оформят лобита. Те са и геополитически, и само политически, и исторически, и културни, и традиционни.

На Балканите, както казва един професор по история, където от барутните погреби още излиза дим, няма как да сме единни. Именно заради това, за нас може да гласува Израел, но не и традиционно съседна държава. Е, добре де…, не е правило, но не е и изключение.

Има едни исторически изградени нишки, които винаги си личат при подобни мащабни „социологически проучвания”, каквато в известна степен е самата „Евровизия”. Тези нишки показват колко всъщност са устойчиви митовете и колко важни са те, когато говорим за сфери на влияние, за лобита, за регионализъм.

Ето защо, според мен не е грешка, че България напусна песенния конкурс „Евровизия”, защото той отдавна не е само песенен конкурс!

Дано поне Крисия има шанса да ни представи така, както наистина може…дано, защото ако и там политиката надделее над таланта, жалко за тези уникални деца, жалко…! 

ЩЕ ДОЧАКАМЕ ЛИ НОВ РОДЕН ИСТОРИЧЕСКИ СЕРИАЛ…?

Всички истории за Борджиите започват през 1492 г., когато Родриго Борджия се качва на трона във Ватикана и завършват през 1507 г. със смъртта на неговия син Чезаре.  Лукреция се превръща в нарицателно за женско коварство.

Другите две деца на Родриго Борджия от любовницата му Ваноца деи Катанеи са любимият му син Джовани, убит през 1497г. и Джофре – най-малкият.

През 2011 г. два различни сериала излизат в телевизионен ефир с общ сюжет-управлението на Борджиите в края на ХV век. През април 2011 г. режисьорът Нийл Джордан представя “Борджиите“/Канада, Ирландия, САЩ/, заснет в Унгария за американския канал “Шоутайм”. През октомври 2011г. американският проуцент и сценарист Том  Фонтана /”Оз“/ заедно с френската продуцентска група “Лагардер” представя за френския “Канал Плюс”  12-те епизода на “Борджиите” в Европа.

Сериалът представя една епоха в нейната пълнота. Питаме се обаче, след мегапродукциите ни за хан Аспарух и за Покръстването и епохата на Св. Цар Борис, защо няма друга такава продукция? Тези сериали се снимаха преди десетилетия. От тогава насам няма такава голяма историческа продукция, ако изключим филмът за Васил Левски, който предизвика драматична медийна полемика.

Въпросът е, защо няма подобна историческа продукция и за духовните ни водачи, например за патриарх Евтимий, или за Паисий Хилендарски, или пък за Софроний Врачански, Екзарх Антим І, или пък за Екзарх Стефан, а защо не и за първия ни патриарх в новото време – Кирил…!?

„Борджиите” е типична историческа поредица за духовни водачи. А ние как запознаваме младото ни поколение с нашите си духовни водачи, които са реални исторически личности? Как днешните млади хора да уважават християнските ценности, при положение, че те не знаят, кой е Патриарх Евтимий? Как искаме да се въведе Вероучение, когато децата нямат отношение към него, не знаят, какво е това, защо да го изучават и какво ще им даде то….? Ако имахме исторически сериали, подобни на този за Борджиите, може би образователния ефект от тях щеше да доведе до едно общо по-високо ниво на образованост за родната ни история. Така се прави, така се подържа родната памет, така се образоват поколенията.

В епохата, когато в центъра на световния ред е Ватикана – арбитър на конфликти между кралства и империи, именно в нейното сърце е един мъж, чийто стремеж за власт и богатство ще превърне името на една династия в синоним на най-черните  страници от историята на стара Европа. Борджиите е испанска фамилия от Валенсия, превзела трона на свещения град, за да управлява християнския свят със страх и респект, без морални граници между Италия и Испания, във война за власт с всички средства: интриги, насилие, убийство, предателство, лъст, кръвосмешение, вяра и отмъщения.

Освен с приближени кардинали и представители на великите сили, Папата воюва с алчността на себеподобните си, които се опитват да разделят фамилията, отнемайки нейната мощ.

Дори за тези черни страници от папската история е направен филм, при това интересен! Дори за тази тъмна епоха някой си е направил труда да напише сценарий! А за нашите духовни водачи кой да напише сценарий, кой да направи филм и кога…!?!?! Ще доживеем ли следващата мега историческа продукция с марка „България”…? 

За sbj-bg.eu

КОЛКО РЕАЛНИ СА ТАКА НАРЕЧЕНИТЕ „РИАЛИТИ”-ФОРМАТИ…?

Телевизиите ни заливат с риалити-формати за какво ли не. Имаме си сватбарски формат, готварски, при това – два, имаме си певчески – няколко, имаме си формат за таланти – таман три…!

Това забавлява, създава настроение, създава усещането за нещо красиво, понякога смешно, но преди всичко отпуска…, така поне твърдят някои. Проблем се появява обаче при мярката на експресията…За какво става дума?

В едно от реалити-тата се създава толкова силен драматизъм на едно напълно елементарно действие, че човек остава с впечатлението, че става дума за избор на жичка, при неутрализиране на ядрена бомба…! Това, че даден участник трябва да напусне дадено шоу е представено, сякаш той не просто напуска същото това шоу, а все едно отива на ритуално заколение в Перу, през ХV в.

Кому е нужно това?

Първо, масовата публика, не е чак толкова ограничена, че да не разбира, че краят на едно шоу за даден участник в него, всъщност не е край на неговото физическо съществувание.

Второ, допълнителният драматизъм, колкото и да се дозира през ситото на сценария, понякога придава една доста натрапчива нотка на мелодраматизъм. От това страда цялото шоу, защото просто олеква и като формат, и като послание, а в крайна сметка и като забавление.

Друг проблем, който се среща доста често е оценяването, или така нареченото „оценяване”. Какво имаме предвид?

Има едно жури, което обикновено трябва да е независимо. В някои от риалити-форматите се шегуват със същата тази „независимост” на журито. Прави обаче впечатление, че при оценяването на дадено изпълнение, оценките драстично се разминават с тези на публиката, която също има право да гласува. Ако журито, което е да речем от четири човека, представлява представителна извадка на процентен принцип от цялата публика, то тогава разминавания са възможни, но едва ли една такава драстична разлика може да се обясни със случайност, още повече „случайност”, която се повтаря циклично и равноделно!

Не е нормално даден участник да бъде оценяван по един начин, а публиката винаги, ама наистина винаги, да го издига с поне два, а понякога и четири пункта нагоре в класацията. Това говори, че или журито не е представително, или вотът се манипулира – публичния, или този на журито, пряко или косвено, или е от всичко по малко, или пък има нещо друго, което не зная по какви причини, но ни убягва.

Това създава усещането че някои риалити-формати сякаш не са съвсем реални, или не са съвсем…„риалити”…!

За sbj-bg.eu

„КОГАТО ГОВОРИШ С МЕН ЩЕ МЪЛЧИШ…!”

Собственикът на шампионския футболен отбор "Лудогорец", Кирил Домусчиев се извини за обидите, които отправи към репортер на бТВ.

Гледката наистина не беше лицеприятна. Домусчиев беше обвинен в това, че драматично е злоупотребил със спиртни напитки. Фенклубът на отбора пък обясни, че когато някой е поканен на рожден ден, не би следвало да казва, че „тортата е кисела”, дори и тя наистина да е такава…! Само че, тук не говорим за персонален празник, а за едно обществено събитие. И въобще, много от нашите така наречени вип-персони, не са особено наясно, че когато се намират на публично място, когато са публични личности и когато са обект на журналистически интерес, не е необходимо непременно да се държат като глиган в поликлиника…, примерно!

Всъщност, въпрос на възпитание е, когато журналист ни задава въпроси, да отговорим. Първо, това би следвало да означава, че към нас има обществен интерес, защото журналистите не ни питат, какво сме вечеряли, а задават въпроси, които интересуват обществото като цяло.

В такава ситуация, на второ място, би следвало да бъдем отзивчиви към въпросите, защото се предполага, че има какво важно да кажем. Това обаче не бива да е самоцел.

И накрая, заиграването с журналисти винаги, ама винаги е излишно, защото те се интересуват от въпросната вип-персона не в лично качество, а в качеството й на някакъв експерт.

Ето защо, реакцията на Кирил Домусчиев наистина представляваше груба проява, която демонстрира една толкова категорична безцеремонност, която само от добро възпитание не наричаме направо простащина…!

И все пак, човекът се извини, което е добре! Това показва, че все пак в обществото ни има здрави сили, които са в състояние да вменят в съзнанието на всички ни, че едно такова поведение не е допустимо.

Каквито и да са въпросите на журналиста, каквото и да ни пита, както и да са зададени същите тези въпроси, те са въпроси, които задава самото общество. Личното качество на персоната, която работи като журналист е на заден план. И когато агресията се насочи не към журналиста, а към неговата личност, тогава ситуацията излиза от контрол, както и стана.

Може би, понякога, наистина и самите журналисти задаваме не особено актуални, или прецизни въпроси, може би дори понякога задаваме не въпроси, а направо отговорите. Това разбира се не е нещо, която трябва да подценяваме, защото то е част от професионализма, но това не бива да е повод да бъдем малтретирани, било то с думи, а още повече пък физически…!

И все пак, Домусчиев се извини и му прави чест. Някой ще каже – „пито-платено”, ама не е съвсем така.

Ако не друго, поне си струва да се замислим и когато следващият път тикнат микрофоните под носа на поредната вип-персона, тя трябва да знае, че нито е с божествен произход, нито пък някой се интересува от нея, в качеството й на обикновен човек, какъвто в крайна сметка си е…!

С една дума – страстите – в къщи, а навън, дължим уважение на всички, с които общуваме по един или друг начин, в противен случай се получава феноменът: „Когато говориш с мен, ще мълчиш…!” 

За http://www.sbj-bg.eu/

ПРОТЕСТ ПРЕД БНР – КАКВО СЕ СЛУЧВА…!?!?!?

Съкращават доходите на журналисти в БНР. Дали брадвата ще е с 43% или с 30%, в случая това ням абсолютно никакво значение, защото е важен фактът. Имам приятели, които работят в радиото и зная, какви са им доходите. Те са много, ама наистина много далече от това, което е достойно да получават, да не говорим за извънредния труд, който полагат почти всяка седмица, за да не кажа направо и  - всяка седмица.

Журналистическият труд е достоен точно толкова, колкото и всеки друг труд. Не бива да се подценява трудът на никого, само че, журналистическият труд е може би дори малко по-важен, защото се отнася до информираността на обществото за феномените, които се случват в „канавата” на гражданското ни общество.

Журналистът работи не просто за своя работодател, или поне така би следвало да е, той работи за обществото. Ето от тук идва и обществената необходимост за достойно заплащане на труда на колегите. Проблемът , че някой е решил, че по някакви икономически причини, трябва да се направят съкращения и да избираме, както призова генералният директор на БНР – или 200 души без работа, или 43% off от доходите за месеца….!

Тук първо избор няма, това не е избор! Какъв избор има, когато трябва да избираме между черна мамба и кралска кобра….и в двата случая резултатът  един и същи – мъчителна смърт.

Ограничаването на бюджетите на обществените медии ли е причината за необходимостта от ограничаване на разходите в тях? Ако е така, това означава ли, че по този начин някой прави опит да ограничи информираността на обществото ни? Защото когато ограничаваш доходите на журналистите, точно това правиш – спираш потока на информация, ограничаваш го, нарушаваш качеството на същата тази информираност.

И така, изводът е, че колкото и да се налагат икономически причини, журналистиката не бива да се обезглавява по такъв драстичен и драматичен начин, защото така се спира не просто свободата на словото, така се ограничава правото на всеки един от нас да бъде информиран! 

ЗА „УВИСНАЛИТЕ ПОТУРИ” И ДВОЙКИТЕ ПО ЛИТЕРАТУРА!

Половината кандидат-студенти са изкарали двойки на изпита по литература в Софийския университет. Това съобщи председателят на изпитната комисия проф. Милена Кирова.

Това е един от основните кандидатстудентски изпити,които обикновено се използват от медиите и за хумористични публикации за така наречените „кандидатстудентски бисери”.

Тази година кандидат-студентите да сравняват цитатите „Светът, привикнал хомот да влачи, тиранство и зло и до днес тачи; тежка желязна ръка целува, лъжливи уста слуша със вяра..." (Христо Ботев, „Борба") и „Кой излъга нашата вяра?" (Гео Милев, „Септември"). Другият вариант за тема беше „Изпитание и избор в разказите на Йордан Йовков".

По-голямата част от около 1200 явили се младежи са избрали да пишат именно върху творчеството на Йовков. Това обаче не промени факта, че отново, за поредна година двойките са повече от 50%, въпреки радостните викове, с които тийнейджърите посрещнаха изтеглянето на автора.

„Масово има и оценки в диапазона 3-3,50.

Около 4 на сто от явилите се на препитването са се справили много добре и са изкарали между 5 и 5,50, а отличниците са под 1%.

Проблемът всъщност е в средното образование, където кандидат-студентите започват да се подготвят за университетите. Нивото на средното ни училище очевидно е слабо и това вече се превръща в тенденция, която показва, че грамотността на българина пада стремглаво. Все повече хора знаят английски, или друг западен език, но все повече не знаят родния си език – българският. Една от причините за това е и фактът, че много от съвременните работодатели изискват служителите им да знаят поне един западен език, а всъщност българският им език остава на задно ниво и по този начин нивото на образованието рязко пада.

Кандидат-студенски бисери от сорта на: „Вероятно лирическият герой е гей, тъй като при толкова самодиви пита „…кажи ми, сестро, де е Караджата“, вече не впечатляват никого. Тази фраза предизвиква усмивка, но всъщност усмивката е през сълзи, защото простотията понякога въобще не е смешна.

Недоволните от постигнатия резултат кандидати за студенти ще имат възможност да се явят на изпит и през юни.

Тогава отново ще имат избор между две теми. Остава ни да се надяваме, че поне на юнската сесия няма да станем свидетели на бисери от сорта: „Лирическият герой на Вапцаров са селяните, с увиснали мустаци и потури, в които обаче има нещо силно, здраво и желязно…“…!!!

За sbj-bg.eu

АДМИНИСТРАЦИЯ НА КОМУНИКАЦИЯТА, ИЛИ КОМУНИКАЦИЯ НА АДМИНИСТРАЦИЯТА!

Все повече офиси, магазини и дори и редакции монтират, или заявяват желание да монтират охранителни камери, като именно ги наричат „охранителни”. Всъщност, колкото охраняват тези камери, точно толкова и шпионират, или поне се създава такава реална възможност.

От едната страна е положителният ефект на това, че с такива камери могат да се предотвратят или да се разбулят престъпления. От друга страна, съществуването на такива камери позволява на работодателите буквално да следят своите служители.

Общественото мнение по тези въпроси е разделено, но това разделение се определя и от спецификата на работата. Едно е да има камери в офиси и магазини, друго е такива камери да ни шпионират в редакциите.

Всъщност тук говорим за комуникация на административни длъжности, а не за администрация на въпросната комуникация и нейното нерегламентирано използване.

В столичен МОЛ, в реномиран магазин за маркови дрехи, продавачите нямат право да ползват личните си мобилни телефони. Наистина, неприятно е, когато пазаруваме, продавачът да си бъбри по телефона, докато ни обслужва. Някак некоректно е към нас. Само че, продавачите също са хора, а както ние имаме права, така и те имат същите права. Ползването на личен мобилен телефон не е прищявка, а вече е необходимост.

Представете си например, че дипломиран икономист работи в такъв магазин като продавач, защото просто в момента няма друга работа, а такива случаи са наистина много. Въпросният икономист, който при това знае чужд език, няма право да ползва телефона си, но ако му се обадят за интервю за работа, например, как той ще разбере? Ще звънне по-късно….? Едва ли,…никой няма да го чака, при тази безработица!

Така въпросният икономист реално се превръща в роб на работата си, защото той няма реален шанс да се реализира на друго място, понеже няма как да разбере за такова.

Разбира се, този случай е единичен, изваден от контекст и формализиран, но е възможен!

Защо продавачите в магазините да нямат право да ползват личните си мобилни телефони, ако те са дискретно прибрани в дреха, не звънят , а се ползва само вибрационна функция, защо…?! Това право е точно толкова изконно, колкото и това да бъдеш, или да не бъдеш сниман на работното си място!

Съвременната комуникация в ерата на информацията е много тънка червена линия, която не бива да се преминава. Това да знаеш, какво правят твоите служители е едно, но това да се вманиачаваш в това си знание е съвсем друго.

Ограничението на личната свобода със забрана да се ползва мобилен телефон, или да се сяда, или пък да се консумира в офиса, магазина, или редакцията е възможност за проява на тоталитаризъм, а това не говори добре за почти четвъртвековните ни напъни напоследък да се присламчим към нормалния свят.

Да, и там има охранителни камери, само че хората не са роботи, да, и там има ограничения за говорене по телефон, но това не се превръща в извънредна самоцел, с която се репресира правото на свободна воля…! 

За sbj-bg.eu