В Истанбул - 1-4 май 2008

• Истанбул – най-новият европейски град

Босфорът отдавна не е граница между

исляма и християнска Европа

Входящо каре

Колко близо бил Истанбул! Колкото пъти отиваме до този космополитен град, толкова пъти се учудваме, колко близо е наистина и колко е различен. Всеки път го виждаме в различна светлина. Казват, че това е така, защото този тип градове, световните столици, главните центрове на империите, винаги са такива. Като столица на две империи този град наистина носи величието на нещо неземно, нещо, което е завладявало средновековния свят.

Именно Константинопол е бил столицата на “ойкуменето” – цивилизованият свят през средните векове – територията, която е била просветена, която е била благословена от Бог. Истанбул става столица на империя, взела името си от един от многобройните и оказал се най-исторически издръжлив бейлик – този на Осман. Още на входа на града, а всъщност така и не разбрахме, кога влязохме в него, се сблъскваме с типичното за мегаполисите натоварено движение. Истанбул обаче отдавна не е това, което е бил като столица на Османската империя и на

Византия

още по-рано. Градът е модерен център на една модерна държава. Макар, че все още могат да се видят забулени жени и момичета, Турция отдавна се е разделила с ислямския начин на живот и уверено търси своето място в съвременния свят.

Първото нещо, което попитахме беше, до колко е опасно да се движим из града нощем, защото обиколката на забележителностите определено не може да се извърши само през деня. Отговорът ни изненада. Оказа се, че Истанбул не е опасен град, въпреки че наброява около шестнадесет милиона души като постоянни жители! Убедихме се, че наистина няма

опасност,

но по-важно е защо е така? Почти на всяка спирка на трамвая по главната улица от величествената “Света София към квартал Аксарай, където отседнахме, имаше полицейска кола с включени светлинни сигнали. Присъствието е убедително, но в никакъв случай – натрапчиво. Държавата се грижи не само за нас туристите, но и за реда и спокойствието на собствените си граждани. Охраната на банки и други институции се осъществява от униформени с автомати. Не, това не е милитаризъм, това е ред, това е сигурност, това е надеждност, нещо, от което и ние можем да вземем пример.

Отдавна забравени митове са приказките за изчезнали хора, опасни сокаци от Капалъ Чаршъ, водещи направо до тъмните трюмове на корабите в пристанището. Отдавна са забравени и грабежите, измамите и нападенията. Разбира се, че ги има, все пак говорим за шестнадесет милиона, но

Мащабите

са овладени, градът днес е спокоен, привлекателен и доброжелателен.

Наложи се да ползваме последния автобус от луксозния квартал Таксим към Аксарай около полунощ. Хората се подредиха сами в редица и се качваха от първата врата, където ги таксуваха. Не знаехме, че това е ред, пък и бяхме чакали наравно с останалите и решихме да се качим отпред. Направиха ни остра забележка, защото ги предреждахме. Наложи се да минем отзад на опашката. Шофьорът не нервничеше, че изпуска курса си, изчака търпеливо и последния пътник да се качи, затвори вратите и тръгна. На една от спирките се качиха млади момчета, вероятно студенти. Подадоха си електронните карти, с които се таксува

Пътуването

им. Към картите бяха закрепени и ключовете им. Те минаваха от ръка на ръка към апарата за таксуване при шофьора и обратно. Казаха ни, че никога не са се изгубвали ключове, или карта. Е, никой не ни ограби, никой не ни “преджоби”. Както се шегувахме – никой не ни плячкоса гюла…! Асоциацията наистина се натрапваше, защото имаше моменти, когато се замисляхме кои всъщност са турците? Когато казваме “турчин” ние влагаме, или поне влагахме негативен смисъл, за груб човек, но след последното ни посещение в Истанбул, етнонимът “турчин” успешно се дистанцира от подобни релевации.

Това е Истанбул днес – ориенталските моменти вече са обект само на

Ориенталистиката

– етнографската наука за ислямските народи. Прословутата пазарлама – пазаренето по пазарите е факт, но това все повече е туристическа атракция, отколкото реални икономически взаимоотношения. Определението – “турска стока”, което също носеше негативизъм, също вече не е актуално. Движението по пътищата, колкото и да е хаотично, все пак редът е перфектен. С еднократно, ненатрапчиво и недразнещо присвирване с клаксоните, шофьорите се разбират и катастрофите наистина са рядкост, което е повече от чудо, при невероятно натовареното движение в града. Научихме, че полицията, тоест тяхното КАТ, вече присъства на ПТП-та, само за да състави протокол, а страните се разбират помежду си. Твърде европейско, нали…, дори подозрително много европейско поведение…!?

Някои все още се дразнят от това, че примерно императорската катедрала “Св. София” е била превърната в джамия и днес все още

Минаретата

стоят до нея. Да, така е, защото султан Мехмед ІІ Фаатих превзема града и го прави столица на новата си империя, защото това е ислямска империя, която не търпи други религии. Тук обаче има едно голямо “НО”. Днес “Света София” е музей, тя не е нито джамия, нито църква, тя представя имперското величие и на Константинопол, и на Истанбул. Ами ако църквата не беше превърната в джамия, дали щеше да се запази толкова векове, за да я видим и ние днес, макар и попроменена? Нека да се замислим, къде са стотиците минарета, които са изпъстряли някога нашата столица София? Ето за това говорим, за търпимост, за нов начин на мислене, за модерни взаимоотношения. Това разбира се не означава да забравим историята си, нито ние нашата, нито те тяхната. И ако за нас Осман паша е враг, за тях той винаги ще бъде герой. Така е и в обратния регистър. Левски за тях може и да е “хаирсъзин”, за нас обаче той е и си остава икона на националноосвободителното движение. Така е във всички държави на Балканите, пък и не само тук.

Историята

никога не е била еднозначна за всички, а историческата наука – още по-малко.

Обилната търговия, неограничените възможности за бизнес, необятните контакти, които създава този град, това са все неща, които го променят, бавно, но уверено. Наблюдавайки облеклото на хората, поведението им, обноските, можем да кажем, че Истанбул е един европейски град, въпреки че Турция все още води “люти битки” за членство в Европейския съюз. Тук обаче много неща вече са се европеизирали в положителния смисъл на думата. Това е така не само заради Мустафа Кемал Ататюрк и неговата революция, но и защото самите хора имат воля да се променят, да съхранят ценностите на своя етнос, но и да се приобщят към мултикултурния модерен свят на ХХІ век.

В Чекотинския манастир "Св. Архангел Михаил" - Великден - 2008 г.

• Един ден в Калугеровската света обител

Историята на Урвичката крепост се преплита

с историята на Чекотинския манастир

Входящо каре

На двадесет километра североизточно от Ботевград и на десет от гр. Правец, по поречието на река Малък Искър, в Предбалкана, сред кичести хълмове и се намира Чекотинския манастир "Св. Архангел Михаил". Историята на манастира започва от неговото построяване в края на ХІІ в. и първата половина на ХІІІ в. Сред местното население битуват легенди, че обителта е съществувала през Второто българско царство и е осъществявала оживена дейност със съседните крепости, църкви и манастири. Проучването на миналото на Чекотинския манастир се свързва с изследването на Урвичката крепост. Оказва се, че последната съхранява следи от човешки живот от хилядолетия. По времето на траките и Късната античност Урвич е укрепена крепост, за което говорят археологическите разкопки.

От времето на Османското робство, от всички манастири и църкви в района, най-деен и запазен остава Чекотинският, укрит сред гъста гора, в голям и дълбок дол, макар че за известен период от време той прекратява своята дейност. По сведения на стари чекотинци към Урвишкото манастирско средище е имало манастири и църкви, с които Чекотинският манастир е бил във връзка. От всички тях най-запазена и действаща остава чекотинската обител, въпреки че на два пъти през Средновековието е разрушаван. В неговите околности през 1992 г. са правени разкопки под научното ръководство на специалисти от Археологически институт с музей при БАН, които доказват поселищен живот от VІ – V век пр. Хр.

В манастира ни посреща послушникът – младият богослов Тошо Диловски. Няколкото ни телефонни разговори преди това потвърдиха удоволствието от общуването с него. Той е усмихнат, добронамерен, енергичен и отзивчив човек – нещо, което не може да се каже за повечето от представителите на монашеството в България. Послушничеството е прелюдия към приемането на новият начин на живот в Христа. Това е стъпало, което подготвя човека психически, емоционално и интелектуално, за да направи спокойно и с пълно съзнание за избор на верен път, тази важна стъпка. Тошо Диловски е монах в цялото си същество. Говори внимателно, непредубедено, убедително и категорично, когато това се налага. Така си представяме истинският монах, въпреки, че все още не е преминал през пострижението в схима.

Говорихме си за Бог, говорихме си за вярата, за духовниците, за това, кой, кой е в Българската православна църква, дали това е мястото му в църквата и дали трябва да е това. Направи ни впечатление, че младият послушник съвсем не се е откъснал от реалността, приел е вярата много дълбоко, но в същото време стои твърдо на земята. Това е необходимо, защото човек като него много лесно може да се подхлъзне в “съзерцание” да възприеме себе си като директен посредник между Бога и хората, а такива случаи има и то не един и не два.

Престоят ни в манастира беше истинско удоволствие и защото поговорихме с учен човек, и защото мястото е магнетично, и защото човек трябва да познава тези обители, където времето е спряло, или не, по-скоро времето не е спряло, но съвестно е съхранило ценности. Някои от тях може би сме позабравили, позанемарили, или просто забравили, а именно манастирът е мястото, където да се замислим за много неща, да останем сами със себе си. В манастира трябва да се запитаме за много въпроси, ако намерим отговорите, значи сме на верния път, ако ли пък не, тогава трябва да се преборим с отчаянието, твърди послушникът – Тошо Диловски.

В далечното минало, след построяването, манастирът е претърпял две внушителни разрушения. Едното е по времето на Урвичките събития в края на ХІV в., а другото - вероятно през кърджалийските нашествия.
След повторното разрушаване на манастира няколко податки дават основание да смятаме, че следващото частично съграждане на църквата в манастира е станало към края на ХVIII в. от местното население. От южната страна на запазената и до днес средновековна църква ясно личи издълбаната в камъка година - 1847. От този период е запазен още един надпис, който свидетелства, че през 1841 г. поп Петър е бил ктитор на строежа на притвора на църквата. Следи от стари основи, вторично употребени дялани камъни, култови знаци сред скален блок, подови плочи и открити в района монети от Античността дават известно основание да се смята, че църквата е изградена върху основите на древен храм. От средновековните манастирски сгради е оцеляла частично само църквата, чиято форма напомня архитектурата на християнските храмове от ХІІ-ХІІІ век.

В годините на робство манастирът "Св. Архангел Михаил" е един от най-дейните културно-просветни центрове. Манастирът е съхранявал значително книжовно богатство от столетия. Тук са преписвани някои книги, други са донасяни от Светогорските манастири и от Етрополската книжовно-просветна школа и манастира "Варовитец". Светата обител не остава чужда на националнореволюционното и освободителното дело на българския народ. Той е съпричастен в борбата му срещу гръцкото духовенство.

Съвременният Чекотински манастир "Св. Архангел Михаил" съхранява християнските традиции от миналото. На първия етаж е оформена магерница, стая за монасите и приемна на игумена, а на втория етаж е обзаведена просторна стая за митрополита, с всички удобства. Инсталирано е парно отопление, топла и студена вода. Следствие на добре развитата стопанска дейност след 1987 г. и от други източници започва ново, голямо строителство. Построява се южното и югоизточно крило на бъдещия комплекс. Това е огромна сграда на три етажа, със значителна разгърната площ. В източната част, на втория етаж е оформен параклис в чест на Свети Генадий, Патриарх Цариградски, чието име носел игумена на манастира. Сградата е построена за кратко време и параклисът е осветен на 31 август 1991 г. от Ловчанския митрополит Григорий и тогавашния игумен дядо Генадий и други духовници. На 14 февруари 1991 г. съществуващата стара сграда изгаря от пожар. Наскоро след пожара започва строежа на двуетажна сграда, която завършва с висока камбанария и метален кръст. Цялостният манастирски комплекс е осветен на 31 август 1992 г. в присъствието на многобройни гости и поклонници.

На Хижа "Чавдар" - април 2008

• Един уикенд на 1400 м. височина

Хижа “Чавдар” съхранява много истории

и спомени на поколения българи

Понякога човек съвършено случайно открива места, където наистина може да отпочине от градския шум и най-вече от суетата на цивилизацията. Така беше и с хижа “Чавдар”. Тя се намира в местността "Вихрушки поляни" в западния дял на Стара планина. Надморската височина е 1400 м. Дали при такава височина се променя физиологията и в каква степен? Вероятно е именно така, защото на това място сънят е здрав, а това дава възможност не само да си починеш, но и да имаш повече време да се разходиш наоколо, а има какво да се види. В тази околност е водила победоносен бой с турците четата на Панайот Хитов и Филип Тотю, с байрактар – Васил Левски. Руси от армията на генерал Гурко преминават Балкана именно тук през зимата на 1877-1878 г.

Стигнахме до хижата след преход от около 3 часа – от село Буново. Маршрутът е маркиран с необходимата маркировка, за да се ориентират туристите. Лятната маркировка представлява червена линия, оградена от двете си страни с две бели линии. Поставя се върху неподвижни предмети, като дървета, камъни и други. Зимната маркировка се състои от редуващи се жълто-черно-жълти ивици, поставени върху неподвижни обекти.

Преминахме през невероятно красиви местности, които повече от недвусмислено показват, че България наистина има невероятно бъдеще като туристическа дестинация за Европа, но все още ни предстоеше да се убедим в това. Покрай селската река, пътят ни отведе до място, където трябваше да прескочим реката. Това беше първото препятствие. От там

пътят

до колкото въобще може да се говори за път, като понятие, обозначаващо коларски път, продължаваше през гората. Никога, ама никога не бива да се носят сакове и въобще ръчен багаж, когато се правят планински преходи, но уви, това го разбрахме късно! Пейзажите наоколо изпълваха очите ни с безкрайната си красота. Понякога наистина човек се чуди, дали въобще е възможно да поеме толкова спокойствие, толкова природно съвършенство и одухотвореност на едно място.

Един от най-щастливите моменти, поне за нас, беше, когато почти на половината от пътя ни видяхме хижаря – Иво Йорданов. Помощта му по ориентиране из планината до хижата и най-вече помощта му за багажа ни, се оказа наистина неоценима. С невероятните усилия на градски хора, отвикнали от планински преходи, се добрахме до стълбите на

хижата.

Хижа "Чавдар" е разположена западно от връх Баба (1787м.)Тя е пункт от европейски маршрут Е-3 ("Ком-Емине").Хижата се намира в близост до връх Звездец (1655м,1.30ч.), хижа Мургана (4.00ч.), хижа Рудината (4.30-5.00ч.), т.сп.Витиня (4.30ч.).

От тук минава европейският маршрут Е-3 (наричан в миналото и "Маршрут на дружбата") е популярен като "Ком-Емине". Дължината му е близо 700 км. По дължината на маршрута се изкачват и подсичат над 100 върха.

Идеята да се премине по билото на Стара планина принадлежи на Алеко Константинов, но нелепата му смърт попречва да се изпълни това негово намерение. Последовател на

Алеко,

и изпълнител на неговото желание, се явява големият пътешественик и изследовател Павел Делирадев, който през 1933 г. предприема този поход и за 30 дни изминава около 700 км. по дължината на Стара планина.

През 1953г. се организира първият поход по билото на Стара планина. Тридесет и четири души изминават разстоянието от връх Ком до н.Емине за 30 дни. Днес походът "Ком-Емине" е традиционен и всяка година се организира от БТС. През 1991 г. е открита българската част от Европейския маршрут Е-3, която съвпада с "Ком-Емине".

Недалеч от хижата се намира стара, полуразрушена сграда. Хижарят Иво ни разказа, че това била мандра, която навремето снабдявала директно

Двореца.

Разпитахме го за професията му. Налагало се е нощем да излиза във виелица, за да спасява хора, които са се загубили. Запознат е с планината, защото вече три години е на тази хижа, а от единадесет години упражнява тази професия, която е повече призвание.

Няма нищо по-сладко от храната, която сме си приготвили сами, на 1400 м. височина. Уморени, но изпълнени с впечатления си лягаме в двуетажните легла – тип “вишка”, романтично наподобяващи някогашните казарми.

Новият ден огрява местността със златистата си светлина и мястото става още по-красиво. Недалеч от хижата се намира военен пункт, където дежурят военнослужещи.

Хижарят

ни обясни, че место общували, така се разнообразявали и те, а и времето минавало по-бързо. Помагат си както могат, когато камион изкачва билото, кара продукти и суровини и за хижата. Нощувката тук е само шест лева, а мястото, където човек има възможност да спи, за тази скромна сума, наистина е невероятно. Нощем сякаш луната е по-близо, звездите са по-ярки, нощта настъпва по-късно, защото и слънцето по-късно се скрива. Височината си има своите предимства.

Хижа “Чавдар” е гостоприемна за всеки, който минава от тук. Вечерта към нас се присъединиха две момчета и едно момиче – туристи. Хапнаха скромна вечеря, която сами си носеха, а след това се възползваха от гостоприемството на поляната до хижата, където разпънаха палатка. Кога се нахраниха, кога си отпочинаха, кога издигнаха палатката, кога се наспаха…, а на сутринта в 8,30 вече нямаше и следа от тях. Вероятно – отдавна бяха на километри от хижата на пък за

Емине.

Иначе, хижарят Иво се грижи за сградата като за свой дом. Не я оставя маключена никога, а когато му се налага да отиде до София, оставя “заместник” – някой от пастирите. Те са му освен заместници и добри приятели. Така хижата е отворена винаги и животът в нея никога не спира. До сега близо 80 хиляди лева е успял да осигури за ремонтни дейности – смяна на дограми, изграждането на вътрешни баня и тоалетни, нови мебели, легла и шкафчета. Предстои да се остъкли частично терасата над главния вход, както и редица други ремонти, които са и наложителни и декоративни. Всичко това е, за да се осигури повече удобство и уют на туристите и гостите на хижа “Чавдар”, а зад всичко това стоят благородните усилията на хижаря Иво Йорданов.