НАЙ-ГОЛЯМОТО УЧЕНИЕ НА БЪЛГАРСКАТА АРМИЯ – 35 г. ПО-КЪСНО

Армейски генерал Добри Джуров с войници

по време на учението ф"Щит 82".

Снимка: socbg.com

Българската армия се готви да участва в най-голямото съвместно учение в рамките на НАТО, откакто страната ни е член на Алианса. В "Сейбър гардиън 17" ще се включат близо 40 хил. военнослужещи от 21 страни членки и партньори на НАТО. Само нашите войници ще бъдат близо 4000. Учението ще се проведе на териториите на 4 държави - Германия, Унгария, Румъния и България. В учението ще участват и 15-те машини "Брадли" от Трета бронирана бригада от Четвърта пехотна дивизия на Сухопътните войски на САЩ, които пристигнаха на база "Ново село" по операция "Атлантическа решимост". Това съобщи преди броени месеци вестник „Стандарт“.

Нека обаче да припомним, че това не е първото такова мащабно учение, в което армията ни участва. Между 14 юни и 30 септември 1982 г. в СССР и България се провежда най-голямото стратегическо учение в историята на Варшавския договор – предимно военно-политическа структура – основен опонент в онези години на НАТО, наречено с кодовото название “Щит-82”.

Западните военни експерти го наричат “Седемчасовата ядрена война”, защото разиграва военни действия след ядрен удар на територията на цяла Европа. По време на широкомащабното общовойсково учение на обединените въоръжени сили (ОВС) на Варшавския договор практически е изпитана цялата стратегическа мощ на Съветската армия и армиите от тогавашните социалистически страни в Европа, в това число и на Българската народна армия. Това съобщава в своя статия сайтът socbg.com. Използваните източници са „Преживяното не подлежи на обжалване”, автор Атанас Семерджиев и „История на Българите: Военна история на българите от древността до наши”.

В учението участват над 60 хил. бойци, като част от тях са запасняци. В това невиждано по мащаб оперативно учение са включени 800 танка, 1100 БТР и бойни машишни, 1000 оръдия, 508 самолета и вертолета, 10 000 транспортни средства и 16 ракетни пускови установки.

През есента на 1982 г., в подножието на Странджа планина и в прилежащата акватория на Черно море под командването на съветския маршал В.Куликов, главнокомандващ ОВС и армейски генерал Добри Джуров (по това време министър на народната отбрана на България), се състои заключителната церемония на най-мащабното оперативно-стратегическо учение на Варшавския пакт „Щит -82”.

На 1.10.1982 г. на летището в Бургас се състои заключителен тържествен парад на войските участвали в учебната бойна операция. С него се слага и край на най-голямото бойно учение в историята на Българската армия в онези години.

"Съвместната подготовка е израз на ангажимента на САЩ към съюзниците от НАТО и допринася за постигането на съвместимост с техните армии. Работили сме в Ирак и Афганистан, а сега допринасяме за укрепването на сигурността в Европа", заяви командирът на Първи батальон от Трета бронирана бригада подполковник Джейсън Сабът, цитиран от вестник „Стандарт“, по повод настоящото учение в рамките на НАТО. Американският офицер допълни, че новопристигналата рота ще присъства в "Ново село" в продължение на девет месеца. След това на нейно място ще дойде подразделение с приблизително същия брой личен състав и техника.

В "Сейбър гардиън 17" на практика ще има няколко дъщерни учения. Ще се включат всички родове войски на Българската армия. За първи път самостоятелно участие ще имат специалните ни сили, които след промените в Закона за отбраната и въоръжените сили вече не са част към Сухопътните войски, а на директно подчинение на министъра на отбраната. Българските специални сили ще участват в "Сейбър гардиън" под шапката на НАТО.

Един от ефектите от такова мащабно учение и на наша територия е стимулирането на местната търговия и услугите.  Това на практика се отразява много положително на хотели и ресторанти около и в градовете Сливен и Ямбол.

Особено в събота и неделя много групи американски военнослужещи посещават двата града и с удоволствие харчат парите си в отворените заведения. Те ходят цивилни, но отдалеч си личи, че са военни от армията на САЩ. В някои от по-елитните ресторанти наоколо вече има специални менюта на английски език, които са именно за гостите от американската армия. Хотелите също не могат да се оплачат. Огромното мнозинство от американски военни, разбира се, нощува в самата база, където условията са перфектни. Има обаче специалисти, които използват хотелите в Сливен и Ямбол за нощувки. Особено през летните месеци американските военни масово предпочитат да прекарват уикендите си на морето. От база "Ново село" до Бургас с кола разстоянието се взема за не повече от 40 минути. Търсени са и хотелите в Балкана, които са по-близко, пише още „Стандарт“.

Това, което можем само да добавим е, че армията ни е имала, а в момента и изгражда нов такъв опит и боеготовност в рамките на подобни многонационални военни учения, които не просто повдигат духа на военнослужещите, но стимулират усещането им за общност и колективна сигурност. Това е заложено в основата на организация като НАТО, която има за цел да осигури и гарантира мирно съвместно съществуване и качествена отбрана от външни агресивни сили. А България има честта да е партньор на САЩ и армията им, както и да е активно действащ член на този отбранителен съюз!

ВЕНЦИСЛАВ ЖЕКОВ

кореспондент на в-к „България“ в София

САМО 7% ОТ БЪЛГАРИТЕ СА ПОСЕЩАВАЛИ КАПИТАЛИСТИЧЕСКА СТРАНА ДО 1989 Г.

„…Шейсет на сто от българите никога не са напускали страната и само седем на сто са били, независимо по колко време и по какъв повод, в капиталистическа държава. Наши работници и специалисти работят предимно в страни от Третия свят или в Съветския съюз, където най-вече секат дърва в тайгата…“.  Това са данни от слово, произнесено от българския политик и общественик Петко Симеонов на конференцията "Свобода на духа", която се провежда в Париж, в края на месец май 1989 г. Тези цифри всъщност обобщават ситуацията в страната ни почти в края на комунистическия период, когато населението ни беше обхванато от формалното и твърде политизирано „законодателство“ на тоталитарната държава, за която пътуванията в чужбина бяха заплаха на първо място и едва след това – възможност за образование, работа, а недай Боже пък – живот…!

Българите пътуваха в годините на комунизма, но пътуваха предимно вътре в страната и по-рядко извън нея – основно в страните от социалистическия лагер. Пътуванията в така наречените капиталистически страни бяха почти изключение – осъществяваха се предимно по служебен път и при крайна нужда, когато наистина няма как да не се осъществи едно такова пътуване. Не е случаен и фактът, че по Нова година българите тогава си пожелаваха ЧНГ ПИЧ, което не означаваше популярният тогава поздрав – „Честита Нова Година „пич“!“, а се „превеждаше“ като „Честита Нова Година – с Пожелание за Излизане в Чужбина“…! Толкова рядко и толкова чрезвичайно се пътуваше извън България, че дори и онези, които са пътували преди повече, с налагането на комунистическата система сякаш постепенно свикват да не излизат от страната. Заради това и пожеланията на Нова година са именно такива, това е нещо, което се случва толкова рядко и е толкова трудоемко, че влиза в официалния пожелателен списък…! Политиката на партията всъщност е такава, защото се цели ефектът на капсулирането.

Колкото повече българи пътуват извън страната, толкова повече могат да направят сравнение, дори и с други социалистически държави, как се живее у нас и как се живее там, особено това важи за така наречените капиталистически страни в онези години. Именно това е и основната причина, поради която днес държави като Северна Корея, която е твърде затворена, дори запечатана за околния свят, ограничава пътуванията на своите граждани извън страната, за да не могат те да видят, да сравнят и да направян анализ на тази основа. Това е отвратителна политическа демагогия, която е повече от характерна за комунистическите държави от тоталитарен тип, сред които някога беше и България…!

Българите наистина пътуваха, но предимно, както е отбелязано и в словото на Петко Симеонов, в страните от така наречения „Трети свят“ и разбира се в СССР, както и в останалите социалистически страни. В „Третия свят“ българите отиваха да работят, защото заплащането все пак беше в конвертируема валута, което им осигуряваше известна независимост, поне финансова. В СССР също отиваха за да работят, но - и на екскурзии, в които обилно и енергично се рекламираше именно евентуална бъдеща трудова заетост там на българи, които бяха специалисти и където заплатата беше в руски пари - рубли, но освен тях се изплащаха и едни други средства, наричани кодово „задгранични“, които се превеждаха в България, на банкова сметка, посочена от съответния български работник в СССР.

Така се компенсираше „неудобството“ да се работи в СССР, защото парите не бяха в конвертируема валута и ако бяха като количество като в България, тогава никой нямаше да има интерес да заминава на работа там…! Така се стимулираше „предпочитанието“ да се работи в СССР, а от своя страна пък и партията така изпълняваше задължението си да осигурява работна ръка за специалисти и обикновени работници, които да попълват хроничните празнини на пазара на труда в СССР, особено в труднодостъпните и крайно отдалечени северни райони и тези, които като цяло не са популярни на местния трудов пазар.

Пътуванията в останалите социалистически страни – държавите от социалистическия лагер, или от Съветския блок, бяха много по-рядко с основание – „работа“, още по-рядко за образование, а най-често – за екскурзии.

Екскурзиите пък се провеждаха така, както в известен смисъл днес, до колкото ги има разбира се, се правят екскурзии в Северна Корея. Маршрутите са предварително уредени, посещават се предимно гробища, мемориални комплекси от силно политико-идеологически характер, официални административни сгради, институции и учреждения, в по-редки, но не чак толкова редки случаи – ферми, организации от типа ТКЗС – трудово-кооперативни земеделски стопанства и АПК – аграрно-промишлени комплекси, както и идеологически паметници и паметни местности.

Това са повече политически турове, отколкото екскурзии, да не говорим, че хората нямат особено голям избор и за да не скучаят трябва или да пътуват с групата, или пък да се ограничат с „почивка“ в хотела. Разбира се екскурзиите в някогашните социалистически страни не са чак толкова строго регламентирани, както днес са те, ако въобще се състоят, в северна Корея, например, но ограниченията бяха ясни, а с повечето групи, особено в „рискови“  страни като Източна Германия, или както тогава се наричаше – Германска Демократична Република /ГДР/, пътуваха и представители на „тайните служби“, така наречените „ушета“, които следяха за намерения и изказвания, противоречащи на комунистическата „законност“ и правоверната социалистическа „догматика“.

ВЕНЦИСЛАВ ЖЕКОВ

кореспондент на в-к „България“ в София

ЗАПЛАТИТЕ НА УЧИТЕЛИТЕ – БОНУС ИЛИ ДОГОНВАНЕ НА ИНФЛАЦИЯТА…!?

Заплатите на учителите са нещото, което почти всяка власт дъвче като някаква освежаваща ментова дъвка, за да подобри вкуса си, но ефектът всъщност е напълно измамен, защото е толкова неусетно временен, колкото неизбежно е и зловонието, което неизменно го следва, при това – всеки път…!

Увеличаването на заплатите на учителите през последните години всъщност не е никакво увеличаване, а представлява едно неистово догонване на инфлационните процеси.

Преподаватели са изчислили, че за да достигнат заплатите нивото от 1989 г., те трябва да бъдат 1.4% от средната работна заплата за страната. Това е била схемата на изчисляване до 1989 г., с която се сравняват днес.

Намаляването на заплатите по изкуствен начин започва след 1994 г. тогава учителите постепенно, но главоломно започнаха да губят статута си в обществото и като социална група, а и като финансов сегмент. Заплатите им все повече се доближаваха до тези на обслужващия персонал и отливът от професията не е от днес, той е естествено следствие от тогава!

Днес професията учител е непопулярна, не защото не е престижна, а защото е безперспективна. Няма развитие, няма и изгледи за някаква промяна. Закостенялост и нафталин са синонимите на процесите в това професионално поприще. И за жалост липсата на стратегия, работата на парче и алтернативната загриженост – от време на време и от тук от там, доведоха до девалвиране на цялата професия. И ако преди години да си учител беше престижно и учителите имаха статут в обществото, днес учителите са смазани, принизени са до нивата на обслужващ персонал и са доведени до отчайващи и унизителни нива в социалната стратиграфия и като социална прослойка, и като стандарт на живот…!

Тук дори не говорим за пари, защото не парите са най-важното нещо, но и без тях някак не се получава, защото се налага и да се живее, поне от време на време…!

И като капак на всичко, сега се пускат фишеци за премахване на периода до 1994 г. при изчисляване на пенсиите на бъдещите учители-пенсионерите… Защо…?! Ами защото държавата не иска да плаща много високи пенсии върху ставки от онзи период, когато учителите са били относително достойно заплатени като експерти в областта на образованието! Заговори се и за ново повишаване възрастта за пенсия, защото просто няма пари за пенсионерите и все повече няма кой да работи, за да изкарва парите за пенсионерите…!

За teacher.bg

ЗАЩО ИЗДАТЕЛИТЕ НЕ СА ПОЗНАВАЛИ ОЦЕНИТЕЛИТЕ НА УЧЕБНИЦИ…!?

Тези дни стана ясно, че издателите до сега не са знаели, какви са рецензиите от оценителите на учебниците, които издават…!!! След промени от новото ръководство на Министерството на образованието, издателствата ще могат да получават копия от рецензиите.

До сега те се информираха за оценката на предложения от тях учебник на открито заседание в МОН, но можеха само да си водят бележки по становищата, а не да ги копират, като по този начин не знаеха дори и имената на експертите, които са ги оценявали. Имаше наистина процедура за получаване на копие от становището, но в него се заличаваха имената на експертите-оценители…! Причината се съдържаше в изискването оценителите да са анонимни, за да не им се оказва натиск...!

Всъщност абсурдите тук са точно два. Първият е, че издателите до сега не са имали достъп до рецензиите…! Как е възможно онези, които издават учебници, да не знаят, кой и на базата на какви точно критерии е оценявал труда и на издателите, а и на авторите…! Нима авторите не трябва да знаят, за какво точно са критикувани, особено при положение, че това може да се окаже полезно, за да знаят, следващия път, когато отново пишат учебник, на какво точно да наблегнат и какво точно да спестят, или пък да го кажат по различен начин…!?

Вторият абсурд е мотивът. Обяснението, че така, видите ли, се осигурявала анонимност, за да не се оказва натиск върху оценителите, е напълно несъстоятелен! Оценяващият не е подчинен нито на автора, нито на издателя, така че, няма никакъв разумен начин този, който в субординация е по-високо, да се окаже в подчинено положение, тоест - в ситуация на зависимост и съответно - уязвимост от този, който в същата тази субординация се намира на по-ниско стъпало по отношение на ръководството и контрола.

Има и още нещо обаче и то е не по-малко важно. Трябва да отбележим, че това действие на новото ръководство на образователното ведомство демонстрира предимно готовност за откритост и най-вече – за справедливост. Говорим за промяна, която въвежда правило за нов начин и на оценяване, а и на писане на учебниците.

След тези изменения в процедурите и авторите на учебници, а и издателите, но най-вече оценителите ще имат много повече възможности в реални условия за автентична професионална реализация. Тоест, едните ще пишат учебниците с по-висока прецизност, а другите ще са спокойни, че издават по-ясни и практични пособия, но най-вече, оценителите ще излязат от своята досегашна и напълно ненужна анонимност и ще покажат на практика експертните си умения. Така процесът ще се отвори, ще стане прозрачен и абсурдите от една измислена задкулисност ще отпаднат по естествен начин!

А с това заявката на МОН за откритост и честност в процеса на подготовка на новите учебници, дава основание за известни положителни очаквания, поне в тази посока...

За teacher.bg

БЪЛГАРИЯ ПРЕЗ ПОГЛЕДА НА ЕДИН СЪВРЕМЕНЕН АМЕРИКАНСКИ ПИСАТЕЛ

Снимка: jenatadnes.com

Един американски писател, млад човек, роден през 1978 г. в Луизвил, Кентъки, описва съвременна България така, както повечето от нас дори не са си и представяли, че може да я видим. За какво собствено става дума…!?

Гарт Грийнуел е преподавател в Американския колеж в София в периода 2009-2013 г., тоест той може и наблюдава активно живота в страната ни в наше време, в наши дни. Неговият бистър поглед и изключително точна преценка за околния свят почти стъписват с откровеността си и с прецизността на изразните средства. Той прави една безапелационно точна словесна снимка на България днес.

Накратко, Гарт Грийнуел е завършил Харвард, както и Писателската работилница в Айова. Той е учител и писател. Освен на романа „Каквото ти принадлежи“, Грийнуел е автор и на новелата „Митко“, която печели награда на Маями Юнивърсити Прес. Негови разкази са публикувани в Парис Ривю, финалист е и на няколко литературни конкурса, а другите го определят като „литературната сензация на годината“…, или като дебют, който представлява „истинска класика“…!

Гарт описва любовта си към Митко - млад българин от Варна, като в романа „Каквото ти принадлежи“ той допуска душата му да се разлее като река и да се влее в сърцето на всеки един от читателите му. Така думите му достигат до сърцето на българите, защото той им разказва неподправената истина честно и почтено прави заключенията, които иначе ние си ги знаем, но не си ги признаваме, защото не ни е комфортно да познаваме истината.

Няколко са думите, които Гарт превръща в емблеми на страната ни – приятел, блокове, София, пари, мизерия…!

Погледнато от страни, сякаш България, но най-вече София, са се променили много през последните 20-тина и повече години и това наистина е така. Повечето от нас помнят, каква беше София преди години и виждаме, каква е тя днес – друга е! Преходът, с всичките си ужасяващи условности, които нанесоха почти непоправими щети на обществото ни, все пак съдейства и за обновяването на опаковката на България и в частност – на София.

Ние виждаме това, което Гарт Грийнуел вече оценява! Той е достигнал следващото ниво - на оценка, до което ние все още не можем да се доберем, защото сме на първото ниво – на съзерцанието!

Някак стряскащо звучи, когато Гарт описва тоалетните на НДК в София, 14-та поликлиника, която е с груби стени и подове, почти на бетон, лекарите, които сякаш не искат да са такива, безхаберието, унижението, пустотата в душите...! Той плаче с думите си в книгата и ние плачем, защото от истината боли, а и не искаме да я чуваме…!

Непринудеността на разказа стига почти до върховата точка на признанието, когато авторът с нестихващ рационализъм само загатва, че болестта, която го измъчва е „подарък“ именно от България…! Това не е омраза към родината ни, напротив, това е болезненото признание за адекватното ни „днес“. Да, има го и хепатита, и сифилиса, дори и СПИН-а. Ние сме част от света, много от нас познават хора, които са били и са болни и от хепатит, и от сифилис, и от СПИН, някои от нас познават дори и хора, които вече ги няма на този свят, защото не СПИН-ът, а безхаберието и унижението ги умориха в днешна България…!

Гарт Грийнуел се сблъсква с България челно, като дори и в София той намира все пак един малък, но истински пристан за душата си и това са освен тоалетните в НДК, където той среща своята „българска любов“ – Митко, също и манастирът в квартал „Младост“, където живее авторът и където други църкви няма,  както изрично отбелязва той.

Грийнуел достига и до недостроената и все още стърчаща като призрак катедрала, в южния край на Южния парк. Това са „опорните му точки“, които го държат, за да има силите да наблюдава България днес и да я оценява не като ментор, а като един нов българин, човек, който е живял и работил тук и е бил достатъчно смел, а и откровен, за да сподели, какво всъщност вижда!

И ако за нас България днес е нова, красива и различна от България през 1989 г., то Гарт наблюдава България сега и честността му достига до предела на психическите ни възможности, защото той оценява безпристрастно, но и безапелационно, а това смущава някои, защото ги натоварва психически с абсолютна истина, което тежи…!

Да, България днес е друга, но е друга в сравнение с 1989 г., но е друга и в сравнение със САЩ, а също и с много от развитите страни. Заради това Гарт е смачкан от отношението на някои медици в София, когато му се налага да се лекува от сифилис, заради това той е критичен, когато става ясно, че най-близкият пункт, от където може да се снабди с инжекция „Пеницилин“ е в Гърция…/!!!/. 

Заради това го потиска тихата глъчка на претъпкания автобус № 76 към квартал „Гоце Делчев“, в София, защото и това е България днес, и това смущава някои българи, които са поживели известни години навън, дори и в Америка, а когато се връщат в родната си София, когато им се наложи да се лекуват от СПИН, например, защото и това го има... т

Те се сблъскват отново челно с действителността и изпадат в дълбока депресия, защото виждат, че България се е променила, но останалият свят се е променил много повече, България е нова, но останалият свят е много по-нов, България е модерна, но останалият свят е много по-модерен…! 

Гарт обича България, и заради Митко, но дали България обича Гарт,…и отново - заради Митко…!?

ВЕНЦИСЛАВ ЖЕКОВ

кореспондент на в-к „България“ в София

СЛЕД РОНАЛД РЕЙГЪН, БИЛ КЛИНТЪН СЪЩО „ПОСТРАДА“ В СОФИЯ…!!!

Неотдавна в-к „България“ отбеляза откриването на паметник на американския президент Роналд Рейгън в София, в Южния парк. Той беше залят с червена боя, като по този начин някой, който не одобрява присъствието на такъв паметник в София, изрази мнението си. Сега същият паметник отново беше зацапан с монтажна пяна и бяла боя. Обяснението: понеже алеята носела името на южноамерикански лидери, пък Райгън едва ли не се бил „натрапил“ там, като дори и алеята „приела“ неговото име…!

Питаме се, как е възможно един чисто архитектурно-географски признак да оказва такова значимо влияние върху разбирането за геополитика и световен ред…!? Та нима президентът Рейгън е по-малко значим като политически лидер и фигура от световно значение от един лидер от Парагвай, например, или - от Боливия…!?

Но не толкова за Рейгън е настоящата тема, макар, че е важна и е актуална, тя обаче дава повод и за още една посока на мислене. Става дума за плакати със снимки от посещението на президента Бил Клинтън в София.

В 21.40 часа на 21,11,1999 г. самолетът на американския президент Бил Клинтън "Air Force 1" кацна на летище София. Официалните лица за посрещането, начело с българския държавен глава Петър Стоянов, излязоха на пистата. След като слезе от самолета, Бил Клинтън разговаря няколко минути около очакващата го лимузина с българския си колега Петър Стоянов, след което изненадващо дойде да поздрави лично всеки от очакващите го журналисти. Това неочаквано нарушение на протокола беше посрещнато с възторг от представителите на медиите.

Президентът на САЩ оказа уважение не само на журналистите, но и на всички българи, като ги поздрави, като дори се сля с тях. Една от точките, където това стана, беше подлезът между Министерския съвет и Президентството в София. Тук Клинтън си купи фолклорни сувенири от магазините и се разходи да разгледа археологическите разкопки в района, които тогава все още бяха твърде семпли.

И именно поради тази причина, че на това място Бил Клинтън е осъществил най-прекия си контакт с обикновените хора на България, днес там има витрина, в която са залепени плакати със снимки от събитието. Впечатление обаче прави, че някой и тук се е подразнил от присъствието на американски президент в София и витрината е оплюта, като по този начин засъхналите следи от това обругаване придават една доста просташка визия на мястото и на въпросния исторически кът, не като такъв разбира се…!

Разбираме, че това е политическа пропаганда, че това е начин, макар и не особено сполучлив, да се демонстрира отношение, при това напълно негативно, дори крайно негативно отношение. Но някак не е прилично... Всяко обругаване на паметник е проява на лош вкус, но когато това се пренесе като действие и на други места, на които няма паметник, а само паметни снимки, това вече граничи с твърде лошо възпитание, или направо – с липсата на такова, каквото и да било…!

Проблемът не е в това, че е оплюта витрина със снимки на американски президент, става дума за гражданско поведение, което е просташко. Когато не харесваш американски президент, бил той Рейгън, Клинтън, Тръмп, или някой друг, това е въпрос на личен избор и никой, или поне никой не се интересува от подобен личен избор. Демонстрацията е излишна, защото оплюването на витрина, или заливането с боя на паметник не решава проблем, а просто говори за лабилни нерви…!

Какво като алея в Южния парк в София носи името на американски президент, който остави трайна диря в историята на света в едно наистина твърде динамично и рисково време…!? Какво толкова ще стане, ако кръстим една алея на негово име..!? С какво това ще попречи на нечий мозък, съзнание, съвест, морал…!?

Защо непременно трябва да обругаем един паметник, само и само да предизвикаме обществен дебат, нима не е достатъчно темата да се дискутира цивилизовано, в дискусионни студия, медии и на форуми, вместо да се търси неизменният скандал…!?

Така първо беше заявено отношение, а сега се заявява направо и намерение, паметникът на Рейгън, да не бъде оставен „на мира“…! Защо, кому и какво е направил Реъйгън, че е заслужил такова отношение от нас българите…!? Понякога се твърди, че понеже именно нищо не е направил за нас, с какво пък е заслужил тази чест да има негов паметник и името му да бъде носено от алея в парк…!?

Всъщност, защо винаги съдим, преди да се информираме, това не е ясно…!? Но не бива да се изолираме от света, в който живеем, а този свят, до голяма степен е продукт на действията и на този американски президент. Усилията му за намаляване на въоръжаването и емблематичните му преговори с лидера на СССР Михаил Горбачов са достатъчни поводи, заради успехите на дипломатическия фронт, заради които  именно Рейгън е заслужил не просто свое почетно място в историята на САЩ, но и в историята на Европа и на съвременния свят, светът, който днес и ние обитаваме.

Ето заради това той е заслужил паметник в Южния парк и не е заслужил да бъде обругаван! А колкото до витрината със снимки на Бил Клинтън, едва ли храчките по нея могат да се обяснят с предпочитанията към настоящия президент, против тези за неговия опонент на изборите – съпругата на Бил Клинтън – Хилари! Не, нивото е доста по-ниско, то е въпрос, както казахме вече, повече на възпитание и по-малко – на политически убеждения…!

ВЕНЦИСЛАВ ЖЕКОВ

кореспондент на в-к „България“ в София

ОГЛОЗГАНИТЕ УЧИЛИЩА НА БЪЛГАРИЯ…!

Има нещо изключително грозно и дори ужасяващо в изоставените училища. Те са сякаш по-празни от други сгради, които също са изоставени, те са зловещо празни, може би защото някога в тях наистина е кипял живот и изведнъж, а дори и да не е изведнъж, този живот е секнал.

Изоставените училища, както се казва „поради отпаднала необходимост“, са празни, но съхраняват спомени и от това усещането за празнота и изоставеност е още по-осезателно. Сякаш тези училища са скелети на някакъв мастодонт, оглозган скелет, който стърчи все още помилван от гравитацията, но напълно лишен от съдържание, а празното пространство в него е запълнено с усещането за присъствие, призрачното усещане за нещо, което го е имало, но отдавна, или не чак толкова отдавна, вече го няма…!

Едно такова училище ни представя ситуационни схеми, от които наистина настръхваме и от студа, и от празнотата, а и от звуците, защото тези сгради понякога все още ехтят от глъчката на учениците в тях, онези, които са били ученици тук преди 10-15-20 и повече години…!

Рухването на политическата система от преди 10 ноември 1989 г., а и осезателното намаляване на населението, съответно – и на децата, които стават ученици, доведе до обезлюдяване не само на селата, на някои градове, но и на цели региони. Така училища, обикновени и специализирани, които бяха изградени на различни места в страната, наистина отпаднаха от необходимост и останаха да стърчат като спомени за времената, когато населението ни е било близо 9 млн…!

„Тук важи закон един, северът да бъде в дим…“, гласи надпис на стената в едно от тези училища. „Северът“…кой е този север, изоставеният регион, един от най-бедните региони в Европа, или дори може би и най-бедният…!? Защо в дим, какво дими, дими историята, дими или дори гори паметта, защото самотата е превзела училището…!?

„Red or dead“ пък гласи друг графит…! „Червено или смърт“, но не става ясно, дали това е политически лозунг, дали е футболна запалянковщина, дали е заплаха, или е просто спортна злоба…! В допълнение на същото друг надпис гласи: „Червена доминация…!“, но на какво и пред какво, за какво иде реч…! Това са словесни остатъци, или отпадъци, от някакво отминало време, някакви разиграли се сякаш в паралелна действителност, страсти, които не познават самите себе си…!

От полуотворена врата злокобно ни „гледа“ един Вапцаров с избодени очи, обезобразен, защото е Вапцаров, или защото обезобразителят не е знаел, кой е този Вапцаров, или дори че въобще е Вапцаров…!?

„Пойдешь ли ты в кино с нами?“, пък пита на руски някакво прашасало образователно табло, захвърлено на дъното на обгоряла класна стая, вероятно по емблематичния за онези години руски език…? Къде да вървиш…, не е ясно, ясно е само, че тук, в това училище, всичко отдавна наистина е отишло „на кино“…при това именно „с нами“ -  заедно с нас…!

Едно „сърце“ – пластмасов макет, разбира се /!!!.../, се търкаля в някогашен кабинет по биология, вероятно, изтръгнатото с мръсни ръце „сърце“ на миналото – умъртвено насилствено от кръвожадното настояще, което някога е било просто безобидно, някакво, все още, уви, неопределено бъдеще…! Заявката обаче е била тази – убийство, символично убийство като ритуал, за пречистване, или за прелистване на следваща страница, в която тези сърца ги няма, пластмасовите сърца са неистински, но няма нови, няма истински, няма дори и дървени…!

Сенките ни се влачат по стълбището нагоре, към някакъв сензитивен втори етаж, където попадаме почти концептуално! Вятър, самота и зловонна тишина, дори каналите в тоалетните не ухаят, както сме свикнали…! Няма живот тук, спалните помещения само подсказват, че това е било някога интернат, но кой, или кои са живели и са учили тук, не се знае, тези хора са анонимни…! Местни жители са работили в кухнята на училището, жени са подготвяли вкусни гозби за изоставени деца…! Днес тези деца ги няма, те са пораснали, а нови деца така и няма, тоест има, но не са в България, те се раждат почти българи, но извън България, родителите им, вероятно деца от същия този дом, са емигрирали отдавна, за да потърсят истинските си сърца извън студено-пресованите спомени на собственото си минало – в горещото пладне на живия живот, някъде, навън, по света, далече, отвъд огромни океани и чужди планини…!

Училищата от миналото…, те са оглозганите скелети на историята на родното образование. Понякога то демонстрираше, парадирайки с нещо, понякога прикриваше нещо, друг път пък просто документираше само себе си.

Изоставените училища днес са по-зловещи и от изоставените казарми, а нецензурните надписи, макар и написани на обратно, наопаки, всъщност псуват реформите, които все стартират с фанфари, а после бързо затихват, под пълната упойка на хроничното безразличие – сънят на един народ, нездравият сън на един народ…!Така с приспивни песни и фалшиво самоуспокояване преминават дните и годините на цяло едно поколение и то се превръща в поредното „изгубено поколение“, за което някога считаха това на Хемингуей - междувоенното поколение. И ако поколението на Хемингуей остави шедьоври на класическата литература, то новото изгубено поколение, какво ще остави след себе си, какво и най-вече, къде…!?

За teacher.bg

ЗА ОБРАЗОВАНИЕТО И НЕОНАЦИЗМА – БЪДЕЩЕ И БЪДЕЩЕ…!

Снимка: https://www.bing.com

Обучението на децата ни разбира се е важно и разбира се, че то трябва да се следи от компетентни органи. Точно така реагираха въпросните „органи“ и на поздрава с вдигната ръка пред немски танк във военния музей, когато висш служител от Министерството на отбраната беше показан в тази поза…! Това добре, не, всъщност никак не е добре, защото реакцията беше като дежавю….!

Преди няколко години, отново същият служител беше номиниран за заместник-министър на отбраната и отново абсолютно същата снимка се появи…и…въпросният не стана заместник-министър…! Очевидно е, че някой му има зъб, но е очевидно още, че някой умишлено пази тази снимка „за всеки случай“, който случай идва, при това цели два пъти…!

И понеже случаят е интересен, да не кажа направо забавен, макар думата да не е особено уместна тук и сега, направихме си труда да съберем информация и научихме, че въпросната снимка е от преди повече от десет години, самият служител на Министерството на отбраната не я притежава лично и не той я тиражира в публичното пространство, та да бъде заподозрян в неофашизъм, както стана ясно…!

Обяснението, че видите ли, това не било възпитателно за учениците и заради това този висш министерски служител „го отнесъл“, не е състоятелно по една основна причина.

Всъщност, има доста други ситуации, които определено не са възпитателни за учениците и такъв е примерът с лидера на една голяма партия у нас, който си позволи още почти веднага след избирането си за лидер, да посети и „уважи“ паметник на другаря Тодор Живков!!!

В същото време, българският парламент преди почти 17 години е приел закон, който обявява комунистическия режим у нас за престъпен! Е, как така в единия случай един министерски служител е наказан, защото е направил жест, с което не изразява политическа и ценностна позиция, но е наказан въпреки това, пък във втория случай, лидер на една партия нарушава закон, при това демонстративно го нарушава, и няма последствия..?!

Въпрос на ниво ли е обучението на учениците, или е въпрос на принципи, ако е първото – лошо, ако е второто, защото няма никаква адекватна реакция…!?

Разбира се, че тук далеч не става въпрос за позиция по възприемане на неофашизма като идеология! Тук става въпрос за политически ежби, но когато те се повтарят циклично, усещането за дежавю се превръща в зловеща реалност!

Не е въпросът да „отстреляме“ един, макар и висш, държавен служител, въпросът е КОЙ и защо го прави и особено – как точно го прави, както и кога го прави…, а това далеч не е поради възпитателни и образователни подбуди, хайде да не се правим на по-католици от папата…!

Ако сме толкова загрижени за образованието, нека първо да обърнем внимание на натовареността на учителите и на тоталния отлив от професията, ЗАЩО е така,…а не да се занимаваме с това, кой, къде и как се е излигавил я пред някой танк, я пред някой трабант, защото и трабант има във военния музей…!?

Жестът на въпросния служител от военното ведомство не е предназначен нито за обучаема аудитория, нито е акт на „открит урок“, още по-малко пък е осъзнат като идеология, жестът е въпрос не особено сполучлив избор за лично свободно време и това е всичко, останалото е фантастика, която граничи с болно съзнание…!

За teacher.bg

КОЙ И ЗАЩО СЕ ОБИДИ ЗАРАДИ „БРЪМБАРИТЕ“ В УЧИЛИЩЕ…!?

„Днес никой не може да си позволи да слага каквито и да е "бръмбарчета"…върху дрешките на децата, за да се подслушва българският персонал в образователните институции…“. Това каза председателят на Синдиката на българските учители към КНСБ, Янка Такева.

И защо…, защо да не може да се слагат такива устройства…!? Какво пък толкова пречи и какво нарушава това действие? Ако е незаконно, тогава защо само за няколко десетки лева човек може съвършено свободно и законно да се сдобие с такива машинки, при това доста качествени /!!!/, от стотиците техно-маркети..!?

Кой, от какво и защо се страхува от това в някое дете да има подслушвателно записващо устройство!? Ако всичко в българското училище и в детските градини е ок и няма никакви проблеми, тогава, какъв е проблемът, че в някое дете може да има такова устройство, какво толкова ще научат родителите, а и обществеността, от тези технически джаджи, ако всичко е на ред в образователните ни институции…!?

Защо г-жа Такева изразява опасение и от какво е породено то, че чак да се плаши с учителска стачка…!? Всеки учител има подход към работата си, към децата, към преподавания материал. Ако всеки учител си върши съвестно работата, а в това никой не бива да се съмнява, тогава, защо г-жа Такева има съмнения и от какво са тези съмнения…!?

Още повече, особено в някои детски градини и ясли /наистина изключения…!!!/, именно такива „бръмбарчета“ - записващи устройства,  недвусмислено удостовериха фрапиращи нарушения от страна на същия този „персонал“ – грубо,  а понякога дори и направо просташко отношение към децата…!

Ако в обществото се появи запис – аудио или видео, то тогава всеки, който е съвестен и прецизен в работата си, няма от какво да се притеснява, какво като се чуе гласът му в ефира, или се види образът му…!? Повечето държавни служители, каквито, макар и с по-особен статут, са и учителите, биват записвани по един или друг начин и на едно или друго място в своите служебни „обязаности“…! Е, защо пък учителите да правят изключение. Ако един експерт в министерство е следен по време на целия си работен ден от камери, или пък фронт-офис мениджър в банка е заснеман, докато работи с клиенти, защо учителят да не може, с какво той е по-специален от експерта или от мениджъра…!?

Едното заснемане е явно, другото е тайно, но ако учителят е професионалист, от какво има да се притеснява, независимо от това, дали е записван явно, или тайно, ако си ок в работата си, тогава и CNN да те снима, не би трябвало това да е някакъв, какъвто и да е проблем, нали така…!? В противен случай обществеността остава с горчивия вкус в устата, че сякаш някой се опитва нещо да прикрива, да си прави своеволия и да не се съобразява с обществените норми на право на труд в определени рамки и право на свобода в личния си живот.

Когато си на работа няма личен живот, когато човек работи като наемник, той е с ограничен личен суверенитет, защото е нает. Когато отдаваме жилище или помещение под наем, то те са наши по документи, но друг ги владее и нашите права върху тях са ограничени де факто, за срока на договора по арендата. Същото е и с работата, когато ни наемат на работа, ние подписваме договор, че ставаме наемници на някого, освен ако сами не се наемаме. Тогава правата ни се запазват, но сме ограничени в свободата си, докато сме на работа…! Служителите в службите за сигурност са свободни, но не могат да обсъждат свободно някои теми…! За това става дума, всеки по един или друг начин поема отговорност за това, което изпълнява като служебни задължения, чрез определени рестрикции, които ограничават личните му свободи.

Колкото до твърденията, че видите ли: „…имаме изключително добро средно образование…“, то заради това ли децата ни са функционално неграмотни, както беше обявено неотдавна…?!? За това наистина не е виновен българският учител, или поне не е само той, но и не е нормално, ако един ученик бъде хванат два пъти да преписва, да няма право да се яви на матура, а да търси друго училище…! И какво се променя с това…, този въпросен ученик ще отиде в другото училище и там, ако не го хванат, пак ще препише и …ще изкара матурата, но какъв е методическият извод от това и какво полезно има за образованието и възпитанието на въпросния младеж, в подобна „образователна“ мярка…!? Това е работа на парче и представлява механично прехвърляне на проблем до степен на безсмислено дриблиране с него!

Идеята е не да стресираме учителите  с камери и микрофони /http://www.teacher.bg/Article/Details/78123/, но определено не е и не бива да е цел да „охраняваме“ някакво мнимо спокойствие на учителите, докато ги неглижираме като ги изолираме изкуствено от средата им на професионална изява.

Никой няма полза от „тайни и загадки“ в образованието, тайните винаги пораждат съмнения, а съмненията водят до хронично недоверие, което  пък сваля обществения рейтинг на цялата система и води на свой ред до социологически хаос и в крайна сметка - до продуцирането на нови проблеми…! Колкото е по-открито българското училище и образователните институции въобще, толкова е по-добре за тях самите.

Записващите „бръмбари“ не са заплаха, НО не бива и да са самоцел, проблемите не са в записите на звук и/или картина от класната стая, проблемите са в документите, в законите и в подзаконовите нормативи, там е „заровено кучето“…, а камерата, или „бръмбарчето“, е…, те просто си записват, нищо повече…!!!

За teacher.bg

АБИТУРИЕНТСКИТЕ БАЛОВЕ – ВАКХАНАЛИЯ НА БИТОВИЯ КИЧ!

Снимка: Vesti

Абитуриентско време е навън, веят се памуци от тополи, алергиите се обостриха хронично, настанала е такава паника, такава суматоха, такъв кич и театрално забързване, че светът се е завъртял около оста си и не може да се спре, полудял от собственото си безсилие да се озапти…!

То бива празници, бива абитуриентство, ама все граница трябва да има. И за всичко това са виновни и децата, ама не по-малко и родителите, защото в крайна сметка те финансират целия този постановъчен пърформанс! Не, проблемът не е във висящите крайници на тийнейджъри от прозорци, врати и други отвори на автомобилите по време на баловете, не е в това проблемът, или поне не е САМО в това…!

Проблемът идва от желанието, истинското, неподправеното, автентичното съзнание за представление на една лъжовна действителност…! 1-2-3-4…-12 е всъщност алгоритъмът на едно многогодишно и мъчително мълчание…! 12 години тези деца, тези млади хора, сякаш са чакали да изригнат и в това няма нищо лошо, лошото е, че го правят наистина като вулкан. „Иръпшън“-ът им е не просто невъзпитан, а толкова внезапен, като бликнал извор в планината…- невинното безсрамие на всяко ново поколение…!!! Имаше май такава песен на Михаил Белчев,…нещо за „гола, нахална и млада“…!

Сякаш сме склонни да оправдаем натрапените ни с детска импулсивност гледки на дързост, граничеща с порнография,…на свян, зле прикрит с прозрачната дреха на срама, на отвързаната непринуденост, която почти веднага преминава собствената си граница и се трансформира в енергично  друсаща се под звуците на мазен кючек заявка за някаква, но все още не напълно ясно определена бъдещност…!

А сега да си го кажем по-достъпно…! Обвиняват абитуриентите за прическите, силиконите, роклите – тип среднощна кючекчийка от Анадола….! Само че като че ли угодно забравяме, че всичко това си има първоизточник и той стои благоприлично подреден в портфейла на родителите…! КОЙ финансира иначе целия този мелодраматичен анонс за размазваща разюзданост..!?

Децата ни са това, в което ние ги превръщаме! По „Новините“ съобщават за висящи от колите тийнейджъри…, размахващи бутилки с уиски и шампанско, наливащи се „у несвес“, като че ли утре няма да са живи…, а някои наистина може и да не са, след подобна вакханалия във всичките смисли на термина…, /Недай Боже…!!!/…!

Ами за това вината е на онзи, който управлява въпросния автомобил, от който виси я някой случаен крайник, я някоя новоналята със силикон млечна жлеза, я някоя увиснала от ботокс жука – тип: „Шест кокошки съм заклала /после кротко съм…заспала, да речем…/…!“

Родителите, които не рядко са в същата кола, в която е и абитуриентът/абитуриентката, допускат това със снизходителното: „нека се порадва детето..!“. Само че детето вече не е дете, то се е облякло, в общия случай, като порнозвезда от 70-те, пияно е от обяд, а на всичкото отгоре се налива с алкохол, поне марков - пак в общия случай, все едно бозае, а не пие „твърдо гориво“…! Това не е дете, това вече е гражданин на държавата ни. Утре този гражданин, или гражданка ще започнат работа, ще трябва да се грижат за семейство, да имат дете, което на свой ред да изпратят на абитуриентски бал, но не като селската стара мома Петрана, която решила да се мъжи на 50 години и селото си отдъхнало, като излязло цялото да я изпрати…!

Изстъпленията на абитуриентите са финансирани и допускани от родителите, те са онези, които трябва да посочим, когато критикуваме. Не е виновна щерката на N-ската родителка, която е закупила на детето си рокля, едва прикриваща неконтролируемите пориви към мазната пица, газираните напитки, безразборното хранене и одързостилия се силикон, който определено не си е на мястото….!

Не е виновен и синковецът на N-ския родител, който квичи „на умрело“ от шибидаха на луксозния „Rent a Car“, с издайнически лъщящо през рядко наболата брада и акне лице, оцъклени от креативни напъни очи и не по-малко лъщящ костюм…! За това основно таткото е виновен, защото е позволил престъпното финансиране на въпросното пошло ламе и на четвъртитата бутилка в ръката на „детето“, което „сеца мущука“, сякаш пие „от малък“, а дали пък не е и точно така…!?

И накрая да се върнем пак на Михаил Белчев, който в една своя песен наивно пита: „…Кой в този смешен костюм глупаво те е облякъл, всичко е само игра, всичко е само спектакъл…“, УВИ…“...късно е вече да спреш, рано е да се прощаваш…“!!!

„Нека се порадват децата“, но нека все пак и да знаят, че „…утре започва от днес…“, а утре също ще съмне и трябва да се става, макар и следобед…! 

За teacher.bg