На
Атон няма случайни неща, всичко се случва тогава, когато трябва да се случи.
Така беше и с нас. Макар, че не бяхме подготвени, защото не се бяхме обадили
във всеки от манастирите, в които бяхме заявили, че искаме да преспим по една
нощ, все пак нещата се уредиха. Уредиха се, разбира се, не и без късмет, или
една истинска „неслучайност”.
Докато кротко си чакахме буса от столицата Карея
за гръцкия Ватопедски манастир, изведнъж съвършено случайно се запознахме с
монах Климент. Оказа се от София, монах в българския манастир Зограф. На
половината път преди манастира Ватопед ни спряха за проверка на „диамонитирион”-ите
– визите за Атон. Именно там ни провериха, дали имаме резервация за спане.
Оказа се, че ни няма в списъка, нямаше и как да ни има, защото не се бяхме
обадили, просто не знаехме, че трябва, след като го бяхме записали в писмото до
Поклонническото бюро в Уранополи, където издават визите.
Монах
Климент обаче се разбра, въпреки това, да ни пуснат до манастира, а след това
да тръгнем сами към Зограф, където ще можем да останем за през нощта. Разбрахме
се нашият монах да тръгне, за да не му губим времето, а ние да тръгнем
по-късно, след като се поклоним пред светините на Ватопед.
Оказа
се обаче, че монахът внезапно реши да остане с нас и слава Богу, защото той ни
показа неща, които иначе никога нямаше да видим и да разберем. След това заедно
се отправихме към нашата светиня на Атон – Зограф.
До
този момент бяхме общували с монаси, но едва сега имахме възможност да
разговаряме свободно с монах, при това не какъв да е, а атонски монах.
Излизайки от тучните градини на Ватопед, на източната част на полуострова, ние
веднага буквално се нахвърлихме върху бедния монах, питахме го, искахме да ни
разказва за това и онова, а той разказваше с една добродушна усмивка, гледаше
ни някак топло, като свои, сякаш се радваше, че сме заедно, че ще си правим
компания по пътя към Зограф.
Въздухът
трепереше от следобедната горещина. Някакви насекоми, които също като нас не
издържали на жегите, както разбрахме по-късно, се криели в сенките и извършвали
някакви движения с крилете си, за да се охлаждат. При това целият полуостров
буквално „свиреше”. Те издаваха един
много особен звук, леко наподобяващ звука от щурците, но доста по-остър и сякаш
по-силен. Усещането беше колкото странно, толкова и опияняващо.
На
едно място монах Климент ни помоли да продължим напред сами, за да се преоблече
и да сложи расото, което му е за път. Ние се подчинихме и го оставихме сам. В
това време се изкачихме на един хълм, от където гледката към морето и Ватопед беше
наистина неповторима. Тъкмо тогава монахът ни настигна. Отново тръгнахме заедно.
По пътя, той ни посъветва да не говорим много. Първоначално решихме, че може би
сме го отегчили, но се оказа напълно прав, не че сме го отегчили, а колкото
повече говорим, толкова повече се уморяваме по пътя. Посъветва ни да си
повтаряме една сърдечна молитва, която гласи: „Господи Иисусе Христе, помилуй
мене грешния!”.
Всички
знаехме, че пътят е много, въпреки, че монахът ни уверяваше, че след около час
сме стигнали. Да, само че не след час, а след няколко часа, все очаквахме зад
този и онзи баир да се покаже Зограф, но уви, имаше още път.
Решихме,
че молитвата, която ни препоръча монахът трябва да бъде „изпробвана”. Дали беше
внушение, дали защото мястото предполага подобни мисли, но сякаш колкото пъти
кажехме на ум тази молитва, краката ни тръгваха по-уверено напред по пътя,
който на места си беше истинска козя пътека.
Това
е така наречената Иисусова молитва. „Нейното безмълвно повторение ни дава
възможност да слеем още в този живот времето и вечността и да намерим
спокойствие в Господа. …И монасите повтарят с ритъма на пулса си и в приливите
и отливите на диханието си – милиони пъти древното: „Господи Иисусе Христе,
помилуй мене грешния!”. Докато вече не е нужно усилие и молитвата започне сама
да блика отвътре”, пише Хайнц Нусбаумер в книгата си „Монахът в мен”. Е,
изпитахме го лично и изглежда наистина това работи, при това съвършено точно,
както е описано.
По
едно време монах Климент сякаш усети, че се притеснихме и сам реши да ни
заговори. Разказа ни за едни бръмбари, които унищожавали реколтата, дори ни ги
показа. Популацията им наистина е голяма, защото ги виждахме по целия път към
Зограф.
Някои
от нас едва пъплеха по пътеките, свят ни се завиваше и от топлината, и от
умора, и от вълнение и от обезводняване. Тогава монахът ни взе част от багажа и
така отново пое по пътя, скаш за него умора не съществуваше.... За някои
вероятно това е дребен жест, който обаче буквално спаси някои от нас от реален припадък
от умора.
Пейзажите
се редуваха така, че човек тъкмо е готов да се откаже, уморен, изтощен от пътя,
докато потта му се стича обилно и точно тогава следва по-равен участък. Сякаш
пътят е направен така, че човек да има време да си поеме дъх и след това пак да
продължи.
Дори
храненето, което е само два пъти на ден, се оказа, че ни е достатъчно и защото
готвят на дърва и е вкусно, и защото климатът не предполага преяждане, топло и влажно
е. А в кухнята…, всъщност кухните на Атон са уникални. На пръв поглед в тях
цари хаос, но съвсем не е така. Докато белиш лук и чесън за лещата за утре, до
теб сяда монах с дълга черна все още брада. Усмихва ти се някак благо и скромно
се включва да ти помогне. По-късно разбираш, че същият монах е доктор по
микробиология, или с научна степен по икономика, или пък е бил представител на
България в Брюксел. Друг пък „просто” бил канен в София за министър на
икономиката…! Такива са „обикновените” необикновени монаси на Атон. Когато им
помогнеш, записват ти името и го четат на литургия. Това правят с такъв
истински трепет, сякаш наистина извършват някакво свещенодействие и то е
такова…Жизнерадостни, усмихнати, добронамерени, по детски добри, монасите
обичат всички, защото истински обичат и Господ.
Един
от тях ни сподели, че е дошъл тук, за да умре…! Първоначално ни прозвуча
зловещо, а сетне разбрахме гениалността на казаното…какво по-прекрасно място да
завършиш живота си като монах, отдал още приживе душата си на Създателя, която
впрочем винаги му е принадлежала, смирил се, достигнал съвършено единение и
възприел се като дъх, като ефир, такъв, какъвто всеки вероятно става след
прехода, наречен смърт!
Движехме
се из Атон, при това с български монах, от нашия си манастир. Посред пустошта,
където именно той ни разказа, че ако случайно те ухапе змия, няма лек. На Атон
имало малки черни змии, които ги наричали „стрелец”. Те били силно отровни.
Преди време изчезнал един поклонник. Открили го едва след няколко години, не
много далече от нашия манастир. Предположили, че е станал жертва именно на
„стрелец”.
Хора,
които работят в манастира, помагали за почистването на шубраците наоколо, за да
не идват змиите твърде близо до манастира. Но така или иначе, поклонници се
движат из целия полуостров. А ние вървяхме близо 25 км. само за един ден до
манастира Хилендар. При това само при едно от няколкото ни поклоннически
пътешествия из Атон. Минахме през какви ли не треви, храсти и напълно диви
местности. Така и не видяхме тези „стрелци” и слава Богу! Лечението ли,
лечението, ако те ухапе такова влечуго, е …помазване с масълце от кандилото на
иконата. И…, ако оцелееш…! Това е…! Късмет….? Не, не, по-скоро – шанс, шанс да
дойдеш, да видиш и да си отидеш невредим, за да отнесеш спомена в сърцето си,…а
и за да дойдеш отново!
Казват,
че на Атон не идваш по собствена воля, трябва да те повика Господ, той решава,
дали да дойдеш, кога и как да стане това. Не когато ти искаш, когато ти си
готов, когато ти си планирал, а когато Той реши, той прецени, колко си готов.
Така стана и с нас. От момента,в който стъпихме на Атонска земя на пристанище
Дафни, до последния ден, в който отстъпихме от светата земя, от арсаната на
гръцкия манастир Дохиар, през цялото време бяхме там с Неговото позволение, в
неговите ръце и Той ни допусна, показа ни посоката, дори когато тръгнахме към
Хилендар не по познатия път. Видяхме обаче поля от жълт кантарион и девствени гори,
които нямаше иначе да видим. Ароматите са неповторими. Мирише наистина на
тамян, сякаш билките се смесват по някакъв уникален начин и създават аромата на
благоуханен тамян, който ни съпътства през целия полуостров. Самата земя тук явно
е специална и издава благоухания.
Минавахме
покрай дафинови дръвчета, цели горички, кактуси, фикуси с големината на
дървета, през пресъхнали реки, изоставени каменоломни, оградени пространства за
коне, макар че видяхме само предупредителните надписи, но не и самите коне...
А
на Атон вода няма,…никъде,…нито капка…Как оцеляхме ли, с няколко шишета вода,
които си подавахме един на друг, кой, колкото има и пестяхме всяка златна
капка, а тя наистина е златна…
Монасите
от Зограф се учудиха, че този път, по който ние сме минали за Хилендарския
манастир, въобще съществува…! Съществува, защото Той ни го показа, иначе нямаше
как да стигнем, където и да било из Атон…!
На
изпроводяк понечихме да целунем ръка на монах Климент и за да му благодарим, а
и от уважение към статуса му, но той се дръпна. После разбрахме, че не бил още свещеник
и заради това не ни дал да му целунем ръката. Пожела ни лек път към България,
усмихна се топло все едно ни е брат, а всъщност, вече ни беше станал истински брат…!
Няма коментари:
Публикуване на коментар