ПО СТЪПКИТЕ НА „ДЯДО МРАЗ” ОТ ПЛАНИНАТА ЧЕПЪН

Снимка на автора

„Да знаеш на къде си тръгнал е първата стъпка, за да стигнеш там”, гласи едно от популярните късметчета, които всеки е получавал, когато си е купувал кафе. Ние знаехме на къде сме тръгнали, целта ни беше изоставеният Маломаловски манастир в планината Чепън и най-сетне стигнахме там.

Този манастир е средновековен, строен е вероятно към 14 век, унищожаван е няколко пъти, но последните запазени за сега стенописи са от 16 век. Макар в пътеводителите да пише, че образите от стенописите са „груби”, всъщност това съвсем не е така.

Но все още ни предстои да стигнем до манастира. Питаме местни хора, естествено в импровизираната селска кръчма на село Мало Малово. Упътват ни, не било далече – по черния път, през дъбовата гора, после иглолистна, след това букова и накрая излизаме на открито пространство, където има изградена пейка с масичка. Това е своеобразен връх, плато, от тук се вижда близкият град Годеч. От тук преди години са минавали маломаловци за града.

Докато вървим, непрекъснато ни преследва чувството, че някой, или нещо сякаш ни следи, или ни наблюдава. Където и да преместим погледа си, ни се струва, че нещо се движи, нещо е наблизо и когато погледът се фокусира остават само издайническите бели камъни, така характерни за тази планина.

Продължаваме надолу по пътя и изведнъж от храстите изниква някакъв каменен зид. Явно това е манастирът. Очаквахме да е по-голям, поне така изглежда на снимките в интернет. Виждаме изоставена, почти порутена стара сграда, явно където са спали монасите, според някои е било игуменарницата. Днес е дом на диви къпини и вероятно десетки видове влечуги и комари.

В дясно пък са останките от някаква сграда, където единствено намираме глинени тръби, които очевидно са стари, но са били ползвани и в ново време, защото по тях откриваме следи от цимент. Пред нас е църквата – окаяна до неузнаваемост, странна, гротескна, почти скрита в шубраците и въпреки това някак величествена. Стои пред погледа ни прегърбена като старица, усмихва ни се с беззъбата си уста, леко ни плаши, но знаем, че е добра.

Пристъпваме към вратата. Побутваме я леко и тя се отваря. Посреща ни удивителна гледка. Иманяри са разровили целия под, от входа до олтара, включително и олтара, търсили са злато.

Хора от околните села твърдят, че преди години, още по времето на комунизма, някакъв човек копал тук и открил гърне със 6 кг. злато. Слязъл в кръчмата в Мало Малово и се напил. Похвалил се на останалите и още преди да излезе от пивницата, милицията вече го чакала навън. А златото…, е, златото разбира се изчезнало някъде, но никой не знае къде.

Какъв човек трябва да си, за да влезеш в средновековна църква и да изровиш целия под като къртица…? Не само това, Божият престол в олтара е разглобен, масата е захвърлена на земята, а до нея се търкалят кости….истински, при това човешки кости…! По всяка вероятност това са свети мощи. В църква се погребват само патриарси, а тук едва ли е погребан патриарх. Монасите се погребват в манастирския двор. Ако костите са на монаси, едва ли ще се търкалят в църквата. Иманярите няма да ги изровят навън и после да ги носят в църквата, пък и те не се интересуват от кости, били те и свети мощи, тях ги вълнуват „конвертируеми” материали – скъпи метали, икони, монети.

Стенописите са в окаяно състояние. Някой добър човек е направил прозорци на църквата, но южният е изкъртен, при положение, че вратата на църквата не се заключва…!

От там, снеговете през зимата могат да нахлуват свободно, а това унищожава безценни средновековни стенописи. Снимаме ги, виждали сме ги в интернет, но сега са в много по-лошо състояние, скоро може въобще да ги няма, може дори ние да сме последните, които сме ги виждали. А цветовете, цветовете контрастират на това пусто място. Топли розови и червени краски, синьо и зелено, които се преливат елегантно и стрго в драперии на дрехи, а очите…, очите навсякъде са остъргани.

Това е стара традиция. Остъргвали боята от очите на образите от стенописите и я разтваряли във вода. Сетне изпивали „отврата” и така смятали, че придобивали от благодатта на светеца..! Странна приумица, но най-често това са вършили дори самите монаси! И тук е така, почти няма стенопис, на който очите да не са остъргани.

Запалваме си свещите, които си носим, а после отиваме в игуменарницата. Влизаме, тоест, нахлуваме през прозореца, защото няма врати. Сградата е пред срутване. На входа зее яма от около метър. Явно и тук са търсили „имане”, кой знае, може именно тук да са намерили онова гърне със злато…Вътре няма и следа от човешко присъствие. Стар дюшек се е проснал като труп в едно от помещенията, стените поддават отвсякъде, покривът скърца при лек повей на вятъра, сградата умира бавно и болезнено. Хора от околните села си спомнят, как като деца идвали в манастира и виждали старите монаси. Тогава те смятали, че тук живее дядо Мраз, защото наблюдавали старец с дълга бяла брада, а в онези години дядо Коледа, по съветски почин беше именно дядо Мраз.

Местните пък разказват, че последният монах, който живеел тук бил някой си Ефросий (може би Амвросий), който починал през 1971 г. и оттогава манастирът запустява, въпреки, че е паметник на културата с национално значение. Може имено въпросният Ефросий да е бил последният „дядо Мраз” тук!

Църквата има остра и спешна нужда от консервация и спасителна реставрация. Един отец наскоро сподели, че всъщност не манастирът е изоставен и празен от духовност. Напротив, той е пълен с нашите молитви, а ние сме тези, които сме останали без духовност, ние сме останали сами, без вярата, без искрицата, която ни прави поне малко хора. Ако оставим това място да се срути от само себе си, това означава, че вече окончателно и безвъзвратно сме престанали да бъдем човеци.

Напускаме Маломаловския манастир. Зад нас старата чешма с бронзовия чучур т 1900 г. ни изпраща тъжно и някак монотонно. Ние сме поредните, които идваме тук, за да се заредим от това място, да го „ограбим” духовно, а някои и материално. Поредните, а може би и последните…

За novinite.bg