Снимка: на автора
„Направи
така, че лятото да дойде завинаги”…! Този надпис ни посреща в първия кабинет по
нещо си, неизвестно какво, още при първата ни стъпка в изоставения Дом за деца
и юноши „Лиляна Димитрова”, в димитровградското село Скобелево.
Прави
впечатление, че всички тези домове за деца, лишени от родителска грижа, са
разположени извън големите градове. Те буквално са запокитени в покрайнините на
малки селца, в дълбоката провинция. Сякаш когато са били строени тези домове,
властта се е страхувала от тези деца, не е искала те да бъдат видими. Тези деца
наистина са били невидими, те не просто не са били забелязвани, те не е
трябвало да бъдат забелязвани, защото в тогавашна социалистическа България не
трябваше да има изоставени деца. Всички деца трябваше да са със семействата си,
а така наречените „изоставени”, те просто трябваше да бъдат скрити, защото не
отговаряха на доктрината за „развитото социалистическо общество” и „светлото
бъдеще”.
При
социализма, всичко беше направено така, че да изглежда добре, защото самият
обществен строй беше представян като идеален. Именно заради това, всичко в него
трябваше да изглежда идеално.
А
изоставените деца не бяха и не са нещо идеално, те не са нещо, което се вписва
в концепцията за фалшивото идеално общество и именно заради това, домовете за
такива деца бяха изграждани извън големите градове, за да бъдат те скрити от
очите на
обществото, което знаеше, че ги има, но се правеше, че не ги забелязва, защото
просто не ги виждаше.
Лятото
няма как да дойде завинаги, защото то е било откраднато от тези деца и те не го
познават, или въобще не са го виждали. Още по-малко пък самите деца могат да
направят така, че лятото да дойде завинаги. Омагьосаният кръг между вечното
лято и личното усилие за него е колкото гротесков, точно толкова и абсурден.
Близо
180 са били децата в дома в село Скобелево. Дали заради многото преселници, или
поради някаква друга причина, селото е било наричано преди години „малката
София”. Тук все още могат да се видят рисунките на децата, грамотите, една от
които е за окръжен първенец в съревнованието през учебната 1983/1984 година,
снимки, на които могат да се видят лица, истински лица, на истински деца.
Пазачът, който е от Хасково, ни разказа, че много пъти идвали хора, които са
възпитаници на този дом и той ги пускал, въпреки, че не било разрешено, за да
си припомнят годините, когато са живели тук. Те намирали свои снимки по таблата
и витрините, които висели там години наред. Вземали ги със себе си, за спомен.
Днес наистина на някои от таблата липсват снимки, вижда се, че са били
откъснати.
Преди
време, небезизвестният Митко-Пайнерът, който е от същото село, искал да купи
сградата, но не му я дали. Тя се руши, а е строена здраво, обзаведена е била
изключително практично, като е имало дори парно на нафта. Днес този дом, където
методата за обучение и живот е била по
холандски модел, разбира се с известно преустройство, може да бъде превърнат в
дом за възрастни хора.
Селата
наоколо са пълни с престарели хора, някои от които в безпомощно състояние.
Вместо държавата да търси социални асистенти, същите могат да бъдат наети и да
работят на трудови договори, като се грижат пълноценно за нуждаещите се и дори
с по-високи заплати за труда си. Въпреки това, сградите, по-новите, и по-старите, които са част от
целия комплекс, са изоставени. Охраняват се от години, инсталирана е също и
сигнално-охранителна система, но целта не е домът да се остави на запустение, а
да се използва, докато все още може да бъде ремонтиран, защото ще дойде ден,
когато дори и ремонт няма да може да го върне към нов живот.
Има
нещо затворническо в тези домове. Те са строени като по калъп. Приличат си.
Може би именно това, че са изоставени ги сближава, може би редът и дисциплината
тук са били такива, че наподобяват казармата, може би тук деца са страдали по
родителите и близките си така, както някога войници са страдали за същото. Така
или иначе, тези домове са приютявали деца, които са изгубили, или просто никога
не са имали родителска грижа.
Подобен
е и домът в съседното село Сталево, където сградата вече е продадена. На това място
в момента се отглеждат гъби. Там, където някога детски глъч е озвучавал
околността, днес отново има хора, но те отглеждат гъби в стаите, където някога
деца са спели, учили са, плакали са, смели са се и са се опитвали да обичат.
В
дома в село Сталево не можахме да влезем, защото той вече не е дом за
изоставени деца, но изгледът му все още е някак странен. Тези домове са колкото
топли, толкова и страшни, истински, не толкова красиви, колкото предимно уютни,
с онзи странен уют, който хем е домашен, хем – не е съвсем.
Домовете
за изоставени деца…, в тях лятото никога не идва, ако е идвало, вече го няма. А
вечното лято…, него никога не го е имало, никъде и за никого. Само преди
години, когато обществото ни беше устроено по много по-различен начин, летата
задължително трябваше да са вечни и те бяха, само че не бяха истински, бяха
фалшиви, вечни, но изкуствени,…само децата бяха истински там…!
За novinite.bg
Няма коментари:
Публикуване на коментар