·
Някога
в България беше забранено да се слушат така наречените „вражески станции”
Оказва се, че слушането на радио
също може да е престъпление. Някога в България беше забранено да се слушат така
наречените „вражески станции”, а такива бяха радиостанции като „Свободна
Европа”, „Гласът на Америка” и „ВВС”, които бяха и най-известни в годините на
комунизма в България.
Не просто беше забранено да се
слушат тези радиостанции, но това беше и наказуеми, човек можеше да понесе
много наказания, включително и да пострада кариерата му, както и да бъде
репресиран по един, или друг начин. В София в онези години работеше център,
който се занимаваше със заглушаване на сигнала на тези радиостанции. Този център
се намираше на покрива на сградата на пл. „Славейков”, под която се намираше
култовото кино „Култура”. Там работеше една партизанка, чието име не сме
запомнили, но е показателно, че именно на такова място работеха едни от
най-верните хора на властта, защото това място беше изключително важно. Именно
от тук се осъществяваше ограничаване на така наречената „западна пропаганда”.
Работещите на това място можеха да слушат необезпокоявани въпросните „вражески
радиостанции”, но в техните задължения беше технически да ограничават достъпа
на всички останали хора до тези радиостанции.
Така се контролираше информационният
поток, така хората се държаха в неведение за онова, което можеха да чуят и
което в огромната си част беше истина. Така се ограничаваше гласът на свободните,
гласът на свободата.
А иначе въпросната партизанка
съвестно си вършеше работата, тя беше усърдна, но тук не става дума толкова за
ней, колкото за факта, заглушаването на „вражеските радиостанции” беше успешно,
но за съжаление на властта, само в София и големите градове. Само на някакви си
45 км. от София, „Свободна Европа” и „ВВС” можеха да се слушат значително
по-спокойно, защото там нямаше как да се заглушава сигналът.
Който знаеше и който искаше можеше
много по-лесно да се наслади, наистина, на свободното слово, именно на село, но
не и в големия град. Комунистите се притесняваха за осведомеността на
гражданите в големите градове, но не и тези на село, защото революциите, или
поне нашата, стават имено в големите градове, а не на село. Не че хората не са
читави на село, но са малко, а в града, освен че се намират интелектуалците,
там просто се кове историята, такава, каквато тя касае именно цялата държава.
Ето имено заради това властта в
комунистическа България буквално се беше
вторачила в града, но хората от града ходеха и на село и именно там те
„хващаха” „вражеските станции” и можеха да получат адекватна информация за
това, което се случваше.
Такъв е случаят на Г.Ж. от София,
който е и заместник-партиен секретар на низова партийна организация на столично
ремонтно предприятие, на практика, той е партиен секретар на 1/3 от столицата
за конкретното предприятие.
В София Г.Ж. е изработил
своеобразна антена от меден кабел, навит на спирала. Той е поставен на простора
на апартамента му в столичен комплекс и чрез тази антена семейството му слуша
„вражески станции”. Проблемът е, че отговорните власти знаят, че тези програми
се излъчват вечер и те непрекъснато променят смущаващите честоти. Така Г.Ж. се
налага да стои постоянно до радиото си, за да може при всяко смущение отново да
настои сигнала и да го слуша. Разбира се качеството на звука далеч не е добро,
но това е гласът на истината и Г.Ж. и семейството му попиват буквално истината
със сетивата си, защото чуват коментар на събития, които те познават, но не
познават именно в тази им светлина.
Така имената на Петър Увалиев и
Румяна Узунова се превръщат в нещо като мантрически имена на радиожурналисти,
които казват истината, които категорично и откровено говорят за онова, което не
е наред в България, а в онези години в родината ни почти нищо не е като в
нормалния свят.
Велко Верин разказваше по радио
„Свободна Европа” за капиталистическия вълк и социалистическата червена
шапчица. Синът на Г.Ж., който в онези години е ученик в началните класове
запомня тази фраза и се шегува в къщи с нея, а родителите му са ужасени от
това, защото се притесняват да не би детето да сподели това и в училище и
тогава семейството да пострада, а красният ръководител на детето е именно
партийният секретар на училището. Още повече че и тъстът на Г.Ж. има роднини в
Америка, а и води постоянно епистоларна кореспонденция с тях, а и той също
слуша „вражески станции”, въпреки, че живее в самия център на София, където
заглушаването на сигнала е най-силно.
Г.Ж. най-спокойно слуша тези
забранени радиостанции именно в близко до София село, където в топлите сезони,
всеки петък семейството заминава и прекарва там уикенда, в слушане на истината.
Така мъжът, въпреки, че е заместник-партиен секретар на 1/3 от София на низова
партийна организация, все пак е запознат с нещата така, както те наистина
стоят, въпреки „гьобелсовата пропаганда” на комунистическата партия и не се „зомбира”
като повечето комунисти, а остава здраво стъпил на земята. Когато демократичните
промени идват, Г.Ж. е убеден демократ, впрочем, какъвто е бил и преди да падне комунизмът, въпреки, че технически
погледнато той е бил комунист.
ВЕНЦИСЛАВ
ЖЕКОВ
кореспондент
на в. „България” в София
Няма коментари:
Публикуване на коментар