Новите „българи” по принуда!

Снимка: автора

Учудващо бързо организираме посещението си в бежанския център в столичния квартал „Военна рампа”. Няма подробности, няма условности, няма пречки, просто заявихме желание да посетим това място и ни беше разрешен достъп, дори по-рано от времето, когато реално можехме да го направим!

Първото впечатление е, че центърът е сравнително близо, намира се на не повече от 40 мин. пеша зад централната софийска гара, а иначе, сякаш е на километри далеч от София. Стигаме до мястото, като още преди него за това ни подсказват групи от бежанци, които са се скупчили на спирката на автобуса, за който се твърди, че минава на интервал от по няколко часа…!

На входа ни посреща надпис: „Welcome to Hell”! Още от тук се подготвяме да видим нещо, което няма да ни хареса, нещо което дори може да ни шокира!

Първият ни поглед съдържа две крила на една и съща сграда, едното от които е в основен капитален ремонт. В този лагер са настанени предимно сирийци и кюрди от сирийски произход, които са дошли от турско сирийската граница. Това са едни от най-бедните и необразовани бежанци, които са дошли у нас, само малцина са грамотни, говорят предимно кюрдски език, а ползват знаят английски.

След кратък разговор с ръководството в лицето на полковник Пепи Джуренов, тръгваме из бежанския център. Хората още спят, но с всяко влизане в помещение, полковникът извиква бодро: „Сабахаир…!” и зад завесите, които разделят отделните „апартаменти”, започват да се подават лица на жени, мъже и деца, които с недоумение търсят отговор на въпроса, какво търсим при тях.!?

Помещенията са бивши класни стаи, защото сградата е бившо училище, гимназия по дървообработване, или нещо подобно... Във всяко помещение са изградени отделни кътове на всяко семейство, и така постепенно са се образували нещо като „улици” вътре в самата стая, по която се стига до всяко едно семейно „гнездо”. Гледката е твърде пасторална, но и уникална в собствената си урбанизационна абсурдност.

На практика, всяко кътче, всяко ъгълче е употребено за настаняване на хора. Повечето, всъщност всички, спят на земята, така са свикнали. Дори в новото крило, където се извършва наистина колосален ремонт, са поставени двойни легла тип „вишка”, които бежанците помолили да бъдат махнати, за да си организират живота така, както те искат и както повеляват традициите им.

Най-впечатляващото нещо са лицата на бежанците. Те са тъмни, сухи и безизразни до момента, в който не ги попиташ нещо, или не ги помолиш за нещо. Тогава те изгряват, сякаш изведнъж те приемат. Намират сили дори да се усмихнат, е, слаба, срамежлива, свенлива усмивка, но все пак е усмивка!

А децата, те са щастливи, защото имат много приятели, сред които и комендантът полковник Джуренов! Децата не разбират къде са, и защо са тук, те приемат, че просто са тук и се наслаждават на случващото се -  много хора на едно място и много приятели – също!

Бежанците нямат нищо против да ги снимат. При други обстоятелства, те вероятно биха се възпротивили, защото положението им е толкова окаяно, че само снимки им липсват, но сега те дори позират. Свикнали са, или просто разбират, че ни трябват лицата им, жестовете им, случайните мимики. Отваряме една завеса и снимаме веднага, за да хванем момента. Вътре спят двама мъже, разбира се на земята. Единият се събужда и ни гледа изненадано. Другият спи! На земята има разклонител, остатъци от храна, празни чинии, недопита бутилка минерална вода и „Кока кола”, един лаптоп – на вид, вероятно от времето на първата китайска династия…!

Тишината е повсеместна, дори децата не плачат, не им се чуват гласовете. Бежанците са тихи и кротки, не искат да привличат внимание, не искат да се набиват на очи, сякаш, колкото са по-незабележими, толкова по-лесно ще си решат проблема – да заминат в Западна Европа. Огромната част от тях обаче няма да има този шанс, защото Европа просто не ги иска! Те ще останат в България, като един нови „българи” по принуда.

Тръгваме си. На стълбите на училището, където сега живеят бежанци, ни среща един истински „Саддам Хюсеин”. Пълно копие на него! Той е сънлив, облечен в традиционна арабска роба, а на врата си държи кърпа. Когато ни вижда, ни помахва, сякаш за довиждане, или просто ей така.

Минаваме през пост на „Жандармерията”, охраната на импровизираното КПП и отново сме навън. В света, където бежанците нямат никакъв достъп, не защото не ги пускат, а защото няма какво да правят там.

Само след не повече от половин час вече сме почти в центъра на града. Лъскави сгради, забързани хора, ежедневие. Тук бежанците ги няма, за тях тук никой не говори, защото не ги виждат, защото те са твърде далече, макар и само на 40 мин. пеша от централната софийска гара…! 

За novinite.bg