Как да се оптимизира управлението в църквата

Снимка: www.bgchudesa.com

Кадровата криза в БПЦ е повсеместна. Това го знаят всички, които се интересуват от делата на родната ни църква и милеят за случващото се в нея. Проблемът е, че не знаем как, или направо не искаме да променим нещата. Един пример, от преди няколко дни, когато излезе официална информация за организацията на управлението в Руската православна църква, показва, как е било въведено тристепенно управление.

В България имаме Патриаршия, митрополии, където има съответно епархийски митрополити и вътре в тях има енории, които грубо казано се управляват от свещениците по райони, които разбира се се „отчитат“ в митрополията. Проблемът обаче е, че първо митрополиите са ни твърде обширни, което не дава достатъчна възможност на даден владика да работи достатъчно активно и резултатно в поверената му епархия, особено ако е възрастен, а те повечето са възрастни хора. Това налага и института на „викарния епископ“, който по същество замества митрополита, или се явява негов помощник в основните дела.

Руснаците са въвели тристепенно управление. Митрополита си е митрополит в митрополията, а вътре в нея има епархии, които се ръководят от епископи. Така църковните дела вървят по-добре, защото епископите като по-млади и енергични хора могат да вземат нещата в свои ръце и да управляват епархиите много по-динамично от един възстар митрополит. Както се казва, отдаваме чест и почитание на митрополита, който в една такава тристепенна схема на управление си остава със своето Високопреосвещено достойнство. Той се явява „началник“ на епархийските епископи, които изпълняват от негово име задълженията по църковните дела.

По този начин, ще има повече възможности по-младите хора в църквата да се издигат по-бързо, да заемат постове, за които да са подготвени и да подпомагат дейността на църквата.

От друга страна няма да има „блуждаещи“ епископи, както сега имаме, които нямат епархия, нямат на практика и никаква работа. Те са „в разпореждане“ на Св. Синод на БПЦ, но това на практика не означава нищо, защото те просто скучаят, водейки се „епископи“, но на какво точно не е ясно!

Монашеството не е „покой“, монашеството е „подвиг в действие“, а епископството не е просто „офикия“, а преди всичко задължение, което се предоставя като един вид признание за достигнато духовно израстване.

Необходимостта от нови кадри в църквата, хора, които имат желанието да приемат монашество и да работят в полза на църквата е видима, дори крещяща. Това налага нетрадиционни решения, за да стане по-ясно обозримо бъдещето, което ще се случи, въпросът е, как ще се ситуира църквата в него и каква ще е ролята й. Монасите в България, по неофициални данни са около 150 човека. За да се привлекат млади хора към монашески подвиг, църквата трябва да намери начин да им предложи добра среда, възможност за духовно израстване и израстване в „кариерата“, колкото и това да звучи неподходящо за църквата, защото пребиваването в монашество е подвиг и призвание, а не работа, като всяка друга работа.

Младите хора трябва да имат възможност да се „реализират“ личностно в църквата и само по този начин тя ще се обнови. Защото иначе, „твърдоглавието“ може да доведе само до закостеняване, което да отблъсне хората не само от църквата, но и от вярата.

Един от начините това да не стане и все повече млади хора да се обърнат към вярата, както и най-достойните от тях да приемат подвиг, за да работят за църквата е, да се промени управленската схема в църквата.

Не е нормално една митрополия ,като Сливенската например, да обхваща територия, в която е и друг толкова, а дори и по-голям град като Бургас. Както беше разделена Доростоло-Червенската епархия на две отделни, защо да не се раздели и Сливенската на Сливенска и Бургаска? Същото може и трябва да стане и с Пловдивската епархия, която може да се раздроби дори и на три отделни епархии – Пловдив, Смолян и Пазарджик. Неврокопската също е твърде обширна и от нея може да бъде обособен Благоевград и региона.

Предложението не е да се направи както в Гърция, където в един по-голям град може да има дори няколко митрополити. Там това може да се осъществи и се осъществява, защото има много монаси и „монашестващи“ хора. Предложението е да се оптимизира схемата, за да се достигне насищане на кадрови потенциал. Така монасите и свещенослужителите ще имат възможност да израстват в духовността си, едновременно и да се образоват в административната среда, в която работят активно, както и да заемат постове, за които са готови и подходящи.

Толкова ли е трудно това..., въпрос е само на решение, което трябва да се предложи, канонически да се изследва и да се приложи! Ето в това Светият Синод може би е длъжник на своите „подопечни“!