Снимка на автора.
Не са малко хората, всъщност са повечето, които
искрено се възмущават от гледките около българските манастири, където
обикновено са разположени сергии с най-пъстроцветни "артефакти",
наред с икони, както и други църковни принадлежности, повечето от които, като
по традиция, са „осветени“ в нечий авто-багажник на търговец.
Дразним се от натрапчивия, но пък и, нека си
признаем, твърде примамлив аромат на деликатеси от скарата. Дразни ни и това,
че всичките тези неща са около манастира, църквата, параклиса. Всъщност, дали
повечето от нас са се запитвали, защо пък точно това ни дразни?!
Хайде да си го кажем може би отново, може би за
някои и за първи път – българинът не е особено силно вярващ. Руснак, или грък,
дори сърбин никога няма да влезе в храм по къси гащи и потник, нито пък за
жените – по къса пола, блуза тип-сутиен и джапанки. Ние обаче си го
позволяваме. Дори посещението на манастири и църкви за нас е по-скоро
екскурзия, а не поклонение, както впрочем трябва да бъде.
Е, като отиваме на пикник, или на екскурзия, нали
носим разни продукти, за да ги приготвим евентуално на огън, за да бъде храната
ни малко по-различна от тази, която консумираме всеки ден? Ако приемем, както
вече доказахме, че отиваме на църква, дори и в манастира, като на екскурзия,
тогава защо там да няма скара, от където, който иска, да може да си закупи
храна?
Обикновено тези търговски площи са отдавани под наем
от самия манастир, или църква, на търговци, които експлоатират пространството и
за това плащат наем на манастира, или църквата. Това някои наричат „печалбарство“.
Вярно е, че Църквата получава държавна субсидия, от
друга страна обаче, тя не е достатъчна за почти нищо. Ако тази субсидия се
разхвърля на всички църковни сгради, тя няма да стигне дори тока да си платят,
какво да говорим за заплати на свещенослужителите, и всичко останало, но субсидията
е целева.
Държавната субсидия на БПЦ е около 1,5 млн. лв. на
година. Тези пари обаче се разпределят от Дирекцията по вероизповеданията към
Министерски съвет и те са само и единствено за ремонтни дейности. Те не отиват
по никакъв начин за заплати на свещенослужители, още по-малко пък за каквито и
да било „премии”. Държавата, която предоставя тази сума, естествено държи
отчетността да е перфектна и тя е.
В същото време има вътрешни плащания, като например един от
големите ни манастири превежда на Св. Синод ежегодно по 40 хил. лв. за
издръжка, а другите два големи манастира нямат такова задължение, но пък издържат
семинариите в София и в Пловдив.
Средствата за реставрация идват по линия на
държавния бюджет, извън субсидията и те се отпускат само за конкретен манастир,
или църква, по конкретен повод.
Пречат ни сергиите, но те освен че са възможност
човек да си купи нещо, което иначе може би по-трудно би намерил, като например
качествен мед, сергиите са и възможност за издръжка на манастира. Така се
съчетава донякъде полезното, с може би неприятното за нас, но неизбежното за
Църквата. Нека да оставим за сега това съотношение на ръба на допустимото, само
за сега…!
Когато имаме предвид дадена дейност, било то
търговска или не съвсем, която се извършва от църковни институции, първо трябва
да си отговорим на въпроса, защо това се прави и заради кого се прави?
Църквата съществува заради хората, тя е посредникът
между Бога и човека. Така поне е ситуирана в обществените нагласи, а и в така
наречения „богочовешки“ организъм.
Когато Църквата прави нещо, то е в името на Господ,
но за полза от хората. Това е смисълът и схемата на въпросното
„посредничество“. А когато тази дейност се извършва, тя неминуемо е ресурсоемка,
тоест – изисква средства, посредством които да се извършва. От тук отново се
връщаме на момента, при който Църквата трябва да получава пари от някъде, за да
финансира собствената си дейност, защото не може да разчита само и единствено
на субсидията от държавата.
Само за сравнение, една от големите църкви в центъра
на София има задължение за парно между 3 и 5 хил. лв. на месец. На практика
една църква без имоти, няма как да плаща такива сметки, освен ако не събират
пари от така наречените „треби” – венчавки, панихиди, погребения и кръщенета. С
една дума, сметките се плащат от съответната църква, а парите за заплати идват
от митрополията.
Проблемът е в това, че когато човек види сергии с
пъстроцветни „артефакти“ до входа на манастира, някак съществото ни се бунтува,
защото не съчетаваме търговското начало с онова, заради което сме дошли в
манастира. Но понякога се налага малко повече размисъл, не за да оправдаем
нещо, а за да асимилираме същността.
Всъщност, за да няма проблем, може би тези сергии,
кебапчийници, и други видове заведения за обществено хранене и забавления,
трябва да са поставени малко по-встрани поне от входовете на манастирите
основно. От друга страна пък, ако са по-прикрити, тогава къде отива рекламата…?
Нали трябва да са достатъчно видими, за да ги виждат и съответно - посещават
хората, защото те са на това място именно заради тях!
Балансът между вярата и търговията вероятно е
труден, но е постижим, когато се търси не целенасочено, а целесъобразно. Няма
нужда от празни обвинения, няма нужда и от нетърпение и невъздържаност в
оценките!
Проблемите на Църквата всъщност не са извън нея, не
са в сергиите и кебапчийниците, проблемите са вътре и трябва да се решават
именно там. Излишно е да се търсят и проблеми, и решения извън Църквата, които
касаят нея, защото именно тя е призвана сама да си реши проблемите, защото Църквата
е отделена от държавата по устав, за добро, или за друго...!
За novinite.bg
Няма коментари:
Публикуване на коментар