·
Репортаж
·
Обителта
е не просто православно средище, тя се е превърнала в нещо като оазис.
Обикновено, когато човек се докосва
до манастир, усещането е силно и дори разтърсващо. Очакването е за едни
отдадени на вярата си хора, които са се откъснали от света, за да служат на
Господ пълноценно. Проблемът е, че много често попадаме на монаси, които са
толкова вглъбени вътре в себе си, че отношението им към миряните е малко
строго. Така те изглеждат навъсени, нервни, невъздържани, а понякога и просто –
невъзпитани. Всъщност това не е така, защото тези хора просто мислят за друго,
те на практика се намират в друго измерение в духовен смисъл и просто не
обръщат достатъчно внимание на света.
Понякога обаче попадаме и на хора,
които са се врекли на Господ, но са запазили някак съзнанието си близо до
хората, не до света, а именно до хората. Един такъв пример е игуменът на
Баткунския манастир „Св.Св. Петър и Павел”, архимандрит Яков.
Манастирът се намира на територията
на Пазарджишка духовна околия, а архимандрит Яков е архиерейски наместник тук.
Разположен е в северните склонове на рида Каркария от Баташкия дял на Родопите,
отстои на около 1,5 км. от някогашното село Баткун днес част от с. Паталеница и
на 12 км. югозападно от Пазарджик, в близост са останките от древния град
Баткунион.
Някак странно е усещането да
посетиш едно такова място, не само защото това е православно духовно средище,
но и защото този начин на живот винаги буди възхищение, дори понякога
недоумение, как тези хора – монасите, приемат такъв аскетичен живот, как
достигат до това състояние, в което да се откажат от всичко светско, за да приемат
Господ и да живеят само и единствено заради него.
Все още има монаси в България,
макар и да са останали само около 150 общо, които наистина са достойни за
уважение и дори възхищение. Архимандрит Яков прави силно впечатление с това, че
макар и манастирът „Св. Св. Петър и Павел” да се намира в планината, далече от
населени места, градове и урбанизация, служението тук е точно толкова официално
и тържествено, колкото вероятно е и в Пловдив, където се намира митрополията.
Макар и в Родопите, далече от света, архимандрит Яков е облечен така, сякаш все
едно е свещенослужител в града.
Много често прави впечатление, как
свещеници, в града при това, ходят не особено добре облечени. Расата им и
шапките не са така представителни, както очакват хората. Докато монашеското
було на архимандрит Яков освен че официализира ритуала по кръщението, заради
което отидохме в този манастир, то е и израз на тържествеността, която очаквахме.
С една дума, макар и на село,
архимандрит Яков, е облечен официално, одеждите му са чисти и красиви, а това
ни кара да се чувстваме специални и на това място, където човек търси още
по-силно вярата и досега с Господ Бог.
Игуменът на манастира ни посреща с
усмивка. Обяснява ни, че се налага малко да изчакаме, за да извърши някакъв
ритуал над агне за курбан, след това ни обяснява, кое как да направим, за да
започнат кръщенетата.
Няма напрежение, няма нерви, няма
недоизкз. Всичко е ясно и прецизно. Когато знаем, какво да правим, нещата се
случват. Усещането е уникално, защото човекът, който извършва ритуала е отдаден
на това, което прави. Дълго е кръщението, но пък е за цял живот!
След това сме поканени в приемната
на манастира, където ни черпят с безалкохолни разхладителни напитки. Подаряват
ни и икони – осветени! Самият игумен архимандрит Яков пише кръщелните на ръка.
Не че няма кой друг да го направи, но така е някак си по-официално и по-лично,
по-ангажиращо.
След това игуменът ни показва
стопанството на манастира. Имат голяма градина, парници, все пак живеят в
планината, а там климатът е малко по-суров. Имат и крави, овце, но истинска
атракция е глиганът, който гледат. Това е огромно диво прасе. Иначе в двора има
клетка с гугутки, зайчета, а също и кучета, които да пазят, но те са толкова
добри, че веднага стават приятели на всички!
Манастирът е не просто духовно
средище, той се е превърнал в нещо като оазис, където душата на човек се радва,
защото гледките са неповторими – все пак говорим за Родопа планина, една от
най-красивите ни, ако не и най-красивата българска планина!
Друг акцент е манастирската лоза –
най-старата на Балканите. В справочниците пише, че е на 500 г., на някои места пише, че е на 600 г., но
архимандрит Яков ни обяснява, че всъщност е на 800 г.! Тя е защитен вид и се
намира под защита на държавата и международни организации. Плод почти не
давала, защото е много стара, но пък да застанеш на сянка под растение, което е
свидетел на 800-годишна история, си е истинско преживяване!
На раздяла, получаваме покана от
игумена, да дойдем пак, да останем да нощуваме и да присъстваме на Света
литургия! Обещаваме да се върнем, искрени сме и ще го направим, защото мястото
е силно и красиво, защото игуменът е отдаден на вярата и искрено следва всяка
стъпка в ритуалите, така, както трябва и както той го чувства вътре в себе си.
Оставяме зад гърба си Баткунския манастир с усещането, че сме намерили нов дом,
дом за душите си!
ВЕНЦИСЛАВ
ЖЕКОВ
кореспондент
на в. „България” в София
Снимки на автора.
Няма коментари:
Публикуване на коментар