 |
| Снимка: Delo.bg |
Българинът е голям присмехулник! Той е в състояние да се
присмее на почти всичко и на всеки. Дори и когато това е неуместно, да не кажем
направо и невъзпитано, българинът може да се изсмее, а сетне да се извини
неформално, все едно: „Е, кво толкова е станало…!!!???“.
Преди години се изсмях на една баба, която, минавайки
покрай снежна пързалка, която сам бях направил, се подхлъзна и падна!!! Още
докато се смеех и аз се подхлъзнах, но не просто паднах, а се понесох по моята
пързалка чак до долу…! Обикновено така се случва, когато правим нещо
неестествено, нехарактерно, несвойствено, неправилно - веднага следва баланс –
изравняване на „налягането“ и ситуацията отново се калибрира.
За какво става дума обаче тук и сега, за смеха…!
Българинът се смее, но понякога, всъщност доста често, въобще не е на ясно, за
какво и на какво точно се смее…!
Смехът на българите е много особен смях, едва ли има друг
народ в Европа, пък защо не и по света, който да се смее като българите –
необяснимо, направо безпричинно…! Този особен смях е, когато го хванат на
тясно. Попитайте някой, за кого е гласувал на последните избори, без значение,
какви са те и вижте онази усмивка на засраменост…някакъв особен вид „момински свян“
– продиктуван от почти пълно безсрамие! Всъщност българинът сякаш се срамува,
че е гласувал, поради което този смях, който показва при такъв въпрос е
по-скоро едно глуповато хилене, което върви с гарнитура от някакво напълно
неискрено „откровение“!
Ако обаче го попитате, за кого точно е гласувал, което
признаваме не е чак толкова тактичен въпрос, вариантите са два - или не знае,
или не иска да каже, но отново се хили…тъпо…! На пръв поглед – нормално, все
пак вотът има гарантирана от законите тайна. В същото време, дори и в един
неформален разговор, повечето не биха признали, за кого са гласували. Тогава
започва онова хилене - хилотене, което е меко казано просташко! Какво толкова
има да споделиш, за кого си гласувал, поне пред приятели…!? Освен ако
опасенията са, че е направено нещо нередно, тайно и нарочно, тогава няма
обяснение и поведението с хиленето е оправдано…!
Ето за това хилене говорим, българинът когато се е
„наакал“, образно казано, се хили. Имаше един подобен анекдот. Настрадин ходжа
се „посрамил“ в гащите, но как да признае на жена си и решил да се измъкне,
като разкаже следната история: Вървя си аз из гората и гледам насреща ми един лъв!
Че като се уплаших, качих се на едно дърво, обаче лъвът и той се качва, аз се
хвърлих и се хванах за клона на съседното дърво, едва не паднах, но успях да се
задържа. Лъвът обаче и той – след мен…! При този разказ жената на Настрадин ходжа
се изненадала и казала, че при
такъв случай би се „посрамила“ в гащите от страх…! Едва тогава Настрадин
признал: „Е и аз това казвам де…!“.
Българите сме именно на този принцип, сами да признаем,
че нещо сме сгафили е почти невъзможно! А когато ни хванат на тясно, изваждаме
онази усмивка, която е колкото нахална, точно толкова и жалка, тъпа,
неадекватна…!
Гласуването е процес, който изразява най-пълноценно
личната воля. Повечето хора обаче, когато не притежават такава, гласуват по
инерция или просто по навик и се получава гаф. Те уж правят нещо волево, но то
е на напълно случаен принцип, което издава пълната липса на основателна цел,
оправдана ценност и осъзната посока!
Тогава българите се хилим тъпо, защото не можем да
обясним, защо аджеба така сме гласували, или пък не сме гласували. Същото е и
когато попитаме българите за политически пристрастия, но най-вече за
отношението им към комунизма въобще. Всички са наясно, че по време на комунизма
у нас, наред с положителните неща, защото винаги има и такива, имаше и редица
откровени криминални престъпления, дори и престъпления срещу човечеството! В
същото време, когато заговорят за това, някои се чувстват сякаш засрамени и вадят
отново онази усмивка, като че ли ни казват: „Абе така е, ама и не съвсем…!“. Е,
кое „не е съвсем“, че нямаше убийства в затворите ли…, че нямаше политически
затворници…, че нямаше лагери на смъртта…, че нямаше издевателства над невинни…,
или пък че нямаше облагодетелствани фамилии, които дерибействаха във всички
смисли на думата, единствено и само, защото бяха „избрани“ и „правоимащи“…!?
Същото и е отношението към емигрантите ни: „те онези са
си добре там, имат всичко, правят си каквото искат…!“, смятат повечето нашенски
„разбирачи“ „доктори на науките“ по „науката“ „Аналитична всичкология“…!!!
Ама тези емигранти, как са постигнали всичко, какво им е
коствало това, никой не го интересува, но коментира, а когато му дадеш примери,
че за да успееш се иска много, ама наистина много труд и компромиси–веднага излиза онази дежурна
усмивка, като на „посрамен“ в гащите!
Това е присмехулщината на нацията ни! Когато стане дума
за миналото ни на тоталитарна държава, за сравненията със сега, когато уж не
сме такава държава, някои все още имат носталгия, ама не за друго, а просто защото
тогава са били млади…! Само че не е редно да се припокриват механично личните
романтични спомени с политическите реалности. Да, тогава са били млади, но
докато са били млади, в същото това време хора са умирали от репресии,
напускали са родината си принудително, прокудени от обстоятелствата, за да се
спасят от някакво неоправдано и необосновано преследване, ставали са свидетели
на ужасяваща агресия от всякакъв тип и срещу себе си, а и срещу свои близки и
познати…! И това с една посредствена усмивка, тип: „Е, да де, ама то е
минало…!“, не става, защото не е честно пред паметта на тези хора, не е честно
пред историята….!
Безпаметното снизхождение на хиленето не е достатъчно,
когато става дума за престъпления! И ако гласуването и политическите
пристрастия днес могат да минат с една „оправдателна“, макар и тъпоумна,
усмивка, то прогонването на хиляди българи от родината им заради това, че са
мислили по определен начин, или пък репресираните, не може да се компенсират
със същата…!
ВЕНЦИСЛАВ
ЖЕКОВ
кореспондент
на вестник „България“ в София
Няма коментари:
Публикуване на коментар