„На
Света Гора няма богословие, на Света
Гора се вярва…!”, казва в една своя
книга австрийският журналист и публицист
Хайнц Нусбаумер. Когато човек посети
Атон /Света Гора/ едва тогава разбира,
че тук наистина се вярва и вярата се е
пропила във всичко, всяко кътче, действие
и визуализация. Казват още, че пътят към
Атон не го избираме ние, а е призвание,
дали ще посетиш Света Гора, кога ще стане
това, не е в нашите правомощия за решение.
На мен това пътуване ми отне подготовка
от точно 4 години, 10 месеца и 12 дни.
Пътят
към Атон е труден и защото е дълъг. Но
от където и да се мине, все се стига до
последното „светско” пристанище
Уранополи на най-десния /източен/ ръкав
на Халкидическия полуостров. Мястото
е препълнено от малки семейни хотели,
които се конкурират, кой да предложи
по-добри условия и като финанси, и като
конкретни предложения. Николета,
например, която ни прие в семейния си
хотел, ни предостави безплатен паркинг
за всичките дни, в които трябваше да сме
на поклонение в Атон, което ни спести
около 50 евро, а и условията в хотела й
никак не бяха лоши, дори напротив. След
настаняването следва бърз плаж. Морето
е наистина прекрасно, а високата соленост
държи тялото на повърхността, което още
повече създава усещане за безтегловност.
На
следващия ден получаваме заветните си
„диамонитирион”-ни, тоест – своеобразните
визи за Света Гора, които струват по 25
евро и си купуваме билет за ферибота
„Достойно ест”-7,50 евро, който трябва
да ни „достави” до последното пристанище
на Атон, до където пътува тази линия –
Дафни. Пътят е наистина впечатляващ,
като се започне от чайките, които са
научени да се хранят от ръката на
пътниците. След това ни поразяват
гледките. Манастирите са накацали като
средновековни замъци по скалите и
създават усещането за филмов декор, но
са истински..!
Първо
спираме на арсаната /пристанището/ на
Хилендарския манастир, който в миналото
е бил български, следва арсаната на
българския манастир Зограф, Костамонит,
Дохиар, Русико…точно тук някъде губим
броя на пристаните и накрая стигаме до
Дафни. Тук слизат всички.
Почти
веднага се настаняваме, срещу 3,50 евро,
в относително луксозен автобус, с
климатик, който ни води до столицата на
монашеската република – Карея. Всъщност
столица е силно казано. Това са няколко
административни сгради, строени от
камък, няколко магазина, църкви и павирани
улици. Нямаме време за много туризъм,
защото автобусът за Ватопедския манастир
тръгва, билетът за него е 4 евро, а ако
го изпуснем, другата цена, на таксито,
е 40 евро…! Пътуваме, както и до Карея,
по черни пътища. Някъде по средата ни
спира бус с проверяващи разрешителните
за престой служители, които са от Ватопед.
Оказва се, че не сме направили резервация
за нито един от манастирите, които сме
заявили в писмото до Поклонническото
бюро. Слава Богу с нас пътува българин
– монах от Зограф, когото откриваме
съвършено случайно. Все пак, няма нищо
случайно! Именно заради монах К. успяваме
да разгледаме Ватопед. Той е бил тук на
послушание да учи гръцки език и познава
мястото и монасите.
Следва
„кратък” преход през „баирчето”,
което се оказва цяла планина! Вървим
пеша почти 10 км. Полуживи от умора, но
изпълнени с надежда и нетърпение,
най-сетне стигаме до българския манастир
Зограф.
Това
е нашата гордост на Атон и има за какво
да се гордеем. Тук има 35 монаси. Минимумът,
за да запазим манастира си е да имаме
поне 5 монаси, така че за сега няма
опасност.
Целуваме
ръка на игумена йеромонах
/архимандрит/Амвросий. Приемат ни,
въпреки че нямаме резервация, какъвто
е редът тук. Все пак това е българският
манастир, а ние сме българи…! За първи
път истински се възгордях, че съм
българин, при това в чужбина…! Следва
службата в църквата.
На
Атон има два вида аромати - на билки и
на тамян, понякога дори билките миришат
на тамян... Опиянени от умората, ароматите,
но най-вече въодушевени, отиваме на
вечеря. Всички се храним заедно, мълчим,
чува се само тракане на металните чинии
и приборите, а „нашият” монах К. чете
жития. Когато се нахрани игуменът удря
едно звънче и всички стават, независимо,
дали са се нахранили, или не. Първи
излизат монасите, а след тях и ние. На
вратата монах К. се е поклонил на всички,
почти до земята. Това е един вид извинение,
ако на някого храната не е била достатъчна,
или не се е харесала достатъчно…!
Спим
в специална сграда, която е извън портите
на манастира. Тя е дълга и двуетажна.
Има всички удобства – ток от агрегат,
вода, която монасите събират в специални
резервоари, дори топла вода има, бани и
тоалетни, които създават почти домашен
комфорт. Навсякъде е чисто и подредено,
а чистачки, както е известно, няма, чистят
самите монаси – по-възрастните, защото
другите вършат по-тежки послушания
/ангажименти/, като например строят,
подържат градините или пътуват по дадени
въпроси до други манастири.
На
сутринта сме готови за пътешествие до
Хилендарския манастир. Пътят е сякаш
безкраен. Вървим по път, по пътеки, през
ниви, на места и без никакви означения,
просто вървим и вярваме, че това е пътят
и наистина се оказва, че това е пътят.
След 12 км. през пресечена местност
стигаме до Хилендар. Посрещат ни топло
и веднага ни питат, дали ще оставаме. Не
можем, защото сме приели послушание в
кухнята в Зограф. Черпят ни с локум,
малка анасонова ракия и студена вода.
Това е нещо като ритуал във всички
манастири на Атон. Питаме за килията на
Отец Паисий Хилендарски, но, вече няма
памет за нея, жалко..!
Полуживи
от умора стигаме за вечерната служба в
Зограф. Сетне помагаме в кухнята – белим
чесън и две кофи лук. Приятно е, защото
така сякаш ставаме част от братята в
манастира, от обществото им.
На
сутринта тръгваме за манастира Дохиар.
Той е гръцки. Пътят ни е първо до арсаната
на Зограф – 3 км., следват още 3 км. по
баири и през крайбрежни камъни. Стигаме
до манастира, като вътрешно се молим от
сърце да ни приемат за една нощ, защото
иначе трябва да продължим по другите
манастири. Монахът, който ни посреща,
явно е силно впечатлен от начина, по
който изглеждаме – буквално изтощени
до смърт. Слава Богу, приемат ни. Следобед
спим, следва вечерна служба и отново
работа в кухнята. Измиваме чиниите и
посудата, а монасите са ни толкова
очарователно благодарни, че ни се иска
да измием още толкова чинии, вилици,
лъжици и ножове…!
От
терасата на кухнята на Дохиар гледката
е към залеза. Слънцето бавно захожда
към хоризонта, а заливът става все
по-розов, притъмнява и накрая заспива
заедно с нас. Сякаш сме спали само минути
и в стаята ни влиза стар монах, с дълга
бяла брада, светва лампата и ни уведомява:
„…Еклезия…еклезия…!” /от гр. –
литургия/. Отиваме на сутрешната служба
– дълга, тежка и красива. Църквите на
Атон са удивително красиви, вътре не се
ползва електричество, светят само свещи
– истински от восък, както и кандилата.
Това е светлината. В приглушената тъмнина
съзнанието ни е будно, но съществата ни
все още спят.
След
закуска събираме багажа и се отправяме
към малка мраморна беседка, за да чакаме
обратния ферибот „Достойно ест”.
Снимаме делфини в морето, съзерцаваме
гледките, които все повече ни стават
близки, вече не ни се струват като декор
за филм.
След
това – фериботът, Уранополи, Амфиполис,
Аспровалта, Драма, Като Неврокопи,
Екзохи, Гоце Делчев, Банско, Предела
и…накрая в къщи…, изпълнени с много
впечатления, много мъдри думи и едно
нещо, което не може да се обясни, нещо,
което гори в средата на пламъка на една
восъчна свещ в голямата църква на Зограф,
нещо, което остава в сърцето на всеки,
който се е докоснал до това свято място,
където изобилната пот е достойнство от
труда, а омайните аромати са наградата
на природата за усилията ни – и
физическите, и духовните...!
За novinite.bg
Няма коментари:
Публикуване на коментар