„Големите” или „великите”
мълчаливци, така наричат монасите на Света гора, Атон. Мълчанието е нещо, което говори,
това е състоянието, в което монасите мислят, разсъждават, преживяват вярата си,
молят се за света.
Да мълчиш не
означава да не казваш нищо, на Атон това означава да казваш много повече от
това, което се изрича с устата.
Когато вървим из
тесните кози пътеки на полуострова на Света Богородица, ние също мълчим. Докато
мълчим си повтаряме Иисусовата молитва, както ни каза един монах от българския
манастир – Зограф. За да си близо до Бога, за да се съпреживяваш с него, за да
го прославяш, необходимо е да не говориш много, за да не си губиш времето в
празнословие.
Устата произнася
много излишни думи, които заместват общението с Бог, именно заради това,
монасите предпочитат да мълчат, а докато мълчат, те се молят. Мълчи се по време
на служба, мълчи се и докато се хранят, мълчи се докато пътуват, разбира се
предимно пеша, мълчи се където и когато може да се мълчи и това не е нов обет
за велика схима, това е състояние на духа, което е калибрирано в диапазона на
една особена интровертност, която не е агресивна.
Самотата на Атон
всъщност е възможност за по-активно общуване. Бъбренето е от дявола, мълчанието
е от Бога. Дори и при нас има подобна поговорка, че мълчанието е злато, а говоренето
е сребро. Дали това е измислено в друг контекст, да не се говори много, за да
не се пострада, дори и тогава поговорката има своя смисъл, защото наистина, дори
и да се абстрахираме от светския смисъл на това твръдение, говоренето наистина
създава предпоставки да се направи грешка, а мълчанието е активно състояние на
истинска Иисусова молитва, или поне осигурява подобна подходяща за това среда.
Отидохме на Атон
с неистовото, почти истерично намерение да говорим, да говорим много, с когото
можем. И това намерихме там. Руски монаси, но не от Атон, очевидно обаче от
висок ранг, заемат първите седалки на автобуса от пристанище Дафни към
столицата Карея. По пътя към административния център, възедър руски монах на
дразнещо висок глас споделя със своя събеседник по телефона, че пристига с
автобуса. При това, той се оглежда из цялото превозно средство, сякаш да не би
да е останал някой, който не го е чул! Вика, обажда се по няколко пъти и
обяснява едно и също – „пристигам с автобуса…!”. Дори ние, обикновените поклонници
започваме да се дразним от невъздържаната словесна енергичност на този монах.
Напротив,
атонските монаси мълчат, те служат активно, пеят и работят, молят се и отново
работят, малко спят, основно се молят... Това е тяхното нормално състояние. Те
са едни измъчени, но щастливи хора, намират утеха в работата си, която ги прави
още по-извисени над светското, над суетата, над безсмислените и непринудени
брътвежи. Монасите на Атон мълчат, защото в мълчанието си издействат милост за
света, в който пребиваваме и ние самите. Говорят тогава, когато преценят,
говорят с млади хора, за да им дадат пример, защото тогава не бива да се мълчи,
защото младите хора все още не са обременени със света до толкова, колкото
повече живелите в него.
„Великите
мълчаливци” понякога може и да изглеждат странни, необщителни, затворени, а
вероятно и са такива, но това не е защото са недостъпни, а защото ние се
опитваме да навлезем в тяхното стабилизирано състояние на молитвеност.
Говоренето
изморява, особено, когато трябва да изминеш десетки километри за ден в
пътуването си от едно до друго място, или от един до друг манастир на Атон. Мълчанието
пести физически сили и това дава допълнителен стимул да се движиш и да не
усещаш толкова осезателно болката от умората.
Ако се замислим,
докато говорим, наистина казваме много неща, но дали и какъв е смисълът от тях,
на кого и с какво помагаме, докато бъбрим…?!
Мълчаливците на
Атон предпочитат да мълчат, защото предпочитат да се молят. Те упорито се
опитват да съчетаят ума със сърцето и така още по-силно да изричат и съпреживяват
Иисусовата молитва, а това става в състояние на покой, покой, който е поне
словесен.
Думите
разсейват, разговорът отнася, мълчанието концентрира и осигурява стабилност на
мисълта, която се насочва в една конкретна точка, за да придобие универсална
молитвеност. Заради това монасите на атон предпочитат да мълчат, не защото не
искат да говорят с нас, а защото ние ги разсейваме, а те са отишли на Атон, за
да умрат, както ни увери друг български монах от Зограф.
Умирането обаче
е невъзможно, докато се бърбори за щяло и нещяло. Това „умиране” е символично,
те са „умрели” за света, заради това и мълчат, защото вече не са от този свят,
имат свой свят, където молитвата е основното общуване, общуването, което има
пълноценен смисъл, общуването с Бог. Молитвата е неразделна част от живота на
Атон, а мълчанието е предпоставката за прословутото „съгряване” на сърцето, за
да започне истинската молитва, както споделя митрополит Йеротей Влахос в
книгата си „Една нощ на Света гора”.
Молитвата не
спира, дори, когато се хранят. Тогава отново се мълчи, защото всички се хранят,
само един говори – четец, който чете жития на светци. Дори игумените на
манастирите не говорят. Когато се нахранят те звънват на звънец, или малка
камбанка, с което известяват края на храненето и преминаването към продължение
на службата, част от която е и самото хранене.
Говори се с
гостите. Те се регистрират. На различните места се задават относително
универсални въпроси за имената, държавата, от която се идва, вероизповеданието,
професията. Това е важното за един човек, останалото е общо, по останалото си
приличаме всички.
На гостите се показват
светините на манастирите, монах ги
развежда из манастира им разказва историята
му. Говори се и в канаскиите, където можеш да си купиш нещо за спомен, говори
се, но отново умерено. Само тук и сега се говори и с това говоренето приключва.
Останалото е съпреживяване, самостоятелен труд, всеки работи, всеки върши нещо,
което има да свърши, а останалото е нощ, тъмнина…, интимна тъмнина, която всъщност
е духовна светлина и лична радост.
Всеки е сам, но
не със себе си, а с Бог, мълчи, но всъщност непрестанно разговаря с Него и
живее с и в Него.
За фейсбук-групата "Православни новини"
Няма коментари:
Публикуване на коментар