ДА НЕ ПЪТУВАШ В ЧУЖБИНА ПО СЛУЧАЙНОСТ!

Снимка 1

Снимка 2

·        Когато вместо срам, по лицето „изгрява” защитна усмивка…!

Една жена, българка, от София иска да пътува в чужбина, за да продължи образованието си. Това обаче не става, защото не е пусната от офицер от тайните служби на комунистическата държава! Годината е някъде около края на 70-те и началото на 80-те.

Многократно сме писали за възможностите и най-вече за правата на българите да пътуват в чужбина по време на комунистическия режим в България. Примерите за това валят с годините, но и се забравят. Това е и причината постоянно да припомняме конкретни истории, при които българи са били ограничавани да пътуват извън страната по едни или други причини.

Такъв е и случаят с въпросната жена, на която спестяваме името, защото е жива и не сме търсили нейното разрешение, за да описваме историята й с името й. Спестяваме името и на въпросния офицер от тайните комунистически служби, защото и той е жив и също не сме го търсили за съдействие. Всъщност, него и да го търсим за съдействие за настоящата статия, той нямаше как да ни даде разрешение, защото това означава да признае грешката, която е направил преди много години, тоест – не грешката, а престъпленията, които е вършил под привидната маска на това, че работи за държавата и нейната сигурност!

Жената днес работи в един музей като научен специалист. Преди години обаче, когато приключва образованието си в България, иска да замине на специализация извън страната. По това време обаче за това се изисква разрешение от специализирани структури на комунистическата държава. В случая става дума за специализация и пътуване  в капиталистическа държава. Това още повече усложнява ситуацията, защото партията-държава не толерира пътувания в такива държави, защото жителите на социалистическа България по този начин имат възможност да видят, как се живее отвъд „желязната завеса” и това може да им „отвори очите” за реалностите. Това всъщност е най-големият страх на властта по това време.

За да заминеш в чужбина, по каквато и да е причина, трябва да бъдеш щателно проучен и да ти бъде разрешено.

Така въпросната жена кандидатства за специализация в капиталистическа държава, но въпросният офицер не й подписва. Как става обаче това? Самият той години по-късно признава пред свой колега, че когато се натрупат такива молби за пътуване, той ги избирал по фамилии и ако му харесвала фамилията на звучене, то тогава подписвал с резолюция „ДА”, тоест – да замине, ако обаче фамилията не му звучала добре, тогава подписвал с резолюция „НЕ” и човекът не можел да замине.

С една дума, оказва се, че за да заминеш в чужбина, зависи от това, дали звученето на фамилията ти ще се хареса на някакъв офицер в тайните служби, който на напълно случаен принцип подписва и решава бъдещето и човешките съдби!

Един напълно случаен подпис всъщност определя, дали си годен или не за това да правиш научна кариера. Бъдещето на българите в онези години е зависело от настроението на някакъв напълно случаен чиновник с пагони, който с лека ръка си е играел на Господ и е вземал решения, които днес бихме квалифицирали като истински престъпления срещу хуманността и правовия ред за една нормална държава, каквато тогава България, уви, не е!

Минават години и въпросният офицер се пенсионира доста млад, защото държавата създава условия тези хора, понеже са били особено „отговорни” и заети с „високо отговорна работа”, да де пенсионират млади. Въпросният офицер става млад пенсионер и си намира работа, както обикновено, в една от многото охранителни фирми, които в повечето случаи са собственост също на бивши офицери от вътрешното, или военното министерство.

Започвайки работа, офицерът е изпратен като охрана в музей, където работи жената, която не е била допусната да специализира в чужбина, именно от същия човек.

Парадоксът е, че двамата се срещат. Офицерът разбира се не може да помни жената, но жената няма как да не помни човека, който й е отказал пътуване в чужбина, с цел продължаване на образованието, защото този човек на практика й е определил бъдещето.

Жената е специализирала в България и е успяла да стане научен сътрудник. Така тя все пак успява да постигне своята научна цел, но това става с цената на невъзможността да специализира в чужбина.

Офицерът вече е наясно, че тази жена е ограничена да пътува от него. Това обаче не е повод той да се засрами, а напротив, той се хвали с начина, по който е ограничавал хората да пътуват извън България – на случаен принцип. Разказва това на колегите си, като се усмихва, сякаш разказва виц, а не че е нарушил основни човешки права, с което е определил съдби на може би хиляди българи, които е можело да живеят и да работят по различно днес.

Всъщност, повечето хора, които са имали такава власт, почти граничеща с тази на Господ, днес се усмихват, сякаш нищо не са направили, сякаш всичко е било една игра, сякаш онова време е било фикция. Жалкото е, че то никак не беше фикция, а една тъжна и доста стряскаща действителност.

ВЕНЦИСЛАВ ЖЕКОВ

кореспондент на в-к „България” в София

Текстове на снимките:

Снимка 1 – Пътуванията на българите бяха силно ограничени по време на така наречения „развит социализъм”.  Снимка: www.az-jenata.bg

Снимка 2 – За да заминат българите в чужбина някога се изискваше специално разрешение. Снимка: asktisho.wordpress.com