Снимка 1
Снимка 2
·
Как
българите в САЩ се капсулират, заради историческите абсурди на времето.
Обвиняват
българите в чужбина, че не са единни, че не са задружни, че са разединени и не
се подържат. Това е впечатлението на Цветанка Мирчоф, която от 1928 г. живее в
САЩ. Тя е българка от София. В Америка Цветанка постепенно вижда, че българите
не живеят заедно, не всички, но повечето. За нея е странно, че нейните
сънародници от Стария край от един момента нататък са се затворили в себе си и
не общуват активно, така, както това би било нормално в София, в България.
Цветанка
постепенно разбира, че затвореността на българите е последствие, а не определен
от бита факт. След като в България настъпват промени в политическото устройство
през 1944 г., българите в САЩ сякаш още повече се капсулират, но вече не като
общност, а като отделни индивиди. Това е така, защото се появяват съмнителни
личности, които твърдят, че са избягали от комунизма в България, но реално те
са прикрити комунисти.
Такива
българи има много и те се превръщат в нещо като каста, макар, че всеки работи
за себе си. Така например, бащата на известен и днес ляв политик, роден в Ню
Йорк, който е и депутат в Народното събрание, обикаля българите в САЩ и събира
помощи за България през 60-те и 70-те години на миналия век…!
Интересно,
тези пари първо, под каква форма са били събирани, второ, къде са отишли…?
Никой не знае, защото този тип „събиране на помощи” всъщност е осигуряване или
на лични средства, или на средства за партията в Стария край, която постепенно
се превръща в политически монополист.
Тези
хора си имат име, те са наричани „приспособленци”. Така ги нарича Тодор
Габровски в книгата си „В емиграция и самота” от 2014 г. „Покрай много честни
хора и патриоти, в тази среда нахълтваха приспособленци от България…. Те се
правеха на големи демократи, дори без всякакво основание искаха да минат за
дисиденти. Тези двуличници, за които не се знаеше на кого служат и с какви
средства са тук, бяха по-опасни за общуване…”, пише Габровски.
Ето
къде се корени причината за това капсулиране на хората, които избират да са
сами в един напълно чужд свят. За тях това е по-добре, отколкото да общуват с
хора, чийто статут и морал не са особено ясни и обясними.
Проблемът
обаче не засяга само българските емигранти, това е нещо, което се отразява и на
отношението на местните хора – американци, към нашите сънародници.
„…Американците
с някакво предварително недоверие се отнасяха към чужденците, въпреки, че бяха
любезни при контакти с тях, дори ако емигрантът е станал вече американски
гражданин, тази невидима преграда между тях не беше още преодоляна…”, пише
Тодор Габровски.
Така
наблюденията на Цветанка се оказват верни. Тя непрекъснато повтаря, че българинът,
дори и на Луната да отиде, си остава българин. В това тя влага колкото
хумористичен смисъл, толкова и негативен, но и положителен смисъл.
Цветанка
е наясно, че общуването с българи, особено нови емигранти, които отиват в
Америка след 9 септември 1944 г., може да е опасно. Тези хора може и наистина
да бягат от комунизма. Такъв е случаят например с една от приятелките на
Цветанка – Сара, която минава през бежански лагер в Италия и едва тогава се
установява в САЩ.
В
Америка обаче попадат и хора, които не са се отказали от комунистическите си
идеи и навлизат в западния свят с цел да шпионират, да прилагат диверсионни
практики, което не се одобрява не само от нашите сънародници-стари емигранти,
но и от властите в САЩ.
Така
постепенно българите-емигранти в Амерка се самокапсулират, превръщат се в хора
– единаци, които приемат новия човек от Стария край, но винаги с известна доза
подозрение.
Това
е една от лошите практики, които изминалия ХХ век наложи в съзнанието на хората
– съмнението, че всеки може да е престъпник, лъжец, измамник. Това се отрази
съществено и на връзките между хората, дори роднинството беше поставено на
изпитание, защото не се знаеше, какво се крие зад него, и дали зад него има
нещо повече от това, което се показва традиционно! Все пак разстоянието и
политическите особености на времето бяха създали вече определени граници, дори
и сред най-близките!
Така
се оформя и нов етап в историята на родната ни емиграция в Северна Америка,
когато художествената самодейност и културната деятелност като цяло, която е
толкова характерна за по-ранния период, постепенно намалява драстично.
Едва
години по-късно, когато са възстановени прекъснатите дипломатически отношения
между България и САЩ, емигрантите ни постепенно започват отново да се отварят
към своите сънародници – също емигранти в САЩ. Това е процес, който продължава
много по-дълго от процеса на затварянето на хората в себе си.
„Студената
война” нанася наистина непоправими щети и на психиката на хората. Цели
поколения стават жертва на шпиономанията и
ченгеджийските номера на историческото време.
ВЕНЦИСЛАВ ЖЕКОВ
кореспондент на в-к „България” в
София
Текстове на снимките:
Снимка 1
– Цветанка Мирчоф на сватбата си със съпруга й Найден от Ловеч – юни 1927 г. – Снимка: Архив на автора.
Няма коментари:
Публикуване на коментар