Д-Р ЖЕЛЮ ЖЕЛЕВ: ХОРАТА ТРЯБВА ДА ИМАТ ИЗБОР, КЪДЕ ДА ЖИВЕЯТ И КЪДЕ ДА РАБОТЯТ

Рубрика “Интервю”

Най-важното оръжие в борбата с тоталитарните режими е пълната откритост.

Въвеждащо каре: 

Президентът д-р Желю Желев е държавен глава на България от 1 август 1990 г. до 22 януари 1997 г. Посещаваме го в неговия офис в София. Пита за в. “България”, интересува се от живота на българите в Америка, вълнува се от емиграцията ни. Кани ни в личния си кабинет, където обикновено не влизат външни хора. Разговорът е откровен, непринуден и сякаш непланиран. Разговорът е като между единомишленици – спокоен и приятен. 

- Г-н президент, как се отнасяте към факта, че типа политическо управление в България пряко определя ръста на емиграцията ни, има ли такава зависимост?

- Възможно е, да.

- А как да ограничим този процес, как да привлечем нашите сънародници, които са извън родината, да се върнат отново тук, където са им корените?

- Дават се не малко пари специално за млади хора, да работят, да се квалифицират, като добри специалисти, търсени. В Европа са взели пример от антична Гърция. Именно там изригват науките и познанието. Там няма една столица, а много полиси. Това, което ЕС иска да направи в тази област е мъдро, хората да имат избор, къде да отидат да се учат и да живеят, навснякъде по света.

- Д-р Желев, в едно интервю казвате, че само откритата борба срещу тоталитарните режими е успешна, а "в подмолието се раждат само плъхове", как стигнахте до тези изводи?

- Стигнах до тези изводи, когато написах кандидатската ми дисертация. Тя беше на тема: "Философското определение на материята и съвременното естествознание". Това беше една сурова критика на Лениновото определение за материята - "Материята е обективна реалност, която съществува вън и независимо от нашето съзнание и която се отразява в него". Друго определение на материята не можеше да има. Аз доказах, че това не само не е научно определение, но изобщо не е определение. То е несъстоятелно във фактологическо отношение. Обективна реалност е не само материалният предмет. Обективна реалност е и цветът.

- Как се възприе това, че си позволявате да критикувате Ленин?

- О, побесняха! Аз знаех, че ще стане така. Познавах начина на мислене на диви сталинисти като Тодор Павлов. Когато направих дисертацията, трябваше да я представя в катедрата по Философия. Те трябваше да кажат, дали може да мине, как и кога. Аз доказвах по необорим начин, с факти, че е несъстоятелно едно научно определение, което не може да различи материята от нейните свойства. Такива са цветът, хигроскопичността, проводимостта също. Те също обективно съществуват, независимо от волята и съзнанието ни. Това, че Витоша е по-висока от Люлин е отношение, не е материя и то също съществува вън и независимо от нашето съзнание. Това го доказах за основните атрибути на материята. Така заявих, че определението на Ленин не е наука и трябва да се изхвърли от философските трудове, по които обучават студентите. Това ги учеше само на раболепие, защото го е казал Ленин, но не може да се докаже с нищо.

- Имаше ли ефект от това Ваше заявление, извадиха ли Ленин от учебното съдържание?

- Не, те тогава се опитаха да ме убеждават, че това е релационно определение. Ленин го бил дал като релационно. Когато определяме случайността, това се прави, чрез необходимостта. Случайността е форма на проявление на необходимостта. Те не могат едно без друго. Когато дадох дисертацията си, комисията побесня. Разбрах, че няма да ме допуснат до публична защита. Отидох на Подуене, където имаше ксерокс. Извадих цялата дисертация в 200 екземпляра и с колата на мой приятел-инженер започнахме да я разпространяваме, за да не ме оклеветят. Знаех, че ако се разкрещят, ще събудят още по-голям интерес към труда ми. Публиката не е глупава, като прочете текста, ще види, че другите нямат аргументи, а само клевети и интриги, а аз имах доказателства. Разпространих дисертацията си в университета, пред научния съвет във Философския институт, в Историческия факултет, в писателския съюз. Трудът ми беше изпратен и на самия Тодор Живков. Дисертацията ми стигна и до Митко Григоров - идеологическият секретар на БКП. Изпратих я и на министъра на образованието, на академици и професори, писатели, учени.

- Какъв беше резултатът?

- Цял месец никой не посмя да ме пипне. Един ден ме извикаха в катедрата по Философия, към която бях аспирант. Попитаха ме, защо така нелегално разпространявам такъв текст, без те да са го видели. Те го бяха видели, разбира се. Аз обаче ги попитах, след като съм изпратил труда си на Тодор Живков и Митко Григоров, те какви са, ревизионисти ли са, идеологически диверсанти ли са, след като от катедрата твърдяха, че нелегално разпространявам дисертацията си? Моето оръжие вече беше хвърлено, вече беше стреляно с него. Тогава се убедих окончателно, че най-важното оръжие в борбата с тоталитарните режими е пълната откритост.

- Д-р Желев, отдавна ми се иска да Ви попитам, имало ли е в България фашизъм, или не?

- Фашистка система в България не е имало. Под това  се разбира тоталитарна система, еднопартийна, наложена чрез забраната на всички други партии и монопол на една партия. Следващата черта е срастването на държавния апарат на държавата с партийния апарат, защото партията е монополист. При комунистическият вариант са избивани и партийци. Такива са, по времето на Ленин, в гражданската война, която той нарочно разпалва, такива са есери, меншевики, трудовики. Те са изпратени в лагерите и са избити чрез студ и глад. При нас нямаше Хитлер. Имахме монарх. Тогава говорим за авторитарен режим, а не за фашизъм и тоталитаризъм. Комунизмът е следващата степен на фашизма. Той е завършеният тоталитарен режим, защото при фашизма все още имаме частна собственост.

- За какво мечтае един български президент?

- Хората са различни. Аз мечтая да допиша книгите, които съм планирал, преди да си отида от този свят.

ВЕНЦИСЛАВ ЖЕКОВ
кореспондент на в. “България” в София

ТЕКСТОВЕ НА СНИМКИТЕ: 

Снимка 1- Президентът д-р Желю Желев – държавен глава на България от 1 август 1990 г. до 22 януари 1997 г. Снимка: www.novini.bg

Снимка 2 – Четиримата живи президенти на България от най-новата ни история – Желю Желев, Петър Стоянов, Георги Първанов и Росен Плевнелие, на среща в Президентството. Снимка: pressadaily.bg

За в. "България"-Чикаго, САЩ