неделя, 22 април 2012 г.

КЪДЕ СА НАСЛЕДНИЦИТЕ НА БЪЛГАРСКАТА СРЕДНОВЕКОВНА АРИСТОКРАЦИЯ ДНЕС

Една тема вълнува силно много българи от години на ред. Това е темата за българската аристокрация. Защо нямаме благороднически титли след Освобождението през 1878 г., защо нямаме графове, барони, маркизи, князе? Къде се губят старите благороднически титли ичиргубоил, кавхан, канартикин? Ето само част от титлите и тяхното значение в Средновековието: Чъгубоил - Пръв най-важен боил, занимава се с вътрешните работи на ханството, Боил - висша знатна степен, Багаин - нисша знатна степен, Богатур - буквално означава юнак, герой, Боритаркан - командир на тежката бронирана конница, в по-късни времена комендант на аул (крепост), Тументаркан - командир на един тумен (10 000 конника), Таркан - командир на 1 000 конника (хилядник). Особено ценни са и данните за боилските родове-Ермиар, Дуар, Кюригир, Кубаир, Чакарар, Ерми, Дуло, Вокил, Укил, Угаин. С падането ни под османска власт, държавата изчезва и с нея изчезва и държавническата традиция. Тези родове обаче остават, те или се разселват, или намаляват, или се преселват, или просто емигрират, но не е възможно да са изчезнали напълно, защото данни за подобен геноцид не са известни. Българска аристокрация безусловно е имало. Били сме царство, монархия, което само по себе си говори категорично и недвусмислено. Въпросът е, къде са наследниците на тази аристокрация, има ли живи такива и защо нищо не се знае за тях днес? Говорим за Първа и Втора български империи, както пише сър Стивън Рънсиман. Тази държавна форма се управлява от елит, който е с благороднически произход по дефиниция. Смесването на българските благородници с византийските, също е доказан исторически факт, което още по-ясно посочва, че благородници по нашите земи не просто е имало, но те са били цели изявени фамилии, които са управлявали държавата на различни нива и са били признати за хора със „синя кръв“, тоест за истински аристократи. Може би „благородничеството“ не е било чак толкова разпространено по социалната ни стратиграфия, както да речем в старата Византия, но фактът е факт-българска средновековна аристокрация е имало. Близо 500-годишното ни владичество от Османската империя не би могло безследно да изличи корените на аристокрацията, просто защото те са дълбоки, жилави и са се пръснали при завоеванието ни в края на ХІV в., което вероятно и ги е спасило. Къде обаче са те днес? В периода 711-718 г. днешна Испания е завладян от маврите /араби и бербери/. Между VІІІ и ХV в. продължават борбите за отхвърляне на чуждото господство. Реконкистата завършва през 1492, когато Фердинанд II Арагонски и Изабела I Кастилска изгонват последния мавритански владетел от Иберийския полуостров. Говорим за около 800 години арабско владичество! Днес Испания е съхранила своите благороднически титли, монархически символи и звания, нещо което в България не е съхранено, при това при по-кратко с няколкостотин години владичество от османците. Въпросът е, как испанците са успели да запазят благородническите си титли, ясни са фамилиите, а ние не знаем нищо за тази част от нашата социална история?! Оказва се, че липсата на информация за българската средновековна аристокрация не е чак толкова голяма! Неотдавна във форумите „Бойна слава“ излезе информация за стари родове, които по всяка вероятност „съхраняват“ във вените си "синя кръв". Макар и твърде „размита“ през вековете, тя все пак е „синя“, или поне със „син отенък“. Публикуван беше списък на фамилии от някои градове и населени места, за които има данни, че са били с благороднически произход. Такива са: Андрейнин от Чипровци, Баласчеви от Охрид, Балина от Никопол, Бимбеловци от Факия, Бойчик от Кратово, Дебелянови от Дебелец, Джамджиеви от Килифарево, Екзарх (Стоилови) от Стара Загора, Живодер от Враца, Зикови от Ниш, ършовски от Елена, Лолови от Медвен, Лупу от Разград, Лютови от Рила, Мавър от Драгалевци, Соимирович от Горно Лука, Радивой от Кремиковци, Раковски от Котел, Стратемирович от Арбанаси, Селимински от Сливен, Шишманоглу от Видин и още много други. Интерес обаче представляват фамилиите от Копиловец. Те са общо шест на брой-Джоджин, Качамаг, Митрович, Пешин, Прентич и Франкович. Изследване на швейцарския институт по генетика Игенеа доказа, че в българите тече 49% тракийска кръв, 15%-славянска, 15%-елинска, 11%-древномакедонска и 8%- финикийска кръв, съобщи БТА. Това е доказателство за приемственост във пвсеки един смисъл на думата. Тя може да се илюстрира и по още един начин. Неотдавна вестник „България“ публикува статия за българин, който пътува до Америка в началото на ХХ в. Това е Захари Гачин от село Копиловци. Неговият правнук Йордан Йорданов преди време разказва родово предание за австрийски престолонаследник, който идвал в село Копиловци, до днешна Монтана, но се криел, че е наследник на царски род. Легендата разказва, че по времето на династията Шишмановци /1323-1396 г./ самият цар плащал на специалисти от земите на Австро-Унгария, които да помагат за добива на злато и олово. Постепенно оловото придобило по-голяма цена от златото, защото приложимостта му във военните действия била много по-голяма. Някъде по това време в село Копиловци-Монтанско, пристига някакъв млад мъж, облечен в монашески дрехи, за когото се говорело, че бил най-малкият син на австрийския престолонаследник. Според легендата, именно той основал рода Гачини в днешното село Копиловци. В същото време форумът „Бойна слава“ коментира, че що се отнася до фамилите, оцелели до днес - повечето извън тези от Чипровци и Копиловец (които са католици и се преселват в Австрия) са оцелели. Твърде вероятно е топонимът „Копиловец“, който се споменава в списъка с фамилиите, да е именно част от днешното село Копиловци, защото легендата разказва именно за „австрийски престолонаследник“ там. Разбира се, отчитайки факта, че по това време държавите са се наричали по друг начин, все пак не можем да отречем, че има, при това не малка, вероятност преданието постепенно да е било видоизменяно, за да достигне топонимът „Копиловец“ до съвременното село Копиловци. Това по неоспорим начин доказва и връзката на рода Гачини с австрийските престолонаследници, като правим уговорката, че доказателството зависи от коректното предаване на легендата през годините. Оказва се, че не е невъзможно фамилията Гачини да има истински благороднически произход, който води началото си още от Балканското Средновековие. За това все още не са открити исторически доказателства. В същото време Йордан Йорданов споделя, че в една книга преди години открил дворец с името “Гачини” в Санкт Петербург. Едва ли това отново е просто една случайност. Предстои обаче историците и специалистите от помощните исторически дисциплини-етнолози, археолози и архивисти да проучат легендите и да отсеят наслоенията на фолклора. Това е необходимо, за да разберем, до къде се простира историческата истина и къде легендата е замъглила, или пък /защо не/ предала точно истината. Шишмановият род не е единственият, чиято история се проследява и до наши дни. Много по-древни фамилии могат да се посочат като потомци на великите български царе Асеневци, чиито корени навярно са чак в древна Троя, които също имат доказани наследници. Те обаче междувременно са се установили на остров Корфу, където живеят в свой собствен замък под Асеновски герб, съобщава сайтът forum.bg-nacionalisti.org. Друг въпрос е доколко такива родове, заселили се далеч от родината преди столетия, не са се поддали на чуждо влияниe в случая на Асеневци - на италианско, или по-скоро гръцко. Потомци на най-древни византийски императорски династии живеят по нашите земи, например на Палеолози и Кантакузи. В село Факия пък продължава да съществува родът на Момчил войвода, родът на Стефан Караджа, който е излъчил за България редица световни олимпийски шампиони. Дирите на последната владетелска династия на Средновековна България се губят след разпадането на Втората българска държава, когато Константин (синът на Иван Срацимир) и Фружин (синът на Иван Шишман) изчезват от погледа на историците. Освен за връзките им с унгарската аристокрация, сведенията ни за тях са твърде оскъдни. Преди около тридесет години в архивите на Анкара и Истанбул сръбската османистка Душанка Лукач се натъква на нова информация. Фружин заедно с тримата си сина се завръща в България, където служи на османската власт. Така в района на Чипровци се заселват католици, потомци на българската и унгарската династия. Родове, като например този на Пеячевичи, нямат нужда от друго доказателство за аристократичния си произход - те със сигурност са потомци на свитите на Фружин, сродили се със Шишмановия род. Освен това тази фамилия има големи заслуги по време на сраженията в региона, за което получава и баронска титла и обновява семейния си герб. След това родът се развива в Австро-Унгария, един от техните потомци дори успешно управлява Хърватска. След Освобождението на България и този род се числи към възможните претенденти за българския престол като сигурен потомък на Шишмановия род. Разбира се има и много други родове, историята на които може да се проследи много назад във вековете. Едни от най-значимите постижения в тази насока са стигнали до началото на ХVІІ в. Това са само някакви си 200 години след завоеванието от османците през 1396 г., с превземането на държавата на Срацимир, с което България изчезва от политическата карта на света. Двеста години не са чак толкова голям период, за да се забрави един род, или неговият благороднически произход, ако е имал такъв, дори и в условията на остра политическа криза и демографски срив, които по всяка вероятност са съпътствали онези страшни години. Откриването на доказателства за българската средновековна аристокрация и нейните наследници днес не е самоцел. Акцентът не е някои българи да имат шанса да сложат на главите си корони и да се титулуват с някакви звания. Това е част от историята ни. Историята е не само битки и завладени, или изгубени земи, историята е история и на народа, на хората, на отделния човек. И ако личността в историята нямаше никакво значение в марксистко-ленинската битност преди години, то днес историците знаят, че личността има важно място в историята, защото личностите правят историята, такава, каквато е. Ако ние днес познавахме наследниците на старите родове, фамилиите, които са управлявали страната ни преди векове, традицията щеше да бъде толкова жива, че едва ли щяхме да имаме такава остра нужда от елити, каквато изпитваме в момента. Елит означава заслужили, достойни хора. Не че днес ги няма, но елитът се изгражда, той е бил граден и у нас, но по някакви странни причини днес елитът ни отново се изгражда, но сме забравили стария си елит, а него го има неминуемо, защото няма как просто да се е изпарил. Известни са фамилии от императорските родове на Византия. Има хора, които днес претендират да са наследници на византийската златна корона, макар, че Византия я няма от 559 години. България обаче я има, но като по чудо благородниците й са изчезнали сякаш безследно и безвъзвратно. На 8 септември 1946 г., в присъствието на съветски войски, в България се провежда референдум. Според официални резултати от 4 509 354 гласоподаватели в референдума участват 4 132 007 гласоподаватели (91,63%), като 92,72% от гласувалите се обявяват за премахването на монархията и обявяването на страната за република. Резултатите от референдума са оспорвани от монархисти, които смятат, че намиращата се на територията на България Червена армия е оказала влияние върху тях. На 15 септември 1946 г. е провъзгласена Народна република България. Невръстният цар Симеон II, майка му царица Йоанна и сестра му княгиня Мария-Луиза са принудени в срок от няколко дни да напуснат страната. Те се отправят към Египет, а през 1951 г. - към Испания. България е република вече почти 66 години. Едва ли някой днес, след като дори бившият цар стана министър-председател на републиката, би имал амбиции да се окичи с благодорническа корона и да се разхожда с пурпур и хермелинова мантия. Важно е обаче да познаваме историята си, да познаваме хората, които са управлявали държавата ни и да отдаваме заслужена почит на тях и на техните достойни наследници. Венцислав Жеков Снимки от интернет: Текстове на снимките: Снимка 1 – Короната на българските владетели в периода ХІ-ХVІ в. Снимка 2 – Короната на казанските канове от Казанското канство-пряк продължител на Волжско-българските държавнически традиции. Снимка 3 – Столицата Търновград в края на ХІV в.

Няма коментари: