Много
често, когато говорим за живота преди и сега, ние хората сравняваме. Така
например, някои хора имат носталгия по социализма, когато, според тях, се
живеело по-добре, но това е измамно усещане, не за друго, а защото тогава се е
живеело просто по- различно от сега, а и тогава тези хора са били по-млади, от
където идва и подвеждащото усещане за романтика.
Въобще,
категории като „добре“ и зле“, когато говорим за живот на Запад или на Изток,
не са особено точни. Друга мантра е, че някога, при социализма, нямало
престъпност. Ами да, така е, във фашистка Германия престъпността е била почти
равна на абсолютната нула. Това обаче прави ли тази държава в онези години една
хубава за живеене държава, прави ли я, от международна гледна точка, достойна
държава като политическа практика, с лагерите, с насилието, с
издевателствата…!? Германия и тогава има своите високи научни постижения, но
едното не компенсира по никакъв начин другото. Ракетните програми като огромен научен
потенциал не могат да замажат ужасяващите опити на „доктор“ Менгеле…!
Има
и още нещо, много хора казват, че у нас, в годините на социализма престъпността
е била малка, за разлика от САЩ, например. Това също има рационално обяснение.
Първо, престъпността у нас през социализма и сега не е различна, дори неотдавнашни
изследвания показаха, че битовата престъпност в някои свои проявления дори е
била доста по-висока тогава! Второ, мащабите на България и САЩ са твърде
различни, за да се сравняват, дори и процентно такива стойности. И трето – ако
е така, ако там се живее по-рисково, защо целият свят иска да живее там, а не
тук – при нас, където уж било по-нерисково…!?!?!?
Една
от най-често срещаните мантри обаче е, че при социализма, може и да било имало
„някои нередности“, но се жевеело „все пак“…! Всъщност, да живееше се „все
пак“, но КОЙ днес би искал да живее „все пак“ вместо да живее истински и
пълноценно…!?
Когато
удовлетворението замести оптимизма, тогава човек започва наистина да живее на „все
пак“, а не да живее щастливо! Щастието не е „все пак“, щастието е номинална
величина, то изисква пълен капацитет, а не „живот на „все пак“…!
Нормалното
човешко възприятие за добър живот, колкото и това да е условно понятие, е когато
човекът е свободен от условностите на каквото и да било ограничение, от какъвто
и да е тип и вид препятствие по пътя си. Щастието е едноличен акт, който се
изживява понякога и съвместно в някакъв модел на общност – семейство, род,
общество, цивилизация.
То
по тази логика се живее „все пак“ и в Северна Корея, ама не сме свидетели на
наплив от бежанци към тази затворена държава в Азия, нали така…!?
Всъщност
всичко тръгва от целта, каква е целта на един човек за един живот!? Ако той
иска просто да оцелее, то това е възможно, макар и трудно, дори и в Северна
Корея, или дори и в някоя джунгла на Южна Америка, ако обаче целта е да се
изгради пълноценен живот, с кариера, със здраво семейство и/или със семейна и
приятелска общност, в една цивилизована обществена система, тогава оцеляването
не е достатъчно. Оцеляването е минимум, то е примирение, овчедушие и порочен
кръг на самосъжаление. Другото е по-трудно, другото е истинският живот, който
добър или лош, е такъв, какъвто човек трябва да има собствения си шанс да го
изгради. А шансът е понятие от свободния свят, от свободния избор, от зоната на
така наречения цивилизован свят, който не включва нито Северна Корея, нито
джунглите на Южна Америка.
Това
е и обяснението на засилващият се интерес към екскурзиите в Северна Корея. Това
е единствената дивашка комунистическа държава, която все още разчита на някакъв
монополен, крайно манипулативен и репресивен модел на абсолютна монархия, с
ярко изразени елементи на антична, теократична тирания. Хората имат интерес към
Северна Корея, не както си мислят севернокорейците, защото това е най-доброто
място за живеене на света, а защото им е интересно, как тези хора „все пак“
живеят, така, както в далеч по-различен профил живеехме и ние, хората от така
наречените бивши социалистически страни, преди известно време.
Тоест,
пак се връщаме на терминологията „все пак“, която е и начин на мислене, начин
на възприятие на света и на заобикалящата ни действителност. Сякаш това
примирение, което някои хора все още изпитват към социализма и несъстоялия се
„комунистически рай“ е вроден вирус от онези времена, когато мълчанието беше
равно на физическо оцеляване. Днес това примирение е признак на личностно
безсилие и духовна пустота.
Няма
как да си живял на „все пак“, да си оцелявал и да искаш днес, без усилие, да
живееш щастливо, дори и в едно относително свободно общество, защото пълна
свобода и пълна независимост няма!
Човек
се учи да бъде свободен, това се възпитава, отглежда се като малко дете, за да
се достигне състояние на духа, което най-близко да наподобява свободата. Това е
щастието – възможността да избираш, способността да моделираш и да обосноваваш
своите действия и дори и бездействия, останалото е една романтична, но напълно
празна носталгия по нещо, което е отминало и не съществува като променлив
вариант в своята окончателна завършеност.
За в-к
„България“-Чикаго/САЩ
Няма коментари:
Публикуване на коментар