КАК ЗАГИВА ПОСЛЕДНИЯТ ИСТИНСКИ „БОЖЕСТВЕН“ ВОЕНАЧАЛНИК?

През 1451 г. на турския престол се възкачва султан Мехмед II Фаатих. Още през април 1453 г. започва залпът срещу столицата на загиваща Византия.  Артилерийски обстрел засипал Константинопол. 150-хилядна турска армия обсадила града. 7000-те защитници се съпротивлявали твърдо, но не могли да отблъснат многократно превъзхождащия ги противник.

Това е началото на края, но този ден остава в историята и с още нещо. Тогава загива идеалът на Православието, но не и то самото. Свещените символи на Православната вяра са три – богохранимият град Константинопол, императорът като символ и обединител на православните християни и патриархът, който е вселенски по смисъл, но равен на останалите патриарси. Той е първи сред равни, защото именно Византия е родината на Православието, което превръща духовния лидер там в първенствуващ, но не по смисъла на папите – един на върха и останалите – кардинали – подчинени нему.

На 29 май в уличните боеве загива и самият владетел - последният император на Византия - Константин XI Палеолог. Той е разпознат впоследствие по червените си ботуши. Това е само една част от регалиите, с които са разполагали византийските василевси. Само и единствено хте са имали право да носят червени обувки, нещо, което в по-ново време си позволиха някои папи на западната – Католическа църква.

Примерът обаче е показателен, дори и самият посредник между Бог и човечеството – императорът, излиза по улиците на столицата си, за да защитава градът на Богородица. Уви, съдбата е предопределена, загива и той, загиват и символите. Градът - един от символите на Византия го има, но вече не е столица, не е богохраним град, а се превръща в столица на исляма, за да бъде обруган допълбнително, църквата на императорите е преобразувана в джамия. Императорът - вторият символ на Византия също вече го няма. Патриархът е единственият символ, който остава и който е натоварен със задълженията да представлява християните в мегаимперията на династията на Осман.

Всичко това се случва именно на 29 май 1453 г., около 13,00 ч. по обяд. Тогава загива една идея, една мисия, едно светоусещане. Дълго след това Православието го има, но е катакомбно, тайно, подтиснато, изолирано, угнетено.

Турците плячкосват града. През 1460 г. е покорено и Пелопонеското деспотство, а три години по-късно – и Трапезундската империя. Така византийската държавност загива. Много живеещи във Византия бягат в съседните страни и Италия, а престолонаследниците се спасяват в Русия.

Днес именно това е причината Русия и руското самодържавие да се приемат за „Византия след Византия“, тоест – за преки наследници на държавността от Босфора, но това е твърде фриволно и напълно канонически нереализуемо.

Опитите години по-късно да се представя всичко византийско за манипулативно и лъжовно, са всъщност опитите на Османска Турция да неглижира постиженията на Византия и в духовната сфера, и в изкуството, а и в политиката.

„Мръсен византиец“ става обидно понятие, но в него всъщност е натъпкан един негативен контекст, който няма нищо общо с действителността. Това да водиш успешна политика, макар и с манипулации в продължение на 1123 години, не е проява на „мръсен византиец“. Това да славиш Бога по правилния – православния начин, също не е проява на „мръсен византиец“. А произведенията на изкуството, които и днес удивляват света, не могат да са дело на „мръсен византиец“, защото за това се иска талант, определен тип мислене, образование, мисия и промисъл.

Опитите на византийския император Йоан V Полеолог да сключи съюз със съседните владетели на България и Сърбия среща недоверие. Императорът се опитва да привлече и помощта на държавите от Западна Европа. Това е първият византийски император който пътува из кралските дворове в Европа за да издейства помощ за страната си. Жив византийски император отива на крака в Европа. Това е нещо нечувано за онези години. Хората се събирали, за да го видят, защото той е бил смятан за полубожество. И същото това полубожество се сражава години по-късно по улиците на богохранимия Константинопол.

Героичната смърт на Константин XI Палеолог като последен „божествен“ военачалник е смърт всъщност на една мисия, която от мисия прераства в промисъл. 

за в. "БА"