Народ ли сме, или сме „мърша”…?!

„Пребиха имигрант от Мали в столицата”, „Турчин бере душа, намушкан от свой сънародник”, „Намушканата Вики проговори: страх ме е да излизам на улицата”, „Нападнаха с нож 17-годишен сириец във "Военна рампа". Това са само част от заглавията в медиите, които описват актуалната ситуация в обществото ни. Това е моментната снимка на нашето общество днес, която става все по-постоянна – насилие, ножове, „Скин хедс”, кръв, страх, злоба, омраза…!

Някога дядовците и бащите ни казваха, че българският народ има една много хубава черта – гостоприемството. Както пише и в книжките, ако замръкнеш някъде из България, все ще се намери някой да те приюти, да ти даде къшей хляб, че даже и една ракия да ти сипе, пък после и да ти постеле да пренощуваш. Да, така е, красиво и топло е, но това вече е едно безвъзвратно и романтично минало. Днес, ако замръкнеш е страшно, особено ако пигментацията на кожата ти е малко по-тъмна от класическата европеидна раса. При това този страх е повсеместен, където и да се намира човек, нарастващата омраза към различните придобива епидемиологични мащаби.

Последният случай - 18-годишен младеж от Република Мали е бил намушкан в столицата. Той е бил и жестоко пребит. Малиецът е наръган с остър предмет, по всяка вероятност - хладно оръжие.

Кога…, кога станахме такива, защо станахме такива, такива ли сме били винаги, защо сега, какво се случи…? Ето това са въпросите, които си задаваме днес, защото вече и слепите видяха, че обществото ни е болно, много тежко болно е от безверие, безхаберие и злокачествена апатия, които се превръщат в хронична злоба и зловеща безчовечност. Постепенно, но сигурно губим душите си, отпадаме от цивилизования свят, където хората не се мразят, само защото са черни, жълти, червени, или защото са различни, по какъвто и начин да се проявява тази различност.

Евгений Дайнов заяви скоро, че близо половин век ни уверяваха, как различните са нещо лошо, защото тогава всички бяхме еднакви. Резултатът от тази изключително антагонистична, дори направо престъпна политика можем да видим днес – наръгани с нож млади момчета, пребити, омерзени, унижени, низвергнати от уж традиционната ни нормалност, с която се гордеехме.

Гордеехме се, че нашият преход е минал без кризи от рода на тази в бивша Югославия. Само че, преходът ни още не е свършил, така че, изненадите може би предстоят…!

В София пребиха български мюсюлманин, само защото приличал на бежанец! Българи с по-мургава кожа, които са си чистокръвни българи, не са роми, нито български мюсюлмани, вече се притесняват да замръкват…!

Какво се случва? Дали бяхме такива фалшиви националисти, дали станахме такива, дали мизерията и наистина безкрайният преход към демокрация не ни превърна в диви зверове?!

Това ли сме българите днес – едни потайни, злокобни, тъмни създания, които дебнат млади момчета и момичета, за да ги наръгат с ножа на собственото си отблъскващо ксенофобско безсилие?

Национализъм…! Да, това е прекрасно. Такива са били „паисиевците” от Общобългарския съюз „Отец Паисий”, които са защитавали националните ни интереси, след подписването на Ньойския мирен договор през 1919 г. Заради това една част от тях после лежи в „Белене” и „Скравена”! Ето това е национализъм. Преследването и нападението над момчета от арабски произход край „Военна рампа” и на други места не е национализъм, това е йезуитски национален страх, измекярска низост, духовно падение, човешка мерзост, от която трябва да ни е срам като народ.

Ако така преследваха нашите дядовци и прадядовци в Америка, когато са пътували в началото на миналия век, за да работят, това щеше ли да е правилно...? Днес обаче едва ли не е правилно да преследваме други такива емигранти. Някога ние сме търсили работа и по-добро заплащане, както впрочем е и сега. Тези хора днес търсят спасение за живота си, те бягат не само от мизерия, не от ниски заплати и лоши условия на труд,…те бягат от СМЪРТТА. Този двоен стандарт е национален срам, който за съжаление няма да бъде забравен скоро, няма да бъде забравен…!

В Търновската конституция някога дедите ни са записали, че всеки, роб, който стъпи на наша земя, става свободен. Днес, едни „роби на злощастна политическа ефимерност”, които търсят спасение при нас, се страхуват, защото и тук не са свободни, заради нас…!

„Не сме народ! Не сме народ, а мърша, пак ще кажа и с това ще да свърша.…”, възкликна някога Петко Р. Славейков, колко гениално прозорлив е бил, колко обидно пророчески е проникнал във времето и ни е „провидял”…!

За novinite.bg